разбере, че Лапландия е моя!
Като чу, че пъдят слънцето от Лапландия, Нилс Холгерсон така се изплаши, че извика и се събуди.
Когато се опомни, той забеляза, че лежи сред голяма планинска долина. Но къде беше Горго и как можеше да разбере къде се намира той самият? Момчето стана и се огледа. Погледът му падна върху някаква странна постройка от борови клони на една издатина в скалите. „Това сигурно е такова орлово гнездо, в каквото Горго…“
То не довърши, смъкна шапчицата си, — размаха я във въздуха и завика „ура“. Едва сега разбра къде го беше довел Горго. Това бе долината, където живееха дивите гъски и над която царуваха орлите. Най-после бе пристигнал! След малко щеше да се срещне с гъсока Мортен, Ака и всички си спътници.
Пристигането
Момчето тръгна бавно напред да търси приятелите си. В долината беше съвсем тихо. Слънцето не се беше показало зад скалите и момчето разбра, че още е много рано и че дивите гъски не са се събудили. То направи няколко крачки и се спря усмихнато, защото видя интересна картина. В една вдлъбнатина спеше дива гъска, а до нея стоеше гъсок. Той също спеше, но виждаше се, че се е настанил толкова близо, за да бди над нея.
Без да ги смущава, момчето продължи по-нататък, като надничаше из ниския ракитак. След малко откри нова двойка. Те не бяха от неговото ято, но то така им се зарадва, че почна да си тананика.
Надникна пак в храстите и най-после видя позната двойка. Беше Нелйе, която мътеше, а до нея стоеше Колме. Това бяха те — невъзможно беше да греши!
Много му се искаше да ги събуди, но се въздържа и продължи напред.
В следния храст намери Вииси и Кууси, а по-нататък — Юкси и Какси. Те също спяха и то отмина по- нататък.
Но ето че под един храст му се мярна нещо бяло и сърцето му почна да подскача от радост. Да, така беше. Там мътеше Дюнфин, а до нея стоеше белият гъсок. Макар и да беше заспал, по израза му се виждаше колко е горд, че пази другарката си далеч в лапландските планини!
Но момчето не го събуди, а продължи да върви напред.
Доста дълго време то не срещна никаква гъска, изведнъж на една малка височиика съгледа нещо, което приличаше на снопче сива трева. Като стигна до височинката, видя, че това беше Ака от Кебнекайзе, която стоеше будка и се озърташе, като че ли пазеше цялата долина.
— Добър ден, майко Ака! — каза момчето. — Добре, че не спиш. Недей събужда още другите, аз искам да поприказвам с тебе.
Старата водачка се спусна към момчето, прегърна го и го разтърси. После почна да го гали с човката си и отново го разтърси, без да казва нищо, защото то я беше помолило да не буди другите гъски. Палечко целуна старата майка Ака по двете страни и почна да й разказва как е попаднал в Скансен и как са го държали в плен.
— Знаеш ли, че лисицата Смире с отхапаното ухо стои в клетката на лисиците в Скансен! — продължи момчето. — И макар че беше толкова лоша към нас, стана ми мъчно за нея. Там имаше и много други лисици, които се чувствуваха добре, но Смире седеше омърлушена и тъгуваше за свободата си. В Скансен аз имах много приятели и веднъж научих от едно лапландско куче, че бил дошъл някакъв човек да купува лисици. Той живеел на някакъв остров далеч в морето. На острова били изтребили всички лисици, но сега плъховете станали толкова много, че те пак искали да завъдят лисици. Щом разбрах това, изтичах при клетката на Смире и й казах: „Смире, утре ще дойдат хора да вземат няколко лисици. Не се крий, а стой напред и се остави да те уловят. Тогава ще получиш отново свобода!“ Тя послуша съвета ми и сега се разхожда свободно на острова. Какво ще кажеш, майко Ака, правилно ли съм постъпил?
— Постъпил си точно така, както аз самата бих постъпила — отвърна водачката.
