брат си, както тя иска.
Едва когато няколко жени й разказаха, че няма да дойдат на погребението, защото директорът не е съгласен, тя разбра, че трябва да иска разрешение от него.
Известно време Оса стоя замислена, после изведнъж скочи.
— Къде? — попита я сестрата.
— Отивам да говоря с директора — отвърна Оса.
— Мислиш ли, че ще го накараш да се съгласи? — попитаха жените.
— Сигурна съм, че и малкият Мац очаква да отида — каза Оса. — Директорът никога не е чувал за Мац и не знае какво момче беше той.
Оса се приготви набързо и тръгна. На всички се виждаше невероятно едно дете да промени нареждането на директора — най-влиятелният човек в Малмбергет: Затова и сестрата, и другите жени я последваха, за да видят дали ще има смелост да влезе.
Оса вървеше посред пътя и нещо в нея караше всички хора да се обръщат. Тя пристъпяше съсредоточено и гордо като младо момиче, което отива към олтара за първото си причастие. На главата си беше сложила черната копринена кърпа, останала от майка й, в едната си ръка стискаше носна кърпичка, а в другата носеше кошничка с дървени играчки, направени от малкия Мац.
Като я виждаха, децата, които играеха по пътя, изтичваха и питаха:
— Къде отиваш, Оса? Къде отиваш?
Но Оса не отговаряше, тя дори не чуваше въпросите им. Вървеше право напред. А когато децата пак викаха и се втурваха подире й, жените ги хващаха за ръка и ги спираха.
— Оставете я на мира! — казваха те. — Тя отива при директора. Ще го моли да й разреши да погребе тържествено малкия Мац.
Децата също се чудеха на смелостта на Оса и тръгваха след нея, за да видят какво ще стане.
Беше към шест часът следобед, когато работата в мините спираше и откъм шахтите се зададоха няколкостотин миньори, които крачеха бързо из пътя. Когато се прибираха, те не поглеждаха обикновено нито наляво, нито надясно. Но като срещаха Оса, забелязваха, че става нещо необичайно и я запитваха какво се е случило. Оса не отговаряше нито дума, но придружаващите я деца викаха силно накъде и защо е тръгнала. Някои от миньорите намираха, че за едно дете това е много смела постъпка и също се присъединяваха към другите, за да видят какво ще направи тя.
Оса стигна до канцеларията, където директорът обикновено се намираше по това време. Като влезе в коридора, една врата се отвори и пред нея застана директорът, с шапка на главата и палто на ръка, готов да си тръгне.
— Кого търсиш? — попита той, като видя момичето, което пристигаше тържествено, с копринената кърпа на глава.
— Искам да говоря лично с директора — отвърна Оса.
— Така ли? Влез тогава.
И директорът се върна в стаята, като остави вратата отворена, защото не предполагаше, че разговорът с момичето ще продължи дълго. По този начин хората, които вървяха след Оса и сега бяха изпълнили коридора и стълбата, можаха да чуят какво се говори в канцеларията.
Оса се изправи в целия си ръст, смъкна кърпата от главата и погледна директора със своите кръгли, сериозни детски очи.
— Малкият Мац умря… — каза тя.
Гласът й затрепера и тя млъкна. Сега директорът разбра кой стои пред него.
— Така, значи, ти си момичето, което иска да прави голямо погребение? — заговори той любезно. — Не трябва да правиш това дете. Много е скъпо за тебе. Ако бях чул по-рано, веднага щях да те разубедя.
Лицето на момичето се сви и директорът се уплаши да не би да се разплаче, но то само каза:
— Мога ли да ви разкажа нещо за малкия Мац, господин директоре?
— Аз вече чувах историята ви — отвърна директорът спокойно и приветливо. — Не мисли, че не ми е мъчно за теб. Правя това, защото ти желая доброто.
