място! Като седеше в колата на път за стария чифлик, струваше й се, че с всяка минута се подмладява. Скоро тя вече не беше възрастният човек с посивели коси, а малко момиченце с къса рокличка и с дълга, бяла като лен плитка. Като минаваше покрай познатите чифлици, почна да си представя, че ще завари къщата такава, каквато изглеждаше някога. Баща й, майка й и цялото семейство ще я чакат на стълбите, старата икономка ще се спусне към прозореца на кухнята, за да види кой пристига, а Неро, Фрея и другите кучета ще се разскачат около нея.
Колкото повече се приближаваше към чифлика, толкова по-щастлива се чувствуваше. Беше есен и предстоеше много работа, но тъкмо тази работа не оставяше никакво време за скука. По нивите край пътя вадеха картофи. Така беше някога и у тях. После картофите трябваше да се смелят и да се направят на брашно. Есента беше мека и тя се питаше дали всичко от градината е вече прибрано. Сигурно зелето още стоеше. А дали хмелът и ябълките бяха обрани?
Може би бяха започнали вече голямото чистене, защото наближаваше есенният панаир. Той се смяташе за голям празник, особено от прислугата. Цяло удоволствие беше да влезеш в навечерието на панаира в кухнята с измития и посипан с хвойнови клончета под, с току-що боядисаните стени и излъсканите бакърени съдове на полиците.
Но и след панаира нямаше почивка. Тогава започваше очукването на лена. През летните месеци ленът лежеше пръснат на една поляна, за да угние. После го струпваха в старата баня и запалваха голямата печка, за да изсъхне. След като изсъхнеше, поканваха един ден всички съседки. Те сядаха пред банята и почваха да чупят стъблата, а после ги чукаха с бухалки, за да отделят тънките бели влакна от сухите стъбла. През време на работата жените посивяваха от прах. Косите и дрехите им се покриваха с паздер, но това съвсем не разваляше настроението им. Те бъбреха целия ден, бухалките бухаха и когато човек се приближаваше към старата баня, струваше му се, че там има буря.
След като опънеха лена, залавяха се да пекат сухари, да стрижат овцете, да наемат нова прислуга. През ноември предстояха изпълнените с работа дни, когато колеха добитъка, осоляваха месото, правеха суджуци и кървавици и изливаха свещи. По това време идваше и шивачката, която шиеше дрехите им от домашно тъкано платно. Това бяха няколко приятни седмици, когато всички жени в къщата се събираха и помагаха в шиенето. А обущарят, който правеше обуща за цялата къща, работеше в стаята на ратаите и човек можеше цял ден да гледа как той крои кожата, зачуква подметките и прави дупки за връзките.
Но най-голямото суетене идваше около Коледа. То започваше с деня на Лучия, празника на светлината, когато най-младата от прислужниците, облечена в бяла рокля и със свещи в косите, обикаляше в пет часа сутринта всички и ги черпеше с кафе. От този ден нататък не оставаше много време за спане. Трябваше да се прави бира за Коледа, да се соли риба, да се пекат сладки и да се чисти къщата.
Тя тъкмо стоеше пред фурната, между медените сладки и курабиите, когато коларят спря конете в началото на алеята. И изведнъж се събуди от съня си. Страшно беше да бъде сама в тази късна вечер, докато преди малко се виждаше обкръжена от всичките си близки. Тя слезе от колата и тръгна по алеята, за да се приближи незабелязана до старата къща; разликата между миналото и настоящето й се видя толкова голяма, че й се поиска да се върне. „Защо дойдох тук? Миналото не може да се върне никога!“ — помисли си тя.
Но после реши, че все пак трябва да види къщата, щом е дошла дотук, и отново тръгна, макар че с всяка крачка ставаше все по-тъжна.
Беше чувала, че чифликът е много западнал и променен. И наистина беше така. Но вечерта тя не можеше да го забележи. Напротив, всичко й се виждаше както преди. Ето езерцето, което някога беше пълно с шарани. Никой не ги ловеше, защото баща й искаше да си живеят на спокойствие. Ето къщичката на ратаите и склада, и конюшнята с камбанката на единия край на покрива и ветропоказателя на другия. И дворът пред къщата беше също така закътан, както през времето на баща й, защото на него не му даваше сърце да отсече дори един храст.
Тя беше застанала в сянката на големия явор при входа и се оглеждаше. В този миг стана нещо странно. Ято гълъби изведнъж долетя и кацна до нея.
