Холи. Той може да помогне. Имаш ли сведения за някакъв сервиз за стари коли в Санта Моника? — Тя му разказа, че едно от момичетата си спомняло за някакъв свой клиент, който отговарял на описанието и който носел бутонели с емблемата на сервиза. — Сега се опитвам да стесня диапазона от възможните заподозрени. Все пак това са петдесет служители. Не мога да свърша по-бързо. Правя снимки на всеки от тях, после ги показвам на момичетата с надеждата да разпознаят някого като свой клиент. Доста се изхарчих. Трябваше да наема кола, да купя фотоапарат, плащам и на една приятелка, която ми помага.
Руни извади портфейла си.
— Искам да говоря с психолога. Моля те, уреди ми среща.
— Защо искаш да се видиш с него?
— Искам просто да поговоря с него. — Лорийн прокара пръсти през косата си. — Знаеш, че бях добра при сглобяването на отделните парченца в пъзела. От анализа му оставам с впечатление, че това момче си знае работата.
Той сгъна сто и петдесет долара и й ги подаде през масата.
— Вземи. Искам снимките. Междувременно ще проуча мъжете, които работят в този сервиз. Може някой от тях вече да има досие при нас.
— Направи го тихо, Бил. Ако човекът, когото търсиш, работи там и разбере, че го проучваш, ще го изпуснеш. — Тя сложи ръка на бравата. — Ще ти се обадя.
— Ще говоря с Фелоуз. — Руни се колебаеше. — Можеш да се срещнеш с него, ако той се съгласи. Аз вече съм натикан в ъгъла. Трябва веднага да ме информираш за всичко, Лорийн, всичко, което може да свърши работа, без значение дали изглежда важно или не. Нали знаеш какви надменни копелета са онези от ФБР?
Той дълго гледа след нея. Дългокрака, стегната, с тънка талия. Едно време всички момчета от отряда се бяха опитвали да я свалят, но тя не допусна никаква сцена с нито един от тях. Обръщаше всичко на шега и накрая им отрязваше квитанциите. Озлобени, те бяха направили живота й ад.
— Имаш ли някакви оплаквания? — бе я попитал един ден Руни.
— Никакви — тихо, но твърдо бе отвърнала Лорийн.
Никога не се оплака, не „натопи“ никого от колегите си, дори и след като разбра, че спяха безплатно с проститутките. Бе толкова жилава, че никой не очакваше един ден да рухне и да се пропие. Той се запита колко ли дълго бе крила, че пие редовно. Някога се възхищаваше от упоритостта й. Беше изключително смела. В паметта му изплува една от най-напрегнатите им нощи. Извикаха го по сигнал в един от баровете в центъра на града. Някакъв отчаян мексиканец бе взел за заложница една от сервитьорките в собствения си бар и заплашваше да я заколи. Вече бе ранил с нож двама от посетителите. Всички бяха в истерия, а на улицата се събираше тълпа от зяпачи. Руни бе помолил за подкрепление, което пристигна под формата на патрулната двойка Лорийн Пейдж — Брайън Дъли. По това време Пейдж беше още новобранец. Дъли, дебеланко с щръкнало бирено шкембе, се заклати към Руни и заобяснява, че двамата се нуждаят от разяснения по случая. В този момент от бара се разнесе писък. Трябваше им примамка, която да отвлече вниманието на мексиканеца, за да го обезоръжат откъм гърба. „Няма начин“ — бе заявил Дъли. Руни тъкмо се канеше да му заповяда въпреки всичко да влезе вътре, когато Лорийн пристъпи напред.
— Аз ще свърша работата. Не можем да оставим момичето нито секунда повече.
Партньорът на Руни и самият Дъли заобиколиха сградата, за да влязат през задния вход. В този момент Лорийн отвори вратата на бара и пристъпи вътре. Полуделият барман стискаше за врата вцепенената жена с опрян в шията й нож. Бе успял да я пореже и по роклята й се стичаше кръв. От ужас тя се беше напикала. Устата й беше широко отворена, очите й щяха да изскочат от орбитите.
Лорийн пристъпи с вдигнати ръце.
— Сама съм, Роберто. Пусни я и дай да поговорим. Барманът блъсна момичето на пода и стъпи върху главата му.
— Твърде късно — изхили се истерично той и вдигна ножа. — Вече е късно за разговори!
Лорийн го гледаше право в очите и пристъпваше бавно към него. Мексиканецът нервно прехвърли ножа в лявата ръка и извади пистолет от колана си. Тя спря, без да сваля поглед от него и сякаш без да забелязва насочения към главата й пистолет.
