Когато стигнали обширните планински пасбища, момчето разпънало за момичето шатра на хубава зелена морава край планински поток. Вечерта то уловило кошута с ласо, издоило я и дало мляко на момичето. Намерило изсушеното еленово месо и сиренето, което неговото племе било скрило по височините миналото лято. Но момичето все се оплаквало и било вечно недоволно. Не искало нито еленово месо, нито сирене, нито мляко. Не можело да свикне да седи свито в шатрата, нито да спи на земята, на легло от борови клончета и еленова кожа. А синът на планинското племе само се надсмивал на оплакванията му и продължавал да се държи приятелски.
След няколко дни момичето отишло при момчето тъкмо когато то дояло елените и предложило да му помогне. Заело се също да пали огън и да вари еленово месо, да носи вода и да прави сирене. Тогава за двамата настъпило чудесно време. Било топло, пък и храната по-лесно се намирала. Те излизали заедно, поставяли капани за птици, ловели сьомга в потока и берели къпини край блатата.
Щом лятото отминало, смъкнали се надолу по планината, докато стигнали границата между иглолистните и широколистните гори, и там се спрели на лагер. Било вече време за клане на добитъка и те работели по цял ден, но сега и храна се намирала по-лесно, отколкото през лятото. Когато завалял сняг и ледовете сковали езерата, те отишли още по на изток, в гъстите борови гори. Опънали там шатрата и започнала зимната работа. Момчето учело момичето да прави конци от еленови жили, да щави кожи и да шие от тях дрехи и обуща, да прави гребени и други предмети от еленови рога, да кара ски и да се пързаля с шейна, теглена от елените. След като прекарали така тъмните зимни месеци и слънцето отново се показало, момчето рекло на момичето, че сега може да го придружи на юг, за да отиде при хората от своето племе. Тогава момичето го изгледало учудено. „Защо бързаш да ме изпратиш? — попитало то. — Или толкова ти се иска да останеш само с елените си?“ — „Аз мислех, че ти тъгуваш да си отидеш“ — отвърнало момчето. „Цяла година съм живяла като лапландците — казало момичето. — Сега не мога да се върна при моя народ и да живея в тесните жилища, след като толкова дълго време съм скитала свободно по планините и горите. Не ме пъди, нека остана тук! Вашият живот е по-хубав от нашия.“
Момичето останало при момчето цял живот и вече не помислило да се върне в долините. Ако ти, Оса, останеш тука само един месец, никога няма да поискаш да ни напуснеш.
С тези думи Аслак завърши разказа си. В това време и баща му Ола Серка извади лулата от устата си и стана. Старият Ола знаеше повече шведски, отколкото предполагаха, и беше разбрал думите на сина си. И докато слушаше, той изведнъж се сети как трябва да каже на Йон Асарсон, че дъщеря му е дошла да го търси.
Ола Серка слезе към Люосаяуре и тръгна по брега. Там седеше един човек и ловеше риба. Той беше приведен, с посивели коси. Погледът му бе уморен и в целия му вид имаше нещо отпуснато и безпомощно. Приличаше на човек, който се е опитал да носи нещо не по силите си или да измисли нещо твърде мъчно и е останал пречупен и обезкуражен от неуспеха.
— Ловът трябва много да ти е вървял, Йон, щом си седял цяла нощ — каза лапландецът, като се приближи.
Човекът трепна и вдигна глава. На въдицата му нямаше никаква стръв, на брега до него — нито една риба. Той бързо сложи нова стръв и хвърли въдицата във водата. Лапландецът се разположи на тревата до него.
— Искам да ти кажа нещо — започна Оле. — Ти знаеш, че имах дъщеря, която миналата-година умря, и че ние в шатрата още не можем — да я прежалим.
— Знам — отвърна късо рибарят и лицето му се помрачи. Виждаше се, че разговорът за умрели деца му е неприятен. Той говореше хубаво лапландски.
— Но няма полза човек да прекарва живота си в скръб — продължи лапландецът.
— Не, няма полза.
— Затова реших да си взема друго дете. Не намираш ли, че добре съм намислил?
