Но гордостта и честта на тази страна бяха големите тъмни реки с чудните долини и чифлици, е дървения материал, дъскорезниците, градовете и гъмжащите от параходи устия. Ако някоя такава река се покажеше на юг от Далелв, всички реки и потоци щяха да потънат в земята от срам.
Ами ако някоя такава безкрайна и плодородна равнина се мернеше пред очите на бедните смоландски селяни? Те веднага щяха да зарежат жалките си нивички и каменистите ливади и щяха да се заловят да я обработват.
Тази страна имаше едно-единствено богатство, което други нямаха — светлината. Жеравите край блатата спяха. Нощта сигурно отдавна бе настъпила, но беше още съвсем светло. Слънцето не вървеше на юг като всичко останало. То беше отишло толкова на север, че сега светеше право в лицето на момчето и тази нощ като че ли нямаше намерение да се скрива зад хоризонта. Какво ли би било, ако това слънце светеше над Западен Веменхьог! Селянинът Холгер Нилсон и жена му щяха да бъдат във възторг, ако работният ден имаше двадесет и четири часа!
Сънят
Неделя, 19 юни
Момчето се събуди, вдигна глава и се огледа. Чудно нещо! То за пръв път виждаше мястото, където бе спало. Не, никога не беше виждало нито тази долина, нито планините, които я обкръжаваха. Не беше виждало кръглото езеро сред долината, нито хилавите, изкривени брези над него.
А къде беше орелът? Никъде не се виждаше. Горго сигурно го е изоставил. Ето ти сега ново приключение!
Момчето пак легна, затвори очи и се помъчи да си спомни кога е заспало.
Докато летяха над Вестерботен, струваше му се, че стоят на едно място, а земята под тях се движи на юг. После орелът зави към северозапад, вятърът задуха отстрана, въздушното течение започна да се чувствува и изведнъж земята долу спря и то разбра, че орелът бързо лети напред.
— Навлизаме в Лапландия — каза Горго и момчето се надвеси, за да разгледа страната, за която толкова много бе слушало.
Но то много се разочарова, защото видя огромни гори и широки торфени блата. Това еднообразие го приспиваше и то едва не падна. Като каза на орела, че не може повече да седи на гърба му и трябва да поспи малко, Горго веднага се спусна на земята. Момчето се просна на мъха; но скоро след това Горго пак го хвана с ноктите си и отново се издигна с него.
— Спи, Палечко! — каза той. — На мен слънцето ми пречи да еня и аз ще продължа пътуването.
Макар че му беше неудобно в това положение, момчето все пак скоро заспа и му се присъни чуден сън. Вървеше по широк път и бързаше толкова, колкото позволяваха малките му крачка. Не беше само, отвсякъде бързаха и други пътници. Точно до него крачеше стрък ръж с тежки класове на върха, цъфнал синчец и жълта тинтява; пред него лъхтяха ябълкови дървета, натежали от плодове, следвани от боб с узрели шушулки и цели малинови храсти. Големи широколистни дървета, букове, дъбове и липи пристъпяха тежко по пътя, шумяха гордо е короните си и не се отбиваха пред никого. Между краката му се мотаеха дребни растения: ягоди, анемони, жълтурчета и незабравки. Отначало то си помисли, че са тръгнали само растенията, но скоро забеляза и животни, и хора. Около растенията бръмчаха насекоми, в канавките край пътя се плъзгаха риби, в клоните на дърветата пееха птици, надпреварваха се домашни и диви животни, а между тях вървяха хора, някои с лопати и коси, други с брадви, трети е пушки и рибарски мрежи.
Шествието вървеше бодро и весело и момчето никак не се учуди на това, като видя кой ги води. Водеше ги самото слънце. То се търкаляше по пътя като голяма блестяща глава с коси от многоцветни лъчи и лице, светнало от бодрост и доброта.
— Напред! — викаше то непрекъснато. — Няма защо да се боите, щом аз съм с вас. Напред! Напред!
— Къде ли ни е повело слънцето? — запита се момчето. Ръженият клас, който вървеше до него, го чу и веднага отговори:
— Води ни в Ланландия, за да се борим с великия мраз. Момчето скоро забеляза, че много от пътниците се разколебават.
