понесъл всички нещастия като възрастен. Спомни си последните му думи. Винаги е бил така храбър. И тя реши, че трябва да погребе малкия Мац с всички почести, като възрастен.
Да, тя разбираше, че това ще бъде трудно, но толкова й се искаше! Трябваше да направи всичко възможно, за да почете паметта на малкия Мац.
По това време те се намираха в Ланландия, край големите мини, наречени Малмбергет. Това място беше доста чудновато, но може би беше по-добре, че е такова.
Докато стигнат дотук, тя и малкият Мац бяха пропътували големи, безкрайни гори. Дни наред не виждаха нито ниви, нито чифлици, а само малки бедни пощенски станции, докато изведнъж стигнаха до голямото селище Йеливара. То се бе разпростряло с черквата, гарата, градския съвет, банката, аптеката и хотела си в подножието на висока планина, по която още имаше сняг, макар че беше сред лято. Почти всички къщи в Йеливара бяха нови и хубави. Ако не беше снегът по планината и ако не виждаха, че брезите още не са се разлистили, децата не биха повярвали, че се намират толкова на север в Лапландия. Но баща си те трябваше да търсят не в Йеливара, а в Малмбергет, който лежеше още по на север и съвсем не беше толкова хубав.
Хората отдавна знаеха, че близо до Йеливара има големи залежи желязна руда, но бяха почнали да ги разработват едва преди няколко години, след като построиха железницата. Тогава изведнъж се стекоха хиляди хора и работа се намери за всички, но жилища нямаше. За тях трябваше те сами да се погрижат. Някои си направиха хижи от груби, неодялани дървета, други — от-празни сандъчета за динамит, които нареждаха едно върху друго като тухли. Бяха построени и хубави къщи, но селището изглеждаше много чудновато. Имате големи квартали с нови бели къщи, а между тях се срещаха непочистени сечища с камънаци и пънове. Имаше хубави големи вили за директорите и инженерите и наред с тях смешни ниски бараки, изостанали от първите дни. Имаше железница, електричество, големи машинни зали и можеше да се влезе по релси дълбоко в планината по един тунел, осветен с електрически лампи. Навред цареше голямо оживление, а от гарата заминаваха непрекъснато натоварени с руда влакове. Наоколо се простираше дива местност, в която нямаше нито ниви, нито къщи, а само лапландци, които обикаляха със северните си елени.
Сега Оса си мислеше, че и животът тук е като мястото. За някои той беше уреден и спокоен, но тя беше видяла и много чудновати и необикновени неща. Може би тук по-лесно би могла да направи нещо необичайно.
Спомни си как пристигнаха в Малмбергет и тръгнаха да търсят работника на име Йон Асарсон, който имал сключени вежди. Сключените вежди бяха отличителната му черта. Затова хората лесно си го спомниха и децата веднага научиха, че баща им работил няколко години в Малмбергет, но сега пак заминал нанякъде. От време на време го обхващало безпокойство и той тръгвал да скита. Никой не знаеше къде точно е отишъл, но всички бяха сигурни, че след няколко седмици ще се върне. Щом са деца на Йон Асарсон, нека го почакат в неговата хижа. Една жена намери ключа под прага и ги пусна вътре. Никой не се учуди, че децата са дошли чак тук, така както никой не се чудеше, че понякога баща им тръгва да скита. Тук бяха свикнали всеки да живее, както си иска.
Оса си представяше ясно как трябва да стане погребението. Тя беше видяла как миналата неделя погребаха един минен надзирател. Откараха го с конете на директора в черквата, в Иеливара, а зад ковчега вървеше дълго шествие от миньори. На гроба свири музика и пя хор. А след погребението поканиха всички присъствуващи в училището на кафе. Нещо подобно Оса искаше, и за брат си, малкия Мац. Тя го желаеше така настойчиво, че почти виждаше погребалното шествие пред очите си, но от време на време се отчайваше и мислеше, че няма да може да го уреди така. Не защото щеше да бъде скъпо. Те бяха спестили толкова пари, че тя можеше да си позволи и най-разкошно погребение. Мъчнотията беше, че възрастните не обръщаха внимание на децата. Тя бе само една година по-голяма от Мац, който лежеше сега мъртъв пред нея, малък и слаб. И тя самата беше още дете. Затова възрастните може би нямаше да изпълнят желанието й. Първият човек, с когото Оса заговори за погребението, беше милосърдната сестра Хилма, която дойде в хижата малко след смъртта на Мац; тя още преди това, знаеше, че той няма да оживее. Предишния следобед той се разхождал из мината. Застанал близо до една шахта и при един взрив камъните го ударили. Той бил сам и дълго лежал на земята, без някой да забележи нещастието. Най-сетне неколцина от работниците, които копаеха в шахтата, узнаха за това по много чуден начин. Те твърдяха, че едно хлапе, не по-голямо от педя, надникнало в шахтата и им извикало да побързат на помощ на малкия Мац. Той лежал отвън и кръвта му изтичала. Веднага отнесоха малкия Мац в къщи и го превързаха, но беше много късно. Той бе загубил много кръв и не можеше да бъде спасен.