— Зависи какво е детето, Ола.
— Ще ти кажа какво знам за момичето, Йон — каза Ола и разправи на рибаря, че; през юни две деца, момче и момиче, пристигнали в Малмбергет да търсят баща си. Тъй като бащата бил заминал, те останали да го чакат. Докато чакали, момчето загинало при един взрив. Тогава момичето решило да му устрои тържествено погребение.
После Ола описа с хубави думи как бедното малко момиче убедило всички да му помогнат. То било толкова храбро, че отишло и само говорило с директора.
— Това момиче ли искаш да вземеш, Ола? — попита рибарят.
— Да — отвърна лапландецът. — Като чухме тази история, ние всички се разплакахме и си казахме, че една толкова добра сестра сигурно ще бъде и добра дъщеря и я помолихме да остане у нас.
Рибарят мълча известно време. Виждаше се, че продължава разговора само за да направи удоволствие на приятеля си.
— Това моите от вашето племе ли е? — Не — отвърна Ола, — не е лапландче.
— Тогава сигурно е дъщеря на някой от заселниците, щом е свикнала с живота на север.
— Не, тя е от далечния юг — отговори Ола така, като че ли това нямаше нищо общо с работата.
Но сега рибарят изведнъж се заинтересува.
— Не ми се вярва да успееш да я убедиш да остане — каза той. — Тя няма да може да прекара зимата в шатра, ако не е свикнала от дете.
— Но затова пък в шатрата ще има добри родители и добри братя и сестри — отвърна Ола Серка упорито. — Да си сам, е по-лошо, отколкото да мръзнеш.
На рибаря като че ли му се искаше да попречи на тази работа. Мисълта, че едно дете на родители- шведи ще попадне между лапландците сякаш му беше неприятна.
— Нали каза, че има баща в Малмбергет?
— Той е умрял — отвърна лапландецът късо.
— Сигурен ли си в това, Ола?
— Защо питаш? — каза презрително лапландецът. — Разбира се, че съм сигурен. Ако бащата беше жив, щяха ли момичето и братчето му да бъдат принудени да скитат сами през цялата страна? Щяха ли две деца да се издържат сами, ако имаха баща? Щеше ли малкото момиче да отива самичко да говори с директора, ако бащата беше жив? Сега, когато цяла Лапландия говори за храбростта на това момиче, щеше ли то да бъде само дори един миг, ако бащата не беше умрял? Момичето мисли, че той е жив, но аз съм сигурен, че е умрял.
Човекът с уморения поглед се обърна към Ола.
— Как се казва това момиче, Ола? — попита той. Лапландецът се замисли.
— Не мога да си спомня. Трябва да го попитам.
— Да го попиташ ли? Та то тука ли е?
— Да, горе в шатрата.
— Какво? Ти си го взел, Ола, без да попиташ бащата дали е съгласен?
— Какво ме интересува бащата! Ако не е умрял, значи, не иска да знае за децата си! Трябва да бъде доволен, че някой друг се грижи за тях.
Рибарят захвърли въдицата и стана. Някой като че ли му беше вдъхнал нов живот.
— Според мен този баща не е като другите хора — продължи лапландецът. — Може би го преследват мрачни мисли и не може да се задържи на работа. Такъв баща за нея ли е?
Още преди Ола да свърши, рибарят тръгна с големи крачки по брега.
— Къде отиваш? — попита лапландецът.
— Отивам да видя осиновената ти дъщеря, Ола.
— Добре — каза лапландецът. — Виж я! Сигурен съм, че ще я одобриш.
Шведецът вървеше толкова бързо, че лапландецът едва го догонваше. След известно време Ола каза:
— Ей сега си спомних, че се казва Оса Йонсдотер.
Другият само ускори крачките си, а старият Ола Серка така се развесели, че му се искаше да се смее с глас. Когато наближиха шатрите, Ола каза още няколко думи.
— Тя е дошла в Лапландия да търси баща си, а не за да стане моя дъщеря. Но ако не може да намери баща си, аз на драго сърце ще я задържа.
