— Дръж се! — извика то, хвана здраво костта и я намести. Такова нещо му се случваше за пръв път, но то го извърши бързо и сполучливо. Въпреки това горката гъска сигурно беше почувствувала много силна болка, защото нададе пронизителен вик и падна безчувствена на камъните.
Момчето ужасно се изплаши. Имаше искрено желание да й помогне, а ето че сега тя беше мъртва. То скочи от купа камъни и хукна да бяга. Изпитваше такова чувство, сякаш бе убило човек.
На другата сутрин мъглата се беше вдигнала, времето беше ясно и Ака каза, че ще продължат пътуването. Всички бяха съгласни, само белият гъсок мърмореше. Момчето разбираше, че той не иска да се раздели със сивата гъска. Но Ака не му обърна внимание и почна да се готви за път.
Момчето скочи на гърба на гъсока, който бавно и неохотно последва ятото. То истински се радваше, че напускат острова. Съвестта го гризеше, а не искаше да каже на гъсока какво беше станало, когато се опита да излекува сивата гъска. „Най-добре ще е — мислеше си то, — Мортен никога да не научи това.“ И в същото време се чудеше как така белият гъсок се реши да изостави сивата гъска.
Изведнъж гъсокът изви и полетя назад. Тревогата му за младата гъска бе надвила. Да става каквото ще с пътуването за Лапландия! Той не можеше да върви с другите, като знаеше, че тя лежи болна и изоставена и ще умре от глад.
С няколко удара на крилете той стигна до отрупаните камъни. Но младата сива гъска не бе вече там.
— Дюнфин! Дюнфин! Къде си? — повика я гъсокът.
„Лисицата е дошла и я е отмъкнала“ — помисли си момчето. И в същия миг се чу благозвучния глас:
— Тук съм, тук съм! Направих си само сутрешната баня.
И от водата изскочи бодра и здрава малката сива гъска. Тя разказа как Палечко й наместил крилото и че сега се чувствала добре и била готова да тръгне на път.
Водните капки искряха като перли по лъскавите й копринени пера и Палечко пак си помисли, че тя наистина е омагьосана принцеса.
XII
Голямата пеперуда
Сряда, IV април
Гъските летяха над един дълъг остров, който ясно се виждаше, на момчето му бе леко и весело. Колкото бе тъжно и загрижело вчера, когато обикаляше острова да търси гъсока, толкова днес се чувстваше доволно и щастливо.
Сега то виждаше, че вътрешността на острова представлява високо голо плато, обкръжено с широка ивица хубава, плодородна земя, заемаща крайбрежията и почна да разбира смисъла на онова, което беше чуло предишната вечер.
То тъкмо си почиваше при една от многото вятърни мелници на високото плато, когато се зададоха двама овчари с голямо стадо овце, теглено от кучета. Момчето не се уплаши, защото се беше скрило добре под стълбата на мелницата. Но овчарите се отбиха и седнаха точно на тази стълба и на момчето не му оставаше нищо друго, освен да се спотайва под нея.
Известно време той седя мълчаливо, вперил в мъглата безкрайно уморен поглед. После заговори с другаря см, който извади от торбата хляб й сирене и почва да се храни. Той почти не му отговаряше, но слушаше много търпеливо, сякаш си казваше: „Защо да не ти доставя удоволствието да си поприказваш малко;“
— Искам да ти разкажа нещо, Ерик — започна старият овчар. — Мисля, си, че едно време, когато и хората, и животните са били много по големи, пеперудите също са били грамадни. Имало някога една пеперуда, която била дълга десетки километри, а крилете и били големи колкото езера. Те били сини, със сребрист блясък и толкова красиви, че когато пеперудата летяла, всички животни се спирали да я гледат.
Лошото били само, че била много голяма. Крилете мъчно я носели. И все пак нищо нямало да й се случи, ако е била достатъчно умна да лети само над сушата. Но тя не била умна и полетяла над балтийско море. Внезапно излязла буря, връхлетяла върху нея и почнала да разкъсва крилете й. Не е мъчно да си представиш, Ерик, какво означава балтийската буря за нежните криле да една пеперуда! Те много скоро били изпокъсани и отнесени и горката пеперуда паднала, разбира се, в морето. Известно време вълните я носели насам-натам, а после тя заседнала върху скалите пред Смоланд и останала да лежи там колкото е дълга и широка.
