от другите. Който стигне до дългите тесни езера в Нордмарк и Далсланд, ще трябва да признае, че рядко е виждал нещо по-красиво. Но на него ще му харесат и плодородните земи край Глафсфиорд и Вермелн. Като поживее известно време там, ще може да отиде в дългите тесни долини край Фрюкен и Кларелв. А ако се умори и от тях, може да отиде край езерата в Минната област, които са толкова разнообразни и многобройни, че никой не може да ги запомни. След тези малки, нарязани от заливи и носове езера той сигурно ще се зарадва на широкия Скагерн. А сега аз ще ви кажа, че и синовете са като браздите. Никой баща не може да се радва, ако някой е по-добър от другите. Но ако може със същата радост да обърне поглед от най-малкия до най-големия, тогава душата му е спокойна.“
XLIX
Малкият чифлик
Четвъртък, 6 октомври
Дивите гъски летяха по течението на Кларелв, докато стигнаха големите фабрики при Мункфорш. После завиха на запад към Фрюксдал. Но още преди да стигнат езерото Фрюкен, започна да мръква и те кацнаха в едно тресавище сред обраслата с гора височина. Тресавището беше добро място за нощуване на дивите гъски, но на момчето се видя грозно и студено и то почна да си мечтае за хубаво легло. Докато още бяха във въздуха, то забеляза няколко чифлика надолу по склона и сега бързо се запъти към тях.
Пътят се оказа по-дълъг, отколкото му изглеждаше, и момчето на няколко пъти си помисли да се върне. Но най-после гората около него почна да оредява и то излезе на широк път, който скоро напусна гората. Красива брезова алея водеше към един чифлик и момчето веднага тръгна по нея.
Най-напред влезе в един двор, широк като градски площад и обграден с дълги червени постройки. От този двор мина в друг, където се намираше господарската къща с две крила отстрани. Пред нея имаше широка поляна, пътека, покрита с пясък, а отзад — голяма градина. Къщата беше малка и неприветлива, но пред нея имаше редица грамадни калини, толкова нагъсто една до друга, че представляваха цяла стена. На момчето се стори, че се намира в някаква прекрасна стая с висок свод. Небето беше светлосиньо, калините жълти, с големи червени кичури. Тревата сигурно беше зелена, но под силната светлина на луната изглеждаше като сребърна.
Не се виждаше никакъв човек и момчето можеше да се разхожда свободно. Като влезе в градината, настроението му изведнъж се подобри. Покатери се на малка калина, за да опита плодовете и, но преди да ги достигне, съгледа дива череша. Спусна се по стъблото на калината и се покатери на черешата, но оттам видя храст френско грозде, на който още висяха дълги червени гроздове. Цялата градина беше пълна с къпини, малини и шипки. В зеленчуковите лехи имаше цвекло и ряпа, всички храсти бяха отрупани с плодове, по цветята се виждаха шушулки със семена, по стръкчетата трева — малки класове. А там, на пътеката — не, то не се лъжеше! — там имаше голяма хубава ябълка, която блестеше на лунната светлина!
Момчето седна на тревата до ябълката, извади ножчето си и почна да си реже малки парченца. „Ако навсякъде имаше толкова ядене като тук, не би било лошо да си джудже цял живот“ — помисли си то.
Докато ядеше, то се запита дали не би било по-добре да остане тук, а дивите гъски да отлетят на юг без него. „Не знам как да обясня на гъсока Мортен, че не мога да си отида в къщи — помисли си то. — Най- добре е да се разделя с него. Тук бих могъл да си приготвя запас за зимата като катеричките, а ако живея в някое ъгълче в обора или в плевнята, няма да измръзна.“
В този момент над главата му се чу лек шум и до него застана нещо, което приличаше на къс брезов пън. Пънът мърдаше и се въртеше, а в горната му част блестяха като въглени две светли точки. Момчето скоро забеляза, че пънът имаше извита човка и кръгове от пера около очите и се успокои, че това не е някаква магия.
— Приятно е да срещне човек живо същество — каза то. — Може би ти ще ми кажеш, госпожо кукумявко, как се казва това място и какви хора живеят тук?
