Дълго време овцете не отговаряха, но ясно се чуваше как някои от тях дълбоко въздишат. Ака знаеше, че овцете са стеснителни и се държат по-особено, но тези като че ли съвсем не разбираха от добри обноски. Най-сетне една стара овца с дълго, угрижено лице каза жално:
— Никой от нас не би ви отказал гостоприемство, но това е дом на скръбта и ние не можем да посрещаме гости както някога.
— Няма защо да се безпокоите за това — отвърна Ака. — Ако знаехте какво сме изтърпели днес, щяхте да разберете, че ние сме доволни само да имаме сигурно място, където да можем да се наспим.
При тези думи старата овца стана.
— Според мен за вас е по-добре да летите в най-силната буря, отколкото да останете тук. Но не си тръгвайте, преди да ви предложим най-хубавото от онова, което имаме в дома си.
Тя ги заведе в една вдлъбнатина, пълна с вода. Край нея имаше куп сено и плява. Старата овца ги покани да ядат, колкото искат. — Зимата беше снежна и студена — каза тя. — Нашите стопани ни донесоха сено и овесена слама, за да не умрем от глад. Останал ни е само този куп.
Гъските веднага се нахвърлиха на храната. Струваше им се, че всичко върви добре и бяха в отлично настроение. Те забелязаха наистина, че овцете са наплашени, но като знаеха колко са страхливи, не предполагаха, че има наистина някаква сериозна опасност. След като се нахраниха, те почнаха както обикновено да се готвят за спане. Тогава старият овен стана и се приближи до тях. Гъските никога не бяха виждали овен с толкова дълги и здрави рога. Той се отличаваше и с друго. Имаше високо, изпъкнало чело, умни очи и държане на гордо и храбро животно.
— Не мога да поема отговорността да ви оставя да заспите, без да съм ви предупредил, че тук е опасно — каза той. — Засега ние не можем да приемаме гости за нощуване.
Най-сетне Ака започна да разбира, че работата е сериозна.
— Щом настоявате, ще си вървим — отвърна тя. — Но няма ли най-напред да ни кажете какво толкова ви безпокои? Ние нищо не знаем. Не знаем дори къде се намираме.
— Това е малкият Карлов остров — отвърна овенът. — Той се намира пред Готланд и на него живеят само овце и морски птици.
— Вие да не сте диви овце? — попита Ака. — Нещо подобно — отговори овенът. — Ние нямаме нищо общо с хората. По едно старо споразумение селяните от един чифлик в Готланд ни снабдяват с храна през суровите зими, в замяна на което пък взимат известен брой от нас. Островът е малък и не може да изхрани много овце. Почти цяла година ние сами се грижим за себе си и не живеем в кошари с врати и ключалки, а в такива пещери.
— И зимата ли прекарвате тука? — попита учудена Ака.
— Да — отговори овенът. — Горе на върха през цялата година има хубава паша.
— Според мене вие сте по-добре от другите овце — каза Ака. — Но какво нещастие ви е сполетяло?
— Миналата зима беше много студена и морето замръзна. Тогава по леда дойдоха три лисици и още са тук. Освен тях на острова няма други опасни животни.
— Нима лисиците се решават да нападат такива животни като вас?
— Денем не смеят, тогава аз мога да защитя и себе си, и стадото — отвърна овенът и заклати рога, — Но те се промъкват при нас нощем, когато спим в пещерите. Ние се мъчим да стоим будни, но нали все трябва да се спи! Тогава те, се нахвърлят върху нас. В другите пещери вече издавиха всичките овце, а там имаше стада не по-малки от моето.
— Никак не е приятно да си признаем колко сме безпомощни — обади се старата овца. — И нас не ни бива повече от питомните овце.
— Мислите ли, че лисиците ще дойдат нощес? — попита Аха.
— Сигурно ще дойдат — отвърна старата овца. — Миналата нощ идваха и ни отмъкнаха едно агне. И няма да престанат да идват, докато не удушат и последната от нас. Така направиха с другите стада.
— Но ако продължава така, те ще ви унищожат — каза Ака.
