татко и мама!
На Остберг
Вторник, 4 октомври
Всеки, който е живял в планинските области, знае колко са неприятни мъглите, които скриват изгледа и пречат да се видят красивите планини наоколо. Такива мъгли се срещат понякога и през лятото, но през есента човек не може да се отърве от тях. Докато Нилс Холгерсон летеше още над Лапландия, времето беше хубаво, но щом дивите гъски извикаха, че навлизат в Йемтланд, и мъглите около него така се сгъстиха, че закриха напълно страната. Над Йемтланд летяха цял ден и той не можа да види дали е планинска страна, или равнина.
Надвечер дивите гъски кацнаха на една зелена поляна, която се спускаше стръмно на всички страни. Нилс разбра, че се намират на някакъв връх, но не знаеше висок ли е, или нисък. Струваше му се, че са кацнали в населена област и че чува човешки гласове и скърцане на коли по пътя, но и в това не беше сигурен.
Много му се искаше да се промъкне до някой чифлик, но се боеше да не се загуби в мъглата и остана при дивите гъски. Отвсякъде капеше вода. На всяко стръкче трева, на всяко буренче имаше водни капки, така че при най-малкото помръдване го поливаше истински душ. „И тук не е по-хубаво от планинската долина“ — помисли си той.
После се осмели да направи две-три крачки и наблизо му се мярна някаква постройка. Тя не беше много широка, но имаше няколко етажа. Върхът й не се виждаше. Вратата беше заключена и тя изглеждаше необитаема. Той скоро разбра, че това е наблюдателна кула и че в нея няма да намери нито ядене, нито огън. Въпреки това бързо се спусна към дивите гъски.
— Мили Мортен, вземи ме на гърба си и ме занеси на върха на кулата! Тука е толкова влажно, че не мога да спя, а горе все ще намеря някое сухо местенце.
Гъсокът Мортен с готовност се отзова. Той го остави на балкона на кулата, където момчето спа спокойно чак до сутринта, когато го събуди слънцето.
Но като отвори очи и се огледа то дълго не можа да разбере къде се намира и какво е това пред очите му. На един панаир беше влизало в палатка с изрисувана голяма кръгла панорама. Сега му се стори, че пак се намира в такава кръгла палатка с красив червен таван, а по стените и пода — нарисуван голям хубав пейзаж с богати села, черкви, ниви, пътища, железници и дори цял град. Но то скоро разбра, че се намира не в палатка, а на върха на наблюдателна кула. Над него аленееше утринното небе, а долу се простираше истинска земя. След дългите месеци, прекарани в пустите планини, нямаше нищо чудно, че взе за картина величествената гледка, която се откриваше пред очите му.
Имаше още една причина, поради която момчето смяташе, че гледа някаква картина. Нищо от онова, което виждаше, не бе с естествения си цвят. Наблюдателната кула се издигаше на хълм, който се намираше на едно островче, а островчето лежеше покрай източния бряг на голямо езеро. Но езерото не беше сиво, каквито са обикновено езерата. По-голямата му част беше розова като утринното небе, а дълбоките заливи изглеждаха съвсем черни. Бреговете на езерото не бяха зелени, а светложълти от ожънатите ниви и пожълтелите широколистни гори, които го обкръжаваха. Около тях се простираше широк пояс от черни иглолистни гори. На момчето се стори, че те никога не са били така мрачни както тази сутрин. Зад тях на изток се синееха хълмове, а на запад хоризонтът се затваряше от една дъга назъбени планини с някакъв прекрасен блестящ цвят, който не беше нито червен, нито бял, нито син — той просто нямаше име.
После момчето отново обърна поглед към най-близката околност. В жълтия пояс около езерото се виждаха много червени селца и бели черкви, а точно на изток, от другата страна на тесния пролив, който отделяше острова от сушата, се разстилаше градът. Зад него се издигаше хълм, който го пазеше от ветрове, а околността му беше богата и гъсто населена. „Този град си е избрал хубаво място! — помисли си момчето. — Кой ли може да е той?“
В този момент то трепна и се огледа. Погълнато от гледката, не беше забелязало, че в кулата са дошли посетители.