— Радвам се че си доволна — каза момчето. — Искам да те попитам още нещо. Един ден видях, че докараха и затвориха в клетката на орлите в Скансен Горго онзи орел, който се би с гъсока Мортен. Той изглеждаше толкова нещастен, че аз реших да изпиля стоманената мрежа над клетката и да го освободя. Но после си спомних, че той е опасен хищник, който изтребва птиците. Не знаех правилно ли ще постъпя, ако освободя такъв злодей, и реших, че може би е по добре да го оставя да си стои там. Какво ще кажеш, майко Ака? Добре ли съм направил?
— Не, не си направил добре — отвърна Ака. — За орлите могат да разправят каквото искат, но те са по-горди и по-волни птици от другите животни и не бива да ги държат в плен. Знаеш ли какво ще ти предложа? Щом си починеш, ще отидем: е теб в големия затвор на птиците и ще освободим Горго.
— Тъкмо това очаквах да ми кажеш, майко Ака — каза момчето.
— Някои разправят, че ти вече не обичаш онзи, който си отгледала с такива мъки, защото живеел като другите орли. Сега разбирам, че това не е вярно. Аз ще отида да видя дали не се е събудил гъсокът: Мортен, а ако ти през това време поискаш да благодариш с две думи на онзи, който ме върна при вас, мисля, че можеш да го срещнеш горе на скалата, където веднъж си намерила едно безпомощно орле.
XLIV
Гъсарката Оса и малкият Мац
Болестта
През годината, когато Иилс Холгерсон обикаляше с дивите гъски, много се говореше за две деца, момче и момиче, които скитаха из страната. Те бяха от Смоланд, от областта Сюнербу, и някога живееха с родителите си и с четирите си братчета и сестричета в малка къщурка край една голяма степ. Още като бяха малки, една вечер на вратата им почука една бедна жена и помоли да пренощува у тях. Макар че къщурката едва побираше тия, които живееха в нея, приютиха я и й постлаха да легне на земята. През нощта тя така кашля, че цялата къщичка се тресеше, а на сутринта, й беше толкова лошо, че не можа да продължи пътуването си.
Бащата и майката правеха всичко възможно, за да и помогнат.
Отстъпиха й леглото си, а те легнаха на пода. Бащата ходи при доктора и й донесе капки. Първите дни болната беше като унесена, само искаше това-онова и не казваше нито дума за благодарност. После се успокои, стана любезна и мила и почна да благодари за всичко. Накрая млъкна и само от време на време молеше да я изнесат в степта, за да умре там. Когато домакините отказаха, тя им разправи, че през последните години обикаляла из страната с цигани катунари. Тя самата не била циганка, но избягала от дома си и тръгнала с циганите. Една циганка й се разсърдила и й пратила тази болест. Не само това; циганката й казала още, че тази болест ще прихванат всички, които я приемат под покрива си и се грижат за нея. Тя вярвала, че това ще се сбъдне и затова ги молела да я изхвърлят от къщата и да не я поглеждат повече. Не искала да навлече нещастие на такива добри хора. Но въпреки това домакините не изпълниха молбата й. Може и да са се уплашили, но не бяха такива хора да изхвърлят една бедна, тежко болна жена.
Скоро след това тя умря и нещастията започнаха. По-рано в къщичката цареше радост и веселие. Живееха наистина бедно, но щастливо. Бащата правеше тъкачни бърда, а майката и децата му помагаха. Работеха от сутрин до вечер, но бяха винаги весели и доволни особено когато бащата разказваше за пътуванията си в чужди страни. Той беше голям веселяк и майката и децата умираха от смях, като го слушаха.
За двете деца времето след смъртта на бедната скитница беше като някакъв тежък кошмар. Не помнеха дълго ли продължи то, но в къщата следваха погребение след погребение. Братчетата и сестричетата им умираха едно след друго. Погребаха и четирите деца и в къщи стана глухо и тъжно.
Майката се мъчеше да си дава кураж, но бащата съвсем се промени. Нито работеше, нито се шегуваше, а от сутрин до вечер седеше замислен, подпрял глава на ръцете си.
Веднъж — това беше след третото погребение — той се развика като луд и децата се изплашиха. Не можел да разбере, каза той, защо им са се струпали на главата такива нещастия. Като са помогнали на болната, те са направили благодеяние. Нима злото на тоя свят е по-силно от доброто? Майката се опита да
