го вразуми, но не успя.
След няколко дни и бащата се загуби. Но той не умря, а просто напусна къщата. Умряла бе и най- голямата им сестра, а тя му беше любимката. Като загуби и нея, той просто избяга. Майка им казваше, че е направил добре, като се е махнал. Тя се боеше да не полудее.
След като бащата си отиде, те съвсем осиромашаха. Отначало той им пращаше пари, но после и неговите работи тръгнаха зле. И в деня, когато погребаха най-голямата дъщеря, майката заключи къщата и замина с двете деца, които бяха останали живи. Тя се пресели в Сконе, за да търси работа, и скоро постъпи в захарната фабрика в Юрдберга. Беше добра работничка, приветлива и любезна. Всички много я обикнаха. Мнозина се чудеха как може да бъде толкова спокойна след всичко преживяно, но тя беше силен и търпелив човек. Когато някой заговаряше за двете хубави деца, които живееха при нея, тя казваше:
— И те скоро ще умрат!
Казваше го, без да й трепне гласът, без една сълза в очите. Беше свикнала с тази мисъл.
Но стана не така, както тя предполагаше. Болестта събори нея самата. Майката си отиде още по-бързо от малките, които бе заровила. Беше дошла в Сконе в началото на лятото и преди да настъпи есента, остави двете деца сами.
Докато боледуваше, тя неведнъж повтаряше на децата, че никога не е съжалявала, задето е пуснала болната да живее у тях. Не е тежко да умреш, казваше майката, когато си вършил добро. Всички ще умрат, няма какво да се прави. Но от човека зависи дали ще умре с чиста съвест, или не.
Преди да умре, тя се погрижи за децата. Помоли да ги оставят в стаята, в която бяха живели през лятото. Като имаха къде да се подслонят, децата нямаше да тежат никому. Тя знаеше, че те ще могат да си изкарват хляба.
Оставиха им стаята, а те се условиха да пасат гъски. Стана наистина така, както беше казала; майката. Децата не останаха гладни. Момичето знаеше да приготвя карамели, а момчето правеше дървени играчки, които продаваха по чифлиците. Биваше ги за търговия и скоро почнаха да купуват от селяните масло и яйца, които продаваха на работниците от захарната фабрика. Бяха много редовни и изпълнителни и им се доверяваха за всичко. На момичето, което беше тринадесетгодишно, можеше да се разчита като на възрастен. То беше мълчаливо и сериозно, а момчето беше много приказливо и весело. Сестра му често казваше, че то се надпреварва да квака с гъските по ливадите.
Една вечер, две години след като се заселиха в Юрдберга, децата отидоха на сказка в училището. Сказката беше за възрастни, но двете смоландски деца се наредиха между слушателите. Те самите вече не се смятаха за деца, а и възрастните се държаха с тях като с равни. Сказката беше за туберкулозата — тази тежка болест, от която в Швеция всяка година загиват толкова много хора. Сказчикът говори просто и ясно и децата разбраха всяка дума.
Когато свърши, те останаха да го чакат пред училището. Щом той си тръгна, двете деца се хванаха за ръце, пресрещнаха го и го помолиха тържествено да им позволи да поговорят с него.
Чужденецът се учуди на децата с розовите бузки, които му говореха сериозно като възрастни, но внимателно ги изслуша.
Децата му разказаха какво е станало в тяхното семейство и го попитаха дали тяхната майка и братчетата и сестричетата им са умрели от тази болест, за която той говори. „Не е чудно — отвърна той. — Едва ли е била някоя друга болест“
А ако баща им и майка им знаеха това, което децата бяха научили тази вечер, ако знаеха как да се пазят, ако бяха изгорили дрехите и завивките на скитницата и бяха изчистили хубаво къщата, щяха ли братчетата и сестричетата им да останат живи? Сказчикът отвърна, че на това никой не може да отговори със сигурност. Все пак той допускал, че ако са знаели как да се пазят от заразата, никой от семейството нямало да се разболее.
Децата позабавиха следния си въпрос, но не си отидоха. Онова, което сега искаха да попитат, беше най-важното. Тогава, значи, не е вярно, че циганката им е изпратила тази болест, защото са помогнали на жената? Значи, това не е било някакво проклятие над тяхното семейство? Сказчикът ги увери, че не е така. Никой не може да праща болести по този начин. Освен това болестта е разпространена из цялата страна. Тя беше почукала на много врати, макар че не навсякъде беше взела толкова жертви.
