Другият забърза още повече.
„Знаех си, че ще се уплаши, като чуе, че искам да задържа дъщеря му между лапландците“ — каза си Ола.
Когато работникът от Кируна, който беше довел гъсарката Оса в лапландското селище, се връщаше по- късно през деня, в лодката му имаше още двама души. Те седяха притиснати един до друг и се държаха за ръце, като че ли никога нямаше да се разделят. Това бяха Йон Асарсон и дъщеря му. И двамата изглеждаха променени. Йон Асарсон не беше толкова приведен и уморен, а погледът му беше ясен и добър, като че ли най-после бе получил отговор на това, което отдавна го измъчваше. А гъсарката Оса не се оглеждаше така будно и внимателно както по-рано. Тя имаше на кого да се опре, на кого да разчита и сега като че ли отново ставаше дете.
XLVI
На юг! На юг!
Първият ден на пътуването
Събота, 1 октомври
Седнало на гърба на белия гъсок, момчето се носеше високо в небето. Наредени в правилен ред, тридесет и една диви гъски летяха бързо на юг. Вятърът свиреше в перата, крилете шибаха въздуха с такъв шум, че човек не можеше да чуе гласа си. Начело беше Ака от Кебнекайзе, а след нея идваха Юкси и Какси, Колме и Нелйе, Вииси и Кууси, гъсокът Мортен и Дюнфин. Шестте млади гъски, които миналата есен се бяха присъединили към ятото, сега пак го бяха напуснали.
На тяхно място възрастните гъски водеха със себе си двадесет и две гъсета, които бяха порасли през лятото в планинската долина. Единадесет летяха отдясно и единадесет отляво, като правеха всички усилия да вървят на еднакво разстояние като големите.
Горките млади гъски досега не бяха пътували дълго й отначало бързото летене ги измори.
— Ака от Кебнекайзе! Ака от Кебнекайзе! — провикваха се жално те.
— Какво има? — питаше водачката.
— Крилете ни се умориха! Крилете ни се умориха! — викаха младите.
— По-нататък ще ви стане по-лесно! — отговаряше водачката и продължаваше все така бързо. Тя като че ли наистина имаше право, защото след няколко часа гъсетата престанаха да се оплакват от умора. Но в планинската долина те бяха свикнали да ядат по цял ден и сега скоро огладняха.
— Ака, Ака, Ака от Кебнекайзе! — развикаха се жално гъсетата.
— Сега пък какво има? — попита водачката.
— Толкова сме гладни, че не можем вече да летим! — викаха малките. — Толкова сме гладни, че не можем вече да летим!
— Дивите гъски трябва да се научат да ядат въздух и да пият вятър — отговаряше водачката и продължаваше, без да прекъсва.
Младите гъски като че ли се научиха да утоляват глада си с въздух и вятър, защото след известно време престанаха да се оплакват. Ятото се намираше още над планините и старите гъски извикваха имената на всички върхове, край които минаваха, за да ги научат младите. Но след като викаха известно време: „Това е Порсотьоко, това е Сариетьоко, това е Сулителма“ младите пак вдигнаха врява.
— Ака, Ака, Ака! — завикаха те сърцераздирателно.
— Какво има? — попита водачката.
— В главите ни вече няма място за нови имена! — разкрещяха се младите. — В главите ни вече няма място за нови имена!
— Колкото повече неща влизат в една глава, толкова повече място има в нея! — отговаряше водачката и продължаваше да вика чудновати имена.
Момчето си мислеше, че навреме бяха тръгнали на юг, защото накъдето и да погледнеше, земята беше побеляла от сняг. А и напоследък времето в планинската долина беше просто ужасно. Дъждове, бури и мъгли следваха непрекъснато, а ако някой път се проясняваше, веднага ставаше страшно студено. Плодовете и гъбите с които момчето се хранеше през лятото, бяха изгнили или замръзнали и накрая то трябваше да яде сурова риба, която му беше много противна. Дните станаха къси, а дългите вечери и късните утрини бяха скучни за онзи, който не можеше да си ляга и да става със слънцето.