— Никога не е късно за разговори. Кажи ми какво е станало.
— Изхвърлиха ме от квартирата и взеха децата ми. Те нямат право да постъпват така! Аз работя денонощно, плащам си данъците, те нямат право… Срещнах се с началниците и те ми казаха, че всичко ще се уреди и „никой не може да те изхвърли, Роберто“, но ето, изхвърлиха ме като…
Руни стреля пръв, след него Дъли. Мозък и кръв изпръскаха лицето на Лорийн. Тялото на мексиканеца се свлече върху хълцащата от ужас сервитьорка.
Изправиха я. Тя се хвана конвулсивно за Лорийн и не разреши да я отделят от нея дори и след като лекарят пристигна. Лорийн седна с нея в линейката и изчака действието на успокоителните таблетки.
— Можеше да се мине и без убийство — пристъпи тя към Руни и Дъли, след като линейката потегли.
— Той щеше да я заколи — вдигна ножа към лицето й Руни.
— Ти, какво, оплакваш ли се?
— Не — отвърна едва чуто тя. — Не се оплаквам.
През целия път до дома си той мислеше за Лорийн и Лубрински. Бе сигурен, че между двамата е имало нещо. Бяха толкова близки. Заедно пиеха след дежурство. При мисълта за хубавия, тъмнокос офицер Руни почувства безкрайна тъга. Бе един от най-добрите полицаи, които бе срещал в кариерата си, от типа „самотник“, но без съмнение, истински мъж. Когато им съобщи, че двамата с Лорийн ще работят заедно като патрулна двойка, очакваше буря, а те станаха най-добрата двойка в участъка. Защо сега нямаше двама полицаи като тях да се хванат с разследването на убийствата на проститутките? Уви, такива като тях се срещат веднъж на сто години, помисли със съжаление капитанът. Лубрински и Лорийн — вода и масло, и все пак…
След срещата с Руни Лорийн се отправи към квартала на хомосексуалистите. Седна в едно от кафенетата и започна да се оглежда за Нала и Диди, но те не се появяваха. Тя попита за Къртис и разбра, че обикновено посещавал едно от заведенията по-нататък по улицата.
Барът тънеше в полумрак. Касетофонът гърмеше толкова силно, че беше невъзможно да се разговаря. Тук-там се мяркаха клиенти. Тя седна на бара и си поръча кока-кола.
— Как си? — ухили се негърът, докато й подаваше чашата.
— Отдавна не си се мяркала насам.
— Търся Къртис.
— Ей го къде играе с приятели — кимна барманът по посока на малката зала.
Около билярдната масата стояха четирима мъже с шикозни костюми и ярки копринени вратовръзки. Щампованата коприна в стил „Мики Спилейн“ бе последният моден хит сред сводниците. Лорийн нямаше намерение да прекъсва играта, но Къртис вдигна поглед и я видя.
— Мен ли чакаш, сладурано?
— Ако имаш секунда време… — Тя се обърна и тръгна отново към барплота.
— Коя е тази? — Къртис погледна въпросително останалите, докато натриваше с тебешир края на щеката, но те свиха рамене и продължиха играта.
Лорийн си поръча втора кока-кола. На бара бяха седнали още няколко души. Силно изрусена дебелана, попрехвърлила четиридесетте, се опитваше да свали неопитен младок, който очевидно за първи път попадаше на подобно място. Кожената й пола, вдигната до хълбоците, пращеше по шевовете, а от деколтето й напираха огромните разголени гърди. Лорийн с насмешка наблюдаваше изпълнението на „програмата“. Всяко движение бе предназначено да подчертава и предлага обилните й прелести — бавно разтварящите се бедра, честото облизване на ярко начервените устни, дълбоките въздишки, разлюляващи огромната й гръд. Момчето се наведе към нея, сякаш бъдещето му зависеше от нейната дума, а погледът му стоеше като закован в разголеното деколте. Лорийн се усмихна в очакване на момента, когато проститутката ще назове цената, и не се излъга. Дебеланата докосна дискретно гърдите си с ръка и промълви нещо, след което се облегна на стола и зачака реакцията на своята жертва. Момчето плати сметката и я погледна в очакване. Тя гаврътна съдържанието на чашата си и хванати под ръка, те напуснаха кафенето. „Вероятно държи стая в някой от околните мотели“ — помисли Лорийн. Момчето очевидно бе
