Докато то говореше, Оса малко по малко съвсем се събуди. Чак тогава тя се изплаши, че стои и разговаря със същество, което не принадлежеше към нейния свят. Без да му благодари и да се сбогува с него, тя се вмъкна в хижата и блъсна вратата! Мярна й се учуденото лице на джуджето, но не можеше да постъпи иначе. Бе извън себе си от страх и бързаше да се свие в леглото и да се покрие презглава.
Но макар че се боеше от джуджето, тя разбираше, че то е дошло за нейно добро и затова на следния ден побърза да изпълни съветите му.
На западния бряг на Люосаяуре, едно езерце на няколко десетки километра северно от Малмбергет, има малко лапландско селище. На южния бряг на езерото се издига високата планина Кирунавара. Казват, че тя се състояла от чиста желязна руда. На североизточната страна има друга планина, Люосавара, която също била от желязо. Към тези планини сега прокарваха железопътна линия от Йеливара и близко до Кирунавара строяха гара, хотел за пътниците и много жилища за работниците и инженерите, които щяха да живеят тук, когато започне да се разработва рудата. Това беше истинско малко градче с хубави и приветливи къщи. То се намираше толкова на север, че малките криви брезички, които растяха наоколо, се различаваха едва в края на юни.
На запад от езерото мястото е равно и там се бяха заселили няколко лапландски семейства. Те бяха дошли преди няколко месеца и в късо време селището им бе готово. Нито къртиха камъните, нито ги вдигаха с взрив, за да изравнят мястото. Като си намериха суха и удобна полянка край езерото, изсякоха само няколко ракитови храсти и, се отвори място. Не се занимаваха със сечене и дялане на дървета, за да издигнат здрави дървени стени, не се грижеха за покрив, под и прозорци, нито за врати и ключалки. Трябваше само да забият колчетата на шатрите си в земята, да опънат платното и селището беше готово. Наредбата също не им създаде големи грижи. Най-важното беше да постелят на земята малко борови клони и няколко кожи и да окачат котлето на синджир за събраните горе в едно колчета. В котлето варяха месо от северни елени.
Работниците бързаха да довършат къщите на източната страна на езерото, преди да са почнали големите зимни студове, и се чудеха на лапландците, които столетия наред кръстосваха дълечния север и се предпазваха от студа и бурите само с тънки платнени стени. А лапландците на свой ред се чудеха на работниците, че вършат такава тежка работа, когато за живота бяха достатъчни няколко северни елена и една шатра.
През един юлски следобед, когато край Люосаяуре валеше страшен дъжд, лапландците, които лете обикновено прекарват повече навън, се бяха мушнали в една от шатрите, седяха край огъня и пиеха кафе.
Докато те си приказваха, откъм Кируна се зададе лодка, която спря при селището на лапландците. От лодката слязоха един работник и тринадесет-четиринадесет-годишно момиче. Кучетата се спуснаха към тях със силен лай и един от лапландците подаде глава, за да разбере кой иде. Като видя работника, той много се зарадва. Дошлият им беше голям приятел. Знаеше лапландски и беше добър и приказлив човек. Лапландецът му извика да влезе бързо в шатрата.
— Точно навреме идваш, Сьодерберг — каза той. — Кафеникът е на огъня. В този дъжд не може нищо да се прави. Ела ни разкажи какво ново има!
Работникът се вмъкна в претъпканата шатра и лапландците с много блъскане, смях и шеги направиха място за него и за момичето. Той веднага заговори на лапландски с домакините. Момичето, което не разбираше нищо от разговора, мълчеше и разглеждаше учудено гърнето и кафеншса, огъня и дима, лапландците и лапландките, децата и кучетата, стените и пода, кафените чашки и лулите, окъсаните дрехи и дървените съдове. За него всичко това бе ново. Досега то не беше виждало подобно нещо.
Но изведнъж момичето наведе очи. Сигурно Сьодерберг беше казал нещо за него, защото лапландците и лапландките извадиха от уста късите си лулички и го загледаха втренчено. Лапландецът, който седеше до момичето, го потупа по рамото, кимна и каза на шведски: — Добре, добре.
Една лапландка наля чаша кафе и му я подаде с големи усилия, а между хората пропълзя едно момче приблизително на неговата възраст. То стигна до момичето и го зяпна учудено.