Просто не й се вярваше, че това са истински птици. Та нали гълъбите никога не летят след залез! Може би силната лунна светлина ги беше събудила. Сигурно бяха помислили, че се е съмнало и бяха излетели от гълъбарника, а после се бяха заблудили и не можеха да се приберат. Като видяха човек, те долетяха при него, за да ги упъти.
Докато родителите й бяха живи, чифликът беше пълен с гълъби, защото и тях баща й бе взел под свое покровителство. Щом само се споменеше да се убие някой гълъб, той веднага се намръщваше. Стори й се, че птиците са дошли да я посрещнат в стария дом. Кой знае дали гълъбите не бяха долетели в нощта, за да й покажат, че не са забравили колко добре са живели някога тук!
А може би баща й беше изпратил птиците си да я поздравят, за да не се чувствува така самотна и смутена в родната къща?
При тази мисъл я обхвана такъв копнеж за старото време, че тя се просълзи. Хубав беше животът тогава. Имаше седмици на тежък труд, но имаше и празници. През деня се съсипваха от работа, но вечер се събираха около лампата и четяха Тегнер и Рюнеберг, госпожа Ленгрен и мамзел Бремер. Жънеха жито, но беряха и рози, и жасмини. Предяха лен, но и пееха песни. Измъчваха се с история и граматика, но и играеха пиеси и пишеха стихове. Стояха край печката и готвеха, но се учеха също да свирят на флейта, китара, цигулка и пиано. Садяха зеле и цвекло, грах и боб в зеленчуковата градина, но имаше и друга градина, пълна с ябълки и круши, с ягоди и малини. Живееха усамотено, но точно затова все още помнеха толкова много легенди и предания. Носеха дрехи от домашно тъкано платно, но бяха безгрижни и независими.
„Никъде животът не е толкова хубав, както в такъв един малък чифлик през време на детинството — помисли си тя. — Имаше много работа и много забавления и всички дни бяха изпълнени с радост. Много ми се иска да се върна тук. След като видях къщата, мъчно бих могла да си отида.“
И тя се обърна към ятото гълъби и им каза, като същевременно се смееще на себе си:
— Искате ли да отидете да кажете на татко, че аз копнея за стария си дом? Достатъчно съм обикаляла чуждите къщи. Кажете му да направи така, че да мога скоро да се върна в родното си място!
— Още не беше свършила и гълъбите се вдигнаха и отлетяха. Тя се опита да ги проследи с поглед, но те веднага изчезнаха, като че ли се стопиха в лунната светлина.
Щом гълъбите изчезнаха, откъм градината се чу силен вик. Тя се спусна нататък и видя нещо много чудновато. Едно съвсем мъничко хлапе, не по-високо от педя, се бореше с една кукумявка! Най-напред жената така се учуди, че просто се вкамени: Но хлапето викаше тъй жално, че тя бързо се намеси и ги разтърва. Кукумявката кацна на едно дърво, а хлапето остана на пътечката, без да направи опит да избяга или да се скрие.
— Благодаря за помощта! — каза то. — Но много е глупаво, че оставихте кукумявката да избяга. Сега не мога да си отида, защото тя стои на дървото и ме дебне.
— Да, вярно, че не помислих. Но аз мога да те заведа у дома — каза жената, която съчиняваше легенди, и се учуди, че така неочаквано е влязла в разговор с едно джудже. Но все пак това не я изненада много. През всичкото време тя като че ли бе очаквала да преживее нещо необикновено в заления от лунна светлина двор на старата къща.
— Аз всъщност имах намерение да остана в чифлика цялата нощ — каза джуджето. — Ако ми покажете някое сигурно местенце за спане, ще се върна в гората чак на разсъмване.
— Да ти покажа място за спане ли? Та ти не живееш ли тук?
— Вие сигурно ме смятате за джудже — рече хлапето, — но аз съм човек като вас, само че ме омагьосаха.
— Това е най-странното нещо, което съм чувала! Не искаш ли да ми разкажеш как те сполетя това нещастие?
Момчето нямаше нищо против да разкаже приключенията си, а жената го слушаше все по-изненадана, възхитена и доволна. „Какво щастие е, че срещнах това момченце, което е прелетяло на гърба на една гъска през цяла Швеция! — мислеше си тя. — Ще напиша в книгата си точно това, което то ми разказа. Няма защо да се безпокоя вече за книгата. Добре, че дойдох в родното си място. Колко е чудно, че получих помощ още щом пристигнах в стария чифлик!“
И в главата й боязливо се промъкна една мисъл. По гълъбите тя беше обадила на баща си, че копнее за стария дом и веднага получи помощ в това, което тъй дълго я беше измъчвало. Дали това не бе отговор на