Най-сетне крилете на гъсетата бяха пораснали и пътуването на юг можеше да започне. Момчето така се радваше, че пееше и се смееше на гърба на гъсока. Искаше му се да напусне Лапландия не само заради тъмнината, студа и липсата на храна. Имаше и нещо друго.
През първите седмици то се чувствуваше много добре. Струваше му се, че никога не е виждало по- красива страна. Нямаше никакви други неприятности, освен да се пази да не го изядат комарите. Не се виждаше много с Мортен, защото белият гъсок по цял ден пазеше Дюнфин и не се отделяше нито крачка от нея. В замяна на това често виждаше Ака и орела Горго. Тримата прекараха много приятни часове заедно. Птиците го взимаха на дълги пътувания. То стъпи на върха на покрития със сняг Кебнекайзе и видя ледниците, които се спускаха от него. Посети и много други върхове, на които рядко е стъпвал човешки крак. Ака му показа скрити между планините долини и го накара да надникне в пукнатините на скалите, дето вълчиците отглеждаха малките си. Запозна се, разбира се, и с питомните северни елени, които пасяха на големи стада край хубавото езеро Торне. Ходи и в Стура Шьофал и занесе много здраве на мечките, които живееха там, от роднините им в Минната област. Страната навсякъде беше красива и величествена. То беше доволно, че можа да я види, но не би искало да живее тук. Ака беше права, като казваше, че шведите трябва да оставят тази страна на мечките, вълците и елените, на дивите гъски и планинските кукумявки, на гризачите и на лапландците, които бяха създадени да живеят тук.
Веднъж Ака го заведе в един голям миньорски град и там то намери малкия Мац, който лежеше тежко ранен пред една шахта. През следните дни момчето си мислеше само как да помогне на горката Оса, но след като тя намери баща си и нямаше повече нужда от неговата помощ, то си стоеше повече в планинската долина. Оттогава почна да чака с нетърпение деня, когато ще може да си отиде с гъсока Мортен и да стане отново човек. Много му се искаше да бъде пак такъв, че Оса да не се бои да говори с него и да не затваря вратата под носа му.
Сега то беше много щастливо, че пътуваха на юг. Като стигнаха първите борови гори, то размаха шапката си и почна да вика „ура“. По същия начин поздрави първата сива заселническа хижа, първата коза, първата котка и първата кокошка. Минаваха над грамадни водопади, надясно от тях се издигаха красиви планини, но то беше толкова свикнало с тях, че не ги и поглеждаше. Друго нещо беше малката черквичка в Квикйок с къщичката на свещеника и селцето, които видя на изток от планините. Те му се сториха толкова хубави, че се просълзи.
Непрекъснато срещаха прелетни птици. Сега ятата бяха много по-големи, отколкото през пролетта.
— Къде отивате, диви гъски? — викаха птиците. — Къде отивате?
— В чужбина като вас! — отговаряха дивите гъски. — В чужбина!
— Малките ви още не могат да летят — дразнеха ги птиците. — Как ще прелетят морето с такива малки крилца?
Лапландците и северните елени също слизаха от планините. Те се движеха в определен ред: отпред вървеше един лапландец, после идваше стадото, начело с големите самци, после една редица товарни елени, които носеха шатрите и багажа на лапландците, и накрая седем-осем мъже. Като видяха елените, дивите гъски се спуснаха надолу и почнаха да викат:
— Благодарим ви за лятото! Благодарим ви за лятото!
— Щастливо пътуване и заповядайте пак! — отговаряха северните елени.
А когато мечките видяха дивите гъски, те почнаха да ги сочат на мечетата и да ръмжат:
— Виждате ли ги ония? Страх ги е от студа, та през зимата не смеят да останат у дома си!
Дивите гъски не им оставаха длъжни и викаха на гъсетата: — Я вижте онези! Спят половин година, защото ги мързи да отидат на юг.
А долу в боровите гори се гушеха разрошените, измръзнали малки глухари и гледаха големите ята, които весело летяха на юг.
— Кога ще дойде и нашият ред? — питаха те майка си. — Кога ще дойде и нашият ред?
— Вие ще си стоите в къщи при татко и мама! — отговаряше майката. — Вие ще си стоите в къщи при