Аз мисля, Ерик, че ако е била паднала на сушата, тя скоро щяла да изгние и от нея нямало да остане нито следа, А в морето се напоила с варовити вещества и станала твърда като камък. Нали знаеш, като ония камъни, дето се намирали на брега, й те на са нищо друго освен втвърдени гъсеници. Според мед същото е станало и е тялото на голямата пеперуда. Тя се е превърнала в дълга, тясна скала в Балтийско море. Ти как мислиш?
Той млъкна, очаквайки отговор, но младият овчар само кимна с глава.
— Карай нататък, за да видя докъде ще стигнеш! — каза той.
— Помни, Ерик, че този остров Йоланд, на който ние с теб живеем, е тялото на някогашната пеперуда. Само като си помислиш малко и ще разбереш, че това наистина е така. На север са кръглата глава и гърдите, а на юг коремът, който най-напред се разширява, а след това се стеснява и завършва, с остър връх.
Той отново млъкна и загледа другаря си, като че ли искаше да отгатне какво мисли той за всичко това. Но младият овчар продължи спокойно да яде и само му кимна да продължава.
— Щом пеперудата се превърнала във варовикова скала, вятърът започнал да донася различни семена на треви и дървета, които искали да пуснат корен на нея. Но трудно било да се задържи нещо в голата, гладка скала и ето защо дълго време по нея не растяло нищо друго освен троскот. После се появили детелина, лютичета и шипки. Но и днес на платото няма достатъчно растителност, за да се покрие скалата, така че тя на много места се провижда. А никой и не помисля да разоре тук горе, дето почвата е толкова тънка.
Но като знаеш сега, че платото и крайбрежието около него са тялото на пеперудата, може да се запиташ откъде се е взела почвата по крайбрежието.
— Точно така — каза другарят му, който продължаваше да се храни. — И аз това се питам.
— Не забравяй, че Йоланд лежи в морето от много, много години и през това време всичко, което вълните са носели — и водорасли, и пясък, и миди, — се е трупало на брега и е оставало там. А от източната и западната страна на платото са се смъквали камъни и чакъл. Така бреговете на острова са се разширили и там сега могат да растат и жито, и цветя, и дървета.
Тук горе, по коравия гръб на пеперудата, пасат само овце, крави и кончета. Тук живеят само яребици и пъдпъдъци и няма никакви други постройки освен вятърните мелници и няколкото сиромашки каменни хижи, дето намираме подслон ние, овчарите. Но долу, на брега, има големи чифлици и черкви, и домове на свещеници, и рибарски села, и цял град.
Той погледна въпросително другаря си, който беше се нахранил вече и завързваше торбичката си.
— Чудя ти се докъде ли ще стигнеш — каза той.
— Едно ми се ще да зная — продължи овчарят, като понижи гласа си почти до шепот и се вторачи в мъглата с малките си очички, уморени да търсят онова, което не може да се намери, — само едно: дали селяните из чифлиците по крайбрежието, или рибарите, които ловят херинги в морето, или търговците в Боргхолм, или гостите, които идват тук всяко лято, или туристите, бродещи из развалините на замъка в Боргхолм, или ловците, дошли наесен да бият яребици, или художниците, пристигнали тук, на платото, да рисуват овцете и вятърните мелници — ще ми се да зная само дали някой от тия хора разбира, че този остров е бил пеперуда с големи, блестящи криле.
— Да — обади се неочаквано младият овчар, — все на някой, който е седял някоя вечер на края на платото, слушал е как славеите пеят долу в храстите и е гледал към Калмарския пролив, ще му е минало през ума, че този остров не може да се е появил като всички други.
— Аз само се питам — продължи старият овчар, — никой ли досега не е поискал да даде на вятърните