Гъсарката Оса вдигна глава и започна с висок звънлив глас:
— На деветгодишна възраст малкият Мац остана без баща и майка и трябваше сам да се грижи за себе си, като възрастен. Той смяташе за унижение да проси и винаги за всичко си е плащал. Често казваше, че един мъж не бива да проси. Обикаляше чифлиците, купуваше яйца и масло и си гледаше работата като опитен търговец. Никога нищо не харчеше, не криеше нито едно петаче и всичко даваше на мен. Когато пасяхме гъските, той и там си носеше работа и беше ловък като възрастен. Когато пътуваше от чифлик на чифлик, селяните в Сконе пращаха по него големи суми, защото знаеха, че на малкия Мац могат да имат пълно доверие. Затова не бива да се каже, че малкият Мац е само едно дете, защото не всеки възрастен…
Директорът гледаше в земята и на лицето му не трепваше нито един мускул. Гъсарката Оса млъкна, защото й се стори, че думите й не са му направили никакво впечатление. В къщи си мислеше, че може да разказва много неща за малкия Мац, но сега не знаеше какво още да каже. Как да убеди директора, че малкият Мац заслужава да бъде погребан с всички почести като възрастен?
— Аз сама плащам всички разходи за това погребение… — каза Оса и пак млъкна.
Директорът вдигна глава и погледна Оса право в очите. Той я преценяваше, както може да преценява човек, който има работа с много хора. Мислеше си, че тя е изгубила дом, родители, братчета и сестри, но скръбта не я е сломила и от нея може да стане чудесен човек. Ако към тежкия й товар се прибавеше още нещо, то можеше да се окаже малкото камъче, което преобръща колата. Разбираше какво усилие й е струвало да дойде да говори с него. Тя обичаше своето братче повече от всичко друго. На такава обич не биваше да се пречи.
— Нека бъде така, както ти искаш! — каза директорът.
XLV
При лапландците
Погребението беше свършено. Гостите на гъсарката Оса се бяха разотишли и тя остана сама в малката хижа на баща си. Затворила беше вратата, за да може спокойно да мисли за брат си. Спомняше си всяка дума на малкия Мац и всяка негова постъпка, а те бяха толкова много, че тя остана будна до късно през нощта. Колкото повече мислеше за брат си, толкова по-ясно разбираше колко труден ще бъде животът й без него. Най-после тя подпря глава на масата и горчиво зарида.
— Какво ще правя сега, когато малкият Мац го няма? — хълцаше тя.
Беше късна нощ, Оса бе прекарала уморителен ден и нищо чудно, че сънят я обори, щом наведе глава. А нямаше нищо чудно и в това, че й се присъни тоя, за когото мислеше. Малкият Мац влезе жив и здрав в стаята. „Сега трябва да отидеш да намериш баща ни, Оса!“ — рече той. „Как те го намеря, като не знам къде е?“ — отвърна тя. „За това не се безпокой! — каза малкият Мац весело както обикновено. — Ще ти пратя някой да ти помогне.“
В този момент на вратата на хижата се почука. Това беше истинско чукане, а не такова, което човек чува насън. Но тя беше заспала така дълбоко, че не можеше да си даде сметка кое е действителност и кое сън. Като тръгна да отвори, тя си помисли: „Сигурно идва онзи, който малкият Мац обеща да ми изпрати.“
Ако на прага се беше показала сестра Хилма или някой друг истински човек, Оса веднага щеше да разбере, че се е събудила. Но на вратата чукаше едно малко джудже, не по-високо от педя. Макар че беше късна нощ, навън бе светло като ден и Оса веднага разбра, че е същото джудже, което бяха срещали с Мац няколко пъти при пътуването им из страната. Тогава тя се боеше от него и ако сега беше съвсем будна, сигурно пак щеше да се изплаши. Но тя си въобразяваше, че продължава да сънува и остана съвсем спокойна. „Очаквах да е тоя, когото малкият Мац ще изпрати да ми помогне да намеря татко“ — помисли си тя.
Но това не беше съвсем невярно, защото джуджето беше дошло да поговори с нея тъкмо за баща й. Като видя, че тя не се бои от него, то набързо й разказа къде се намира баща й и как може да отиде при него.
