тъкмо настигали шейната, но сега спрели, за да разгледат какво е изпадало на леда. Така пътниците спечелили малко време.
— Ако това не помогне — казала старицата, — аз, разбира се, сама ще скоча сред тях, за да можеш ти да се спасиш.
В този момент селянинът се готвел да хвърли една голяма, тежка бъчва и изведнъж спрял, като че ли се колебаел дали да направи това. Но всъщност мислите му били заети от нещо съвсем друго. „Един здрав мъж с кон не бива да остави една стара жена да бъде изядена от вълците — помислил си той. — Все трябва да има някакъв изход, само че не мога да го намеря.“
После се захванал пак с бъчвата и изведнъж се разсмял.
Старицата го изгледала уплашено да не би да е полудял, но той се смеел на своята недосетливост. Не можело да има по-прост начин да се спасят! Чудно как не се е сетил по-рано!
— Слушай сега какво ще ти кажа, Малин — рекъл той. — Много е благородно от твоя страна, че искаш да се хвърлиш сама сред вълците. Но няма да стане нужда, защото сега аз знам как ще се спасим и тримата, без да пострада някой. Помни само, че каквото и да направя, ти трябва да седиш в шейната и да гледаш да стигнеш час по-скоро до Линсер! Там ще събудиш хората и ще им кажеш, че аз съм останал сам на леда, заобиколен от десетина вълка, и ще ги помолиш да ми дойдат на помощ.
После почакал, докато вълците настигнат шейната. Тогава търкулнал голямата бъчва на леда, скочил и той и се пъхнал под нея.
Бъчвата била много голяма. Вълците почнали да скачат около нея, хапели обръчите и се опитвали да я търкулнат. Но тя била много тежка и те не можели да се доберат до човека в нея.
Селянинът знаел, че е на сигурно място, седял си спокойно и се хилел на вълците. После изведнъж станал сериозен. „Ако изпадна пак някога в затруднение — казал си той, — ще си спомня за тази бъчва. Ще си спомня, че няма защо да постъпвам зле нито към себе си, нито към другите. Винаги има изход, стига само навреме да го намери човек!“
Батаки свърши разказа си. Но момчето беше забелязало, че винаги, когато говори, гарванът влага в думите си някакъв особен смисъл. Колкото повече го слушаше, толкова повече се замисляше.
— Защо ми разказа тази история? — попита момчето.
— Просто си я спомних, като гледах Сонфйел — отговори гарванът.
Продължиха надолу по Юсна и след известно време стигнаха селото Колсет, разположено на границата с Хелзингланд. Тук гарванът кацна близо до малка ниска хижа. Тя нямаше прозорци, а само един отвор. Над комина се извиваше дим, примесен с искри, а от хижата се чуваха силни удари на чук.
— Като гледам тази ковачница — каза гарванът, — спомням си, че съм чувал, че някога в Херйедал и особено в това село са работили ковачи, които не са имали равни на себе си в цялата страна.
— Може би и за тях си спомняш някоя история? Няма ли да ми я разкажеш? — попита момчето.
— Да — отвърна Батаки, — спомням си историята за един ковач от Херйедал, който поканил двама други ковачи, единия от Даларна, а другия от Вермланд, да се надпреварват кой ще изкове по-хубави гвоздеи. Поканата била приета и тримата ковачи се срещнали тук, в Колсет. Даларнецът започнал пръв. Той изковал една дузина гвоздеи, толкова еднакви, гладки и остри, че по-хубави не можело да има. След него дошъл редът на вермландеца. И той изковал една дузина чудесни гвоздеи и на всичко отгоре ги направил два пъти по-бързо от даларнеца. Като видели това, присъствуващите казали на херйедалския ковач, че няма смисъл да започва, и без това не би ги направил по-хубаво от даларнеца или по-бързо от вермландеца. „Не се предавам — отвърнал той. — Сигурно има и друг начин да се отличи човек.“ После сложил желязото на наковалнята, без да го нагрее предварително в огнището, удрял го с чука, докато се нажежи, и почнал да кове пирон след пирон, без да употреби нито въглища, нито духало. Никой не бил виждал ковач да върти чука по-майсторски и херйедалецът бил обявен за първия ковач в страната.
Батаки свърши, а момчето се замисли още повече.