И тази вечер както всяка друга кукумявката беше седяла на го лямата стълба, опряна на покрива, и се бе оглеждала по пътечката и поляната за мишки. За нейно разочарование не се мяркаше никаква мишка. Вместо това тя забеляза, че из градината се движи нещо прилично на човек, макар и много по-малко. „Ето кой плаши мишките — помисли си кукумявката. — Това пък какво ли е?“
„Не е катеричка, не е коте, не е невестулка — продължаваше да си мисли тя. — А аз си въобразявах, че една птица като мен, живяла толкова дълго в стария чифлик, знае всичко на света. Но това не мога да разбера какво е!“
Кукумявката гледа животинчето, което се движеше по пясъчната пътечка, докато я заболяха очите. Най-после любопитството й надделя и тя хвръкна към земята, за да го разгледа отблизо.
Когато момчето заговори, кукумявката се наведе и почна да го разглежда. „Няма нито нокти, нито бодли — помисли си тя, — но може би има отровни зъби или някакво по-опасно оръжие. Не е лошо да разбера по-добре какво представлява, преди да го нападна.“
— Чифликът се нарича Морбака — каза кукумявката — и тук някога са живели благородни хора. Но ти кой си?
— Чудя се дали да се заселя тук — каза момчето, като не отговори на въпроса на кукумявката. — Смяташ ли, че това е възможно?
— Хм, сега чифликът не е онова, което беше — отвърна кукумявката, — но все някак може да се преживее. Зависи от какво възнамеряваш да живееш. Мислиш ли да ловиш мишки?
— О, не! — каза момчето. — По-скоро мишките ще изядат мен, отколкото аз тях.
„Дали е толкова безопасен, колкото се показва? — питаше се кукумявката. — Я да видим!“ Тя се издигна във въздуха и в следния миг заби нокти в рамото на Нилс Холгерсон и посегна с човка към очите му. Момчето закри с едната ръка очите си, а с другата се опита да се освободи. И същевременно викаше за помощ колкото му глас държи. Разбираше, че животът му е в опасност и му се струваше, че този път с него е свършено.
Сега трябва да разкажа как по някакво чудно съвпадение същата година, когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, една жена се канеше да напише книга за Швеция. Тази книга трябваше да бъде такава, че да могат да я четат децата в училищата. Жената мисли върху тази работа от Коледа до есента, но не написа нито ред и толкова се измъчи, че си каза: „Ти не си за тази работа. Седни по-добре и пиши любимите си легенди и разкази и нека някой друг напише тази поучителна и сериозна книга, в която не трябва да има нито една измислена дума!“
Тя беше решила вече да се откаже от намерението си, но и това не й бе леко. Какво удоволствие би било за нея да може да напише една хубава книга за Швеция! Най-после й мина през ума, че може би работата не върви, защото тя живее в града и гледа около себе си само улици и къщи. Ако излезе вън от града, сред гори и поля, може би ще тръгне по-добре.
Тя беше от Вермланд и естествено искаше да започне книгата с тази страна. А най-напред щеше да разкаже за онова място, където беше отраснала. Това бе малък усамотен чифлик, в който се бяха запазили много старинни обичаи. Струваше й се, че за децата щеше да бъде интересно да научат с какво се занимаваха там през цялата година. Щеше да им разкаже как празнуват Нова година, Коледа, Великден и Празника на лятото, какви мебели и съдове имат, как изглежда кухнята и килерът, оборът и конюшнята, харманът и банята. Но когато се опита да пише за това, перото й просто не се помръдваше.
Тя си спомняше всичко така ясно, като че ли още живее там. И все пак работата не вървеше. Тогава си каза, че щом и без това ще отиде да живее на село, би могла да посети още веднъж стария чифлик, преди да почне да го описва. Не го беше виждала много години и тази мисъл й се хареса. Всъщност където и да се намираше, тя все копнееше за него. Беше виждала и по-красиви места, но никъде не бе намерила спокойствието и сигурността на бащиния дом.
Не беше обаче толкова лесно да се отиде там, защото чифликът беше продаден на чужди хора. Тя предполагаше, че те ще я приемат добре, но не искаше да се върне в старата къща, за да седи и да приказва с чужди хора, а да може точно да си спомни какво е било едно време. Затова нареди така, че да пристигне късно вечерта, когато дневната работа е привършена и всички са се прибрали в къщи.
Тя никога не предполагаше, че ще изпитва такова странно чувство, когато се отправи към родното си