Сега те бързо се качваха по стълбата. Момчето едва успя да потърси скривалище, в което да се мушне, и те пристигнаха.
Това бяха млади хора, туристи, и от думите им се разбра, че са обиколили цялата Йемтланд. Радваха се, че са успели да пристигнат предишната вечер в Остврсунд, та ще могат в тази ясна сутрин да се насладят на гледката от Остберг. Оттук се виждало на двеста километра наоколо и щели да могат да разгледат любимата си Йемтланд още веднъж, преди да си заминат. После почнаха да сочат черквите около езерото. „Ето «Сюне» — казваха те, — а ето и «Марбю». По-нататък е «Хален». Ей там право На север е черквата «Рьодьо», а тук, под нас, «Фрьосьо».“ После заговориха за планините. Най-близката беше Овиксфйел. Дотук всички бяха съгласни. Но после почнаха да спорят кое е Кльовшьофйел и кой връх е Анарисфейл, и къде са Вестерфйел и Алмосаберг и Орешюта.
Докато спореха, едно младо момиче извади карта, отвори я на коленете си и се загледа в нея. После изведнъж вдигна глава.
— Като гледам Йемтланд на картата — каза тя, — прилича ми на някаква огромна горда скала. Все очаквам някой да ми разкаже, че едно време тя е стояла изправена и е сочела към небето.
— Това ще да е било доста големичка скала — каза един от другарите й и се засмя.
— Да, и затова е била съборена. Погледни, не прилича ли на скала с широка основа и остър връх?
— На такава планинска страна й върви да прилича на скала — обади се друг от туристите. — Но макар да съм чувал различни легенди за Йемтланд, никога не съм…
— Чувал си легенди за Йемтланд? — провикна се момичето, като не му даде да се доизкаже. — Веднага ги разправи. Няма по-хубаво място за една легенда оттук, отдето се вижда цялата страна. Всички се съгласиха с нея и другарят им без много подканяния започна.
Легенда за Йемтланд
По онова време, когато в Йемтланд още живеели великани, един стар планински великан стоял веднъж на двора пред къщата си и чешел конете си. Изведнъж той забелязал, че те се разтреперали от страх.
— Какво ви е, кончета мои? — попитал ги великанът и се огледал, да види какво е изплашило животните. Но наблизо нямало нито мечки, нито вълци. Съгледал само някакъв скитник, който съвсем не бил голям и силен като него, но все пак изглеждал здравеняк. Той се изкачвал по пътя към къщата в планината.
Като видял скитника, старият планински великан се разтреперал също като конете. Без да довърши работата си, той влязъл в голямата стая, където жена му предяла кълчища.
— Какво има? — попитала жената. — Пребледнял си като платно.
— Как да не пребледнея? — отвърнал великанът. — По пътя се мъкне някакъв скитник и аз съм сигурен, че това е Аса-Тор.
— Наистина това не е приятно посещение — казала жена му. — Не можеш ли да го омагьосаш, та къщата да му се види като скала и той да отмине портата?
— Много е късно за магии — отвърнал великанът. — Чувам го как влиза в двора.
— Тогава скрий се по-добре и ме остави аз да го приема — рекла бързо жена му. — Ще се постарая да направя така, че втори път да не стъпи тук.
На великана това предложение много се харесало. Той влязъл в малката стая, а жена му продължила да преде, като че ли не подозирала нищо.
Трябва да кажем, че тогава Йемтланд изглеждала съвсем другояче. Цялата представлявала едно голямо планинско плато. Била съвсем гола, нямала дори борова гора. Нямала никакво езеро, никаква река, никакви ниви. Дори планините и върховете, пръснати сега из цялата страна, тогава се намирали далеч на запад. В тази дива област не живеели никакви хора, но великаните се чувствували добре там. Те също допринасят Йемтлавд да бъде толкова пуста и негостоприемна и планинският великан с основание се изплашил, като видял Аса-Тор. Той знаел, че божествата не обичат онези, които пръскат наоколо си студ, мраз и пустота и пречат на земята да бъде богата, плодородна и украсена с жилища на хора.
Жената на великана не чакала дълго. В двора се чули тежки-стъпки и скитникът блъснал вратата и