почват да вървят по-бавно и най-после спират. Големият бук се спря, сърните и житото изостанаха край пътя, а така също и малините, големите жълти димитровчета, кестените и сивите патици.
Момчето се огледа, за да разбере защо изостават. Тогава видя, че не са вече в Южна Швеция, а далеч в Свеаланд.
Тук дъбът почна да се колебае. Спираше за малко, правеше няколко несигурни крачки напред и най- сетне съвсем спря.
— Защо дъбът изостана? — попита момчето.
— Страх го е от великия мраз — отвърна една млада, светла бреза, която вървеше напред толкова весело и пъргаво, че просто бе удоволствие да я гледаш.
Но макар че мнозина изостанаха, тълпата все още беше голяма. И слънцето все още вървеше напред, смееше се и викаше:
— Напред! Напред! Няма защо да се боите, щом аз съм с вае. Шествието бързо напредваше. Скоро то стигна в Норланд и сега виковете и молбите на слънцето не помагаха. Ябълката спря, черешата спря. Спря и овесът. Момчето се обърна към изостаналите.
— Защо не идвате с нас? Защо изменяте на слънцето? — попита то.
— Не смеем. Боим се от великия мраз, който живее в Ланландия — отговориха те.
Момчето скоро разбра, че са стигнали в Ланландия. Тълпата, която вървеше напред, съвсем оредя. Ръжта и ечемикът, ягодите, боровинките, грахът и френското грозде бяха дошли чак дотук. Еленът и кравата крачеха един до друг, но сега всички спряха. Хората повървяха още малко, но и те почнаха да изостават. Слънцето щеше да остане съвсем само, ако не бяха дошли нови пътници. Към шествието се присъединяваха ракитаци и ниски храсти, лапландци и северни елени, планински кукумявки, сини лисици и бели яребици.
Изведнъж момчето чу, че срещу тях идва някой. Това бяха маса реки и потоци, които се спускаха в бързеи и водопади.
— Защо са се разбързали така? — попита то.
— Бягат от великия мраз, който живее в планините — отговори му една бяла яребица.
Изведнъж пред тях се изпречи висока мрачна и назъбена стена. Като видяха стената, всички се дръпнаха назад, но слънцето веднага обърна лицето си към нея и я заля със светлина. Тогава се оказа, че това не е стена, а прекрасни планини, които се издигаха една от друга по-високо. Върховете порозовяха под слънчевата светлина, а склоновете изглеждаха светлосини със златни ивици.
— Напред! Напред! Няма опасност, щом аз съм е вас — извика слънцето и тръгна по стръмните склонове на планината.
Но тук го изоставиха храбрата млада бреза, крепкият бор и упоритата ела. Изоставиха го северният елен, лапландецът и ракитакът. Най-после, когато стигна на върха, зад него беше само малкият Нилс Холгерсон.
Слънцето потъна в една пропаст, стените на която бяха покрити с лед. Нилс Холгерсон поиска да го последва и там, но се спря на ръба, защото видя в нея нещо ужасно. На дъното й седеше един стар дух с тяло от лед, коси от ледени висулки и мантия от сняг. Пред него лежеха няколко черни вълка, които скочиха и се озъбиха, когато слънцето се показа. От устата на единия вълк почна да излиза лют студ, от устата на другия хаплив северен вятър, а от устата на третия черен мрак. „Това трябва да е великият мраз със свитата си“ — помисли си момчето. То разбра, че най-разумно би било да избяга, но го обхвана такова любопитство да види срещата между слънцето и духа, че все пак остана.
Духът не се помръдваше, само беше обърнал страшното си ледено лице към слънцето и го гледаше. Слънцето също стоеше неподвижно, като се усмихваше и светеше. Така мина известно време и момчето чу, че духът почва да въздиша и да стене. Снежната му мантия падна, а трите грозни вълка почнаха да ръмжат по-тихо. Но изведнъж слънцето извика:
— Моето време свърши! — И се измъкна назад от пропастта. Тогава духът развърза трите вълка и северният вятър, студът и мракът изскочиха от пропастта и подгониха слънцето.
— Изпъдете го! Прогонете го! — извика духът. — Прогонете го така, че да не се върне вече! Нека