Сега, когато влизаше в хижата, сестра Хилма си мислеше не толкова за малкия Мац, колкото за сестра му. „Какво ли ще правя с това бедно дете? — питаше се тя. — То сигурно е съвсем отчаяно.“
Но Оса нито плачеше, нито се тюхкаше, а съвсем спокойно й помагаше в това, което трябваше да се направи. Сестрата много се учуди, но си обясни всичко, когато Оса заговори с нея за погребението.
— Когато човек познава малкия Мац — каза Оса тържествено, — трябва преди всичко да помисли как да почете паметта му, докато това все още е възможно. После ще има достатъчно време за сълзи.
И тя помоли сестрата да й помогне да уреди достойно погребение на малкия Мац. Никой не го заслужавал повече от него.
Милосърдната сестра си помисли, че е истинско щастие, ако горкото самотно дете намира някаква утеха в мисълта за погребението. Тя обеща да помогне и това беше много нещо за Оса. Момичето бе убедено, че е постигнало целта си, защото сестра Хилма имаше голямо влияние. В мината, където всекидневно ставаха взривове, всички работници знаеха, че винаги може да ги улучи някой камък и затова се стремяха да бъдат приятели със сестрата.
Ето защо, когато тя и Оса помолиха миньорите да придружат в неделя ковчега на малкия Мац до гроба, почти никой не отказа.
— Щом сестрата ни кани, непременно ще дойдем — казваха те.
Сестрата можа да уреди и въпроса за музиката и хора. Не направи само нищо, за да й дадат училището, защото времето беше топло и хубаво и решиха да поканят гостите на кафе на открито. Скамейки и маси взеха назаем от „Армията на спасението“, а чашки и кафеник — от магазина. Няколко жени на миньори обещаха да дадат покривки, с които да застелят масите за кафето.
Поръчаха сухари и кифли у хлебаря в Буден и сладки — у един сладкар в Люлеб.
Около погребението, което Оса готвеше на малкия Мац, се вдигна такъв шум, че за него заговори цял Малмбергет. Най-сетне и директорът чу за това, което се готви.
Като научи, че петдесет души миньори ще придружат до гроба ковчега на едно дванадесетгодишно момче, някакво просяче, както се чувало, той реши, че това е лудост. Че и хор, и музика, и кафе, и борови клончета за гроба, и сладки от Люлео! Той повика сестра Хилма и й нареди да прекъсне всички приготовления.
— Жалко е да оставим момичето да си харчи така парите — каза той. — И не бива възрастни хора да угаждат на хрумванията на едно дете. Вие изпадате в смешно положение.
Директорът не се сърдеше. Той съвсем спокойно помоли сестрата да отмени хора, музиката и дългото шествие. Достатъчно било до гроба да отидат девет-десет души. А сестрата не възрази нито дума донякъде от уважение към директора, донякъде, защото и сама трябваше да признае, че той има право. За едно сиромашко хлапе това наистина беше голям шум. Състраданието й към бедното момиче отстъпи пред, здравия разум.
От вилата на директора сестрата се запъти към работническите бараки, за да каже на Оса, че не може да се направи такова погребение, каквото тя иска. Това не й беше лесно, защото знаеше какво означава то за детето. По пътя срещна няколко миньорски жени и сподели с тях безпокойството си, Те веднага се съгласиха, че директорът е прав. Не биваше да се устройват такива тържества за едно бедно дете. Жалко за момичето, разбира се, но едно дете не биваше да се разпорежда така. Добре беше, че цялата тази работа щеше да се осуети.
После жените се разотидоха и разправиха това на всички срещнати. Скоро и в шахтите научиха, че на малкия Мац няма да бъде устроено голямо погребение. И всички веднага признаха, че това е правилно.
Само гъсарката Оса от цял Малмбергет не се съгласяваше с това.
Сестрата наистина прекара един тежък час с нея. Оса не се разплака, тя просто отказа да се подчини. Каза, че не е молила директора за нищо и че това не е негова работа. Той не може да й забрани да погребе
