Мортен не идваше да го вземе. То се развика с всички сили:
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.
Но другарите му си бяха отишли. То нито за миг не допускаше, че са го изоставили, но се боеше да не им се е случило нещо и тъкмо се чудеше как да ги намери, гарванът Батаки кацна до него.
Момчето просто не очакваше, че някога ще посрещне Батаки така радостно!
— Мили Батаки — каза то, — колко е хубаво, че дойде! Може би знаеш какво е станало с гъсока Мортен и дивите гъски?
— Много ти здраве от тях — отвърна гарванът. — Ака видяла, че наоколо обикалял някакъв ловец и не посмяла да те дочака, а тръгнала напред. Седни сега на гърба ми и след малко ще настигнем приятелите ти!
Момчето бързо се настани на гърба на гарвана и Батаки щеше наистина скоро да настигне дивите гъски, ако не му беше попречила мъглата. Сутрешното слънце като че ли я беше събудило за нов живот. От езерото, от нивите и от гората изведнъж започнаха да се издигат малки, леки облачета. Те се сгъстяваха и разширяваха невероятно бързо и скоро земята се скри в бели кълба мъгла.
Батаки летеше високо под ясното небе и блестящото слънце, но дивите гъски сигурно бяха по-ниско, в мъглата. Те не се виждаха никъде. Момчето и гарванът непрекъснато викаха, но никой не отговаряше.
— Не ни върви — каза най-после Батаки. — Но те отиват на юг и щом се вдигне мъглата, веднага ще ги намеря.
Момчето беше много неспокойно, че се е разделило с Мортен точно сега, когато бяха тръгнали на път и той беше изложен на какви ли не опасности. Но след няколко часа тревоги то си каза, че досега не се е случило нищо и че няма смисъл да губи доброто ей настроение.
Точно в този момент от земята изкукурига петел и то веднага се наведе и извика:
— Как се нарича страната, над която летя? Как се нарича страната, над която летя?
— Нарича се Херйедал, Херйедал, Херйедал! — изкукурига петелът.
— Какво има долу? — попита момчето.
— Планина на запад, гора на изток и — широка долина през цялата страна — отговори петелът.
— Благодаря за хубавия отговор! — извика момчето. След известно време от мъглата се чу грачене на врана.
— Какви са хората в тази страна? — извика момчето.
— Добри и работливи селяни! — отвърна враната. — Добри и работливи селяни!
— С какво се занимават? — попита момчето. — С какво се занимават?
— Развъждат добитък и секат гората — изграка враната.
— Благодаря за хубавия отговор! — извика момчето. Малко по-нататък през мъглата се чу песен.
— Има ли някой голям град в тази местност? — попита момчето.
— Какво… Какво… Кой вика? — обади се човекът, който пееше.
— Има ли някакъв град в тази местност? — повтори момчето.
— Искам да знам кой вика! — отговори човекът.
— Знаех си аз, че като попитам човек, няма да получа свестен отговор! — извика момчето.
Скоро след това мъглата изчезна така бързо, както се беше появила, и то видя, че летяха над широка речна долина. Гледката беше много красива. Виждаха се високи планини като в Йемтланд, само че в подножието им нямаше плодородни и гъсто населени земи. Разстоянието между селата беше голямо, а нивите — малки. Батаки тръгна на юг по реката, докато наближиха някакво село. Тогава той се спусна на едно стърнище и накара момчето да слезе на земята.
— През лятото тук е расъл ечемик — каза Батаки. — Виж дали не можеш да си намериш нещо за ядене!
Момчето го послуша и скоро намери един клас. Докато вадеше зрънцата и ядеше, Батаки започна разговор.
— Виждаш ли онази голяма, хубава планина на юг? — понита той.
— То се знае, че я виждам — отвърна момчето.
— Тя се казва Сонфйел — продължи гарванът — и някога е, била пълна с вълци.
— Личи си, че е била добро убежище за тях — съгласи се момчето.
— На хората, които живеели в долината, понякога им било доста трудно да се разправят с тях — каза Батаки.