— Какъв е смисълът на това, което ми разказа? — попита то.
— Спомних си тази история, като видях старата ковачница — отвърна Батаки равнодушно.
Двамата пътници пак се издигнаха във въздуха и гарванът поведе момчето на юг, към енорията Лилхердал, която граничи с Даларна. Там той кацна на един обрасъл с гора хълм.
— Знаеш ли какъв е този хълм? — попита Батаки. Не, момчето не знаеше.
— Това е надгробна могила — каза Батаки. Издигната е била над гроба на един човек, който се казвал Херюлф. Той пръв се заселил в Херйедал и почнал да обработва земята.
— Може би и за него знаеш някоя история? — попита момчето.
— Не съм слушал много неща за него, но доколкото знам, бил норвежец. Отначало служил при норвежкия крал, но после се скарал с него и избягал. Тогава отишъл при шведския крал в Упсала и постъпил при него на служба. След известно време поискал за жена сестрата на краля. Кралят му отказал, но той я отвлякъл и избягал с нея. Не можел да отиде нито в Норвегия, нито в Швеция, а в чужда страна не му се ходело, „Вее трябва да има някакъв изход“ — помислил си той и тръгнал със слугите и съкровищата си на север през Даларна, докато стигнал големите пусти гори, които се простирали по границата й. Там се спрял, направил си къща, изсякъл гората и станал първият заселник в тази част на страната.
Като чу и тази история, момчето още повече се замисли.
— Защо ми разправяш всичко това? — попита то още веднъж. Известно време Батаки мълча, като само въртеше глава и мигаше. — Понеже сме сами — каза той най-носле, — искам да използувам случая да те попитам нещо. Ти разбрал ли си какви са условията на джуджето, което те омагьоса, за да те превърне пак в човек?
— Знам само, че трябва да заведа белия гъсок здрав и читав до Лапландия и после да го върна в Сконе.
— Така си и мислех — каза Батаки, — защото последния път, когато се срещнахме, ти разправяше, че няма по-недостойно нещо от това да изоставиш приятеля си, който разчита на теб. Но трябваше да попиташ Ака за условията. Нали знаеш, че тя е ходила у вас и е говорила с джуджето?
— Ака нищо не ми е казала — отвърна момчето.
— Решила е, че по-добре да не знаеш какво е казало джуджето. Тя предпочита да помогне на теб, а не на гъсока Мортен.
— Чудно нещо, Батаки, ти винаги успяваш да ме разтревожиш — каза момчето.
— Може да ти се струва така — отвърна гарванът, — но този път сигурно ще ми бъдеш благодарен, ако ти кажа какви са условията на джуджето. То е казало, че ще станеш отново човек, ако заведеш гъсока Мортен у нас, за да може майка ти да го заколи.
Момчето подскочи.
— Това ти си го измислил! — извика то.
— Попитай Ака — каза Батаки. — Ето я, че идва с цялото ято. И не забравяй онова, което ти разказах днес! От всички затруднения има изход, стига да го намериш. Много ме интересува дали ще успееш.
XLVIII
Вермланд и Далсланд
Сряда, 5 октомври
На другия ден момчето издебна момент, когато Ака пасеше малко настрана от дивите гъски, и я попита вярно ли е това, което Батаки му беше разказал. Ака не можа да отрече. Тогава момчето я накара да му обещае, че няма да издава тайната пред гъсока Мортен. Белият гъсок беше толкова храбър и благороден, че момчето се боеше да не би да се случи някое нещастие, ако той научи условията на джуджето.
После то седна тъжно и мълчаливо на гърба на гъсока, наведе глава и дори не се огледа наоколо. От време на време той чуваше как дивите гъски викат на младите, че сега навлизат в Даларна, че на север могат да видят Стедя, че летят над Източен Далелв, че са стигнали до езерото Хормундьо и че под тях е долината на Западен Далелв, но то нито ги погледна. „Аз цял живот ще прекарам с дивите гъски — мислеше си то, — така че ще се нагледам на тези страни, докато ми омръзнат.“
Момчето не се оживи и тогава, когато дивите гъски извикаха, че навлизат във Вермланд и че реката, която следват на юг, е Кларелв. „Толкова реки видях — мислеше си то, — че, няма защо да разглеждам още