— Да, не ще мине много време и на малкия Карлов остров няма да остане нито една от нас — потвърди старата овца.
Ака не знаеше какво да нрави. Не беше приятно да се впуснат пак в бурята, но не можеха, и да останат там, където се очакваха такива гости. След като помисли малко, тя се обърна към Палечко.
— Кажи, искаш ли да ни помогнеш и тоя път, както си ни помагал много пъти досега? — попита го тя. Момчето на драго сърце се съгласи.
— Жал ми е само, че няма да можеш да спиш. — продължи гъската. — Ти трябва да стоиш буден и когато дойдат лисиците, да събудиш и нас, за да можем да избягаме.
Момчето не се зарадва много, но все пак това беше по-добро отколкото да тръгнат отново в бурята, и то обеща да стои бъдно. Приближи се до входа на пещерата, скри се зад един камък, за да бъде на завет, и седна да бди.
След известно време бурята като че ли отслабна. Небето се изясни и лунната светлина заигра по вълните. Момчето отиде до изхода на пещерата, за да погледне навън. Пещерата се намираше високо в скалите. Към нея водеше тясна и стръмна пътечка. Оттам трябваше да се очакват лисиците.
То не виждаше още никакви лисици, но забеляза нещо друго, което в първия момент го изплаши много повече. На тясната ивица земя в подножието на скалата стояха грамадни великани от други някакви каменни чудовища, а може да бяха и хора. Отначало момчето помисли, че сънува, но после се убеди, че не е заспало. Виждаше великаните толкова ясно, че това в никакъв случай не можеше да бъде сън.
Някои от тях стояха на брега, а други — до скалата, като че ли бяха готови да почнат да се катерят по нея. Едни имаха големи, широки глави, други изобщо нямаха никакви. Някои бяха само с по една ръка, други имаха гърбици и отпред, и отзад. По-чудновато нещо то не беше виждало досега:
От всичко това момчето толкова се изплаши, че забрави да слухти за лисиците. Внезапно чу драскане на нокти по камъните. Трите лисици се катереха по стръмната пътека. Сега, като разбра, че има пред себе си истинска опасност, момчето се успокои, страхът му премина. Реши, че няма да е хубаво да събуди само гъските, а овцете да изостави. И предпочете да постъпи другояче.
Изтича бързо в пещерата, разтърси стария овен за рогата, за да го събуди, и се метна на гърба му.
— Ставай, дядо, да се опитаме да посплашим лисиците! — каза момчето.
То гледаше да говори колкото може по-тихо, но лисиците трябва да бяха чули нещо. Като стигнаха до входа на пещерата, те се спряха и почнаха да разговарят.
— Някой вътре се размърда — каза едната. — Дали не са будни?
— Хайде, влизай де! — обади се друга. — Нищо не могат да ни направят.
Като влязоха в пещерата, те пак се спряха и почнаха да душат.
— Кого ще грабнем тази вечер? — пошепна първата.
— Тази вечер ще грабнем стария овен — отговори последната. — След това ще ни бъде лесно с другите.
Момчето седеше на гърба на стария овен и ги гледаше как се промъкват.
— Удряй сега право напред! — пошепна то. Овенът замахна с рога и първата лисица полетя с главата надолу през входа на пещерата.
— Удряй сега наляво! — каза момчето и насочи голямата глава на овена в тази посока.
Овенът нанесе страшен удар, който улучи другата лисица в ребрата. Тя се преметна няколко пъти, после се изправи на крака и побягна. На момчето много се искаше и третата да получи нещичко, но тя вече беше изчезнала.
— Мисля, че за тази нощ им стига — каза то.
— И аз мисля така — отвърна овенът. — Легни сега на гърба ми и се сгуши във вълната! Заслужил си малко топлинка и удобство, след като вятърът те е шибал цял ден.
Дяволският процеп
Събота, 9 април
На другия ден овенът качи момчето на гърба си и го разведе из острова. Този остров представляваше една грамадна скала. Приличаше на голяма къща с отвесни стени и плосък покрив. Най-напред овенът заведе момчето горе и му показа хубавите пасбища и то трябваше да признае, че островът сякаш бе