Децата благодариха и си отидоха. Тази вечер те дълго разговаряха.
На другия ден напуснаха работата си. Тази година не можели да пасат гъски, трябвало да заминат. Щели да търсят баща си. Трябвало да му кажат, че близките им са умрели от обикновена болест, а не от проклятието на един зъл човек. Много били доволни, че разбрали това и техен дълг било да го кажат на баща си, който скитал по пътищата и се измъчвал от тази мисъл.
Най-напред децата отидоха в степта край Сюнербу и за голямо свое учудване намериха къщата в пламъци. После посетиха свещеника и от него научиха, че някой железничар бил видял баща им в Малмбергет в Лапландия. Той работел в мините, но не се знаело дали още е там. Като разбра, че търсят баща си, свещеникът взе една карта, показа им колко далеч е Малмбергет и ги посъветва да се откажат от това пътуване. Но децата отвърнаха, че са длъжни да намерят баща си. Той ги напуснал, защото повярвал в нещо, което не било истина, и те трябвало да му обяснят, че е бил заблуден.
От търговията си те бяха спечелили малко пари, но не искаха да ги похарчат за влак и решиха да вървят пеша. Не съжаляваха за това решение, защото пътуването наистина беше чудесно.
Преди още да напуснат Смоланд, веднъж те се бяха отбили в един чифлик, за да си купят нещо за ядене. Стопанката беше любезна и приказлива жена. Тя почна да ги разпитва кои са и откъде идват и те й разправиха цялата си история.
— Гледай ти! Гледай ти! — повтаряше жената, докато те говореха. После им даде много неща за ядене и отказа да вземе пари. Когато станаха, за да й благодарят и си тръгнат, тя им предложи да се отбият в съседната енория у брат й, като им каза името му и къде живее. Децата, разбира се, се зарадваха.
— Кажете му много здраве от мен и му разправете какво ви се е случило — рече жената.
Брат й също ги посрещна добре. Той ги закара с кола до следната енория и там също ги приеха добре. После почнаха да ги препращат от чифлик на чифлик.
Навсякъде, където отиваха, имаше по някой болен от туберкулоза. Без да искат, пътувайки из страната, двете деца просвещаваха хората, като им обясняваха каква опасна болест е туберкулозата, как се е промъкнала у дома им и как трябва да се борят с нея.
Разказват, че някога, когато в страната върлувала страшната чума, наречена черната смърт, едно момче и едно момиче ходели от къща на къща. Момчето носело гребло и когато почвало да гребе пред някоя къща, това значело, че в нея ще умрат мнозина, но не всички, защото зъбите на греблото са редки и не загребват всичко. А момичето носело метла и когато помитало пред някоя врата, това значело, че всички в къщата ще умрат, защото метлата не оставя нищо след себе си.
Не е ли чудно, че и в наши дни две деца пътуваха през страната поради една опасна болест? Но тези деца не плашеха хората с гребло и — метла, а казваха:
— Ние няма да се задоволим само с това да изгребем двора и да пометем пода. Ще вземем и четка, и сапун. Ще поддържаме чистота и вътре, и вън от къщи, а и ние самите ще се мием. Така ще победим болестта.
Погребението на малкия Мац
Малкият Мац беше мъртъв. Онези, които само преди няколко часа го бяха видели здрав и весел, не можеха да повярват това. Но за жалост беше така. Малкият Мац бе мъртъв и трябваше да бъде погребан.
Той умря рано една сутрин. При него беше само сестра му Оса.
— Не викай никого! — помоли малкият Мац, когато разбра, че краят му наближава, и сестра му го послуша.
— Радвам се, че не умирам от онази болест, Оса — каза малкият Мац. — Ти не се ли радваш? — Но Оса не отговори и той продължи: — Нищо, че умирам. Важното е, че не умирам от болестта, която отнесе мама и другите, иначе ти никога нямаше да можеш да убедиш татко, че те са умрели от обикновена болест. А сега ще успееш, ще видиш.
След смъртта му Оса дълго мисли за всичко онова, което беше преживял малкия! Мац. Той беше