— Защо не ми разкажеш някоя история за вълците, ако знаеш? — попита момчето.
— Преди много, много години веднъж вълците от Сонфйел нападнали един човек, който бил тръгнал да продава бъчви — започна Батаки. — Той бил от Хеде, едно село, разположено на няколко десетки километра нагоре в долината. Било през зимата и вълците го подгонили тъкмо когато минавал по леда на Юсна. Те били десетина, а конят на селянина бил слаб, та той не се надявал много да се спаси.
Като чул воя на вълците и видял каква голяма глутница го гони, той загубил и ума и дума и дори не се сетил да изхвърли бъчвите и ведрата, за да облекчи товара. Само шибал коня, който препускал по-бързо от всякога, но скоро забелязал, че вълците наближават. Мястото било пусто, а до най-близкия чифлик имало още много път. Той разбрал, че последният му час е настъпил и се вцепенил от ужас.
По едно време видял, че между боровите клони, забити в леда, за да отбелязват пътя, върви някой. А като познал кой е, страхът му се удвоил.
Това било една бедна старица на име Малин Финландката. Тя постоянно обикаляла из страната. Била куца и гърбава, та отдалеч я познал.
Старицата вървяла право срещу вълците. Сигурно шейната й пречела да ги види. Селянинът веднага разбрал, че ако мине край нея, без да я предупреди, тя ще попадне право сред глутницата и докато вълците я разкъсат, той самият ще може да се спаси.
Тя крачела бавно, наведена над тоягата си. Ясно било, че ако не й помогне, с нея е свършено. Но не се знаело дали ще се спаси дори ако той спре и я вземе на шейната. Напротив, най-вероятно било тогава вълците да ги настигнат и да разкъсат и него, и нея, и коня. И той си помислил дали не е най-добре да пожертвува един живот, за да спаси два.
Всичко това му минало през ума, щом съгледал старицата. И не само това. Помислил си също така какво ще бъде после, когато почне да съжалява, че не й е помогнал или когато хората научат как я е изоставил.
Изкушението било голямо. „По-добре да не я бях срещал“ — казал си той.
В този момент вълците надали див вой. Конят се напънал, полетял напред и отминал старицата. Тя също чула воя на вълците. Селянинът разбрал, че тя знае какво й предстои. Отворила уста, за да извика, и протегнала ръце за помощ, но нито извикала, нито се опитала да се хвърли в шейната. Просто стояла като вдървена. „Сигурно й съм се видял като дявол“ — помислил си селянинът.
Сега, когато бил сигурен, че ще се спаси, той очаквал да бъде доволен. Но сърцето му се свило от болка. Никога през живота си не бил вършил зло и сега си помислил, че е разбил целия си живот. „Не — казал си той и дръпнал юздите, — да става, каквото ще, но не мога да я оставя сама срещу вълците.“
С мъка обърнал коня и скоро стигнал до старицата.
— Качвай се бързо! — викнал й той грубо, защото го било яд, че не я бил изоставил на съдбата й. — Не можеш ли да си седиш в къщи, стара вещице! Сега и аз, и конят ще загинем заради тебе!
Старицата мълчала, а селянинът продължил:
— Конят е изминал днес петдесет километра. Той скоро ще се измори, а и товарът му не олекна, след като ти се качи.
Шейната скърцала по леда, но въпреки това той чул как вълците тракат зъби зад тях и разбрал, че ги настигат.
— Свърши се с нас — казал той. — И на двама ни не помогна много това, че се опитах да те спася, Малин.
Дотогава старицата мълчала като човек, който е свикнал на обиди, но сега заговорила:
— Не мога да разбера защо не изхвърлиш бъчвите, така ще облекчиш товара. Утре можеш да се върнеш да си ги прибереш.
Селянинът се зарадвал на тоя добър съвет и много се учудил как не се е сетил по-рано. Той дал на старицата юздите, развързал въжето, с което били стегнати бъчвите, и една по една ги изхвърлил. Вълците