Оса разбра, че Сьодерберг разказва на лапландците какво погребение е направила на брат си Мац. Тя предпочиташе, вместо да говори толкова много за нея, да попита лапландците къде е баща й. Джуджето беше казало, че бил при лапландците, на запад от Люосаяуре, и тя помоли да й разрешат да замине с един товарен влак, за да го потърси. И работниците, и надзирателите много й помагаха, а един инженер в Кируна изпрати Сьодерберг, който знаеше лапландски, да попита за баща й. Тя се надяваше, че ще го намери, щом пристигне. Оглеждаше лицата на всички в шатрата, но това бяха все лапландци. Баща й го нямаше.
Колкото повече разговаряха, толкова лапландците и Сьодерберг ставаха по-сериозни. Лапландците поклащаха глави и се чукаха по челото, като че ли говореха за някой, който не е с всичкия си ум. Тя почна да се безпокои и най-сетне попита Сьодерберг какво знаят тук за баща й.
— Казват, че отишъл за риба — отвърна работникът. — Не знаят дали ще се върне тази вечер, но щом времето се оправи, някой от тях ще отиде да го потърси.
После той отново се обърна към лапландците и продължи да разговаря с тях. Не му се искаше Оса да задава повече въпроси за Йон Асарсон.
Сутринта времето беше чудесно. Самият Ола Серка, най-знатният между лапландците, бе обещал да потърси бащата на Оса. Но той не бързаше. Беше се свил пред шатрата и се чудеше как да съобщи на Йон Асарсон, че дъщеря му е дошла да го търси. Трябваше да му го каже така, че той да не се изплаши и да не избяга. Йон Асарсон беше особен човек и се боеше от деца. Казваше, че като види деца, налягат го мрачни мисли и не може да издържи.
Докато Ола Серка мислеше, гъсарката Оса и Аслак, момчето, което я бе зяпнало предишната вечер, седяха на поляната пред шатрите. Аслак бе ходил на училище и знаеше шведски. Той разказваше на Оса за живота на лапландците и я уверяваше, че те живеят най-добре от всички. Оса намираше, че животът им е ужасен и му го каза.
— Ти не знаеш какво говориш! — отвърна Аслак. — Остани при нас само една седмица и ще се увериш, че ние сме най-щастливият народ на света.
— Ако остана една седмица, ще се задуша от дима в шатрата — отговори Оса.
— Не говори така! — каза момчето. — Ти нищо не знаеш за нас. Ще ти разкажа нещо и тогава ще разбереш, че колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-добре ще се чувствуваш.
И Аслак разправи на Оса за онова време, когато през страната преминала черната смърт. Той не знаел дали болестта е засегнала и същинска Лапландия, дето се намираха сега, но в Йемтланд била толкова страшна, че уморила всички лапландци, които живеели в горите и планините, освен едно петнадесетгодишно момче. Измрели и всички шведи, които живеели в долините. Останало само едно петнадесетгодишно момиче.
— Момчето и момичето обикаляли поотделно из опустялата страна цяла зима, за да търсят хора, и напролет най-после се срещнали — продължи Аслак. — Тогава шведското момиче помолило лапландчето да го придружи на юг, докато намери хора от своето племе. Не искало да остане повече в Йемтланд, дето имало само запустели чифлици. „Ще те придружа, където искаш — отвърнало момчето, — но чак през зимата. Сега е пролет и моите северни елени отиват на запад към планините. А ти знаеш, че ние, лапландците, отиваме там, където ни водят северните елени.“
Шведското момиче било дъщеря на богати родители. Свикнало било да живее под покрив, да спи в легло и да се храни на маса. То презирало бедните хора от планината и мислело, че онези, които живеят под открито небе, са много нещастни. Ала се бояло да се върне в чифлика си, дето имало само мъртъвци. „Нека поне дойда с теб в планината — казало то на момчето, — за да не стоя сама тук, дето не се чува човешки глас!“ Момчето на драго сърце се съгласило и момичето тръгнало след северните елени към планините. Стадото копнеело за хубавата планинска паша и всеки ден изминавало дълги разстояния. Нямали време да опъват шатра. Трябвало да спят върху снега, докато елените пасели. Животните усещали как южният вятър развява козината им и знаели, че след няколко дни той ще стопи снега по склоновете на планините. Момичето и момчето трябвало да ги следват през топящия се сняг и през чупливия лед на езерата. Когато стигнали до планините, а боровите гори свършили и започнали кривите брезички, те почакали няколко седмици, докато и снегът по планините се стопи. После пак тръгнали нагоре. Момичето се задъхвало, оплаквало се от умора и често казвало, че ще се върне в долините, но продължавало да върви, за да не остане съвсем само.
