мелници толкова големи криле, че да стигнат до небето, толкова големи, че да могат да вдигнат целия остров от морето и той да полети като пеперуда между пеперудите?
— Може и да има нещо вярно в това, което казваш — отвърна младият, — защото през летните нощи, когато небето се издига високо и ясно над острова, понякога ми се е струвало, че той като че ли иска да се издигне от морето и да отлети.
Но сега, след като беше накарал младия да проговори, старият овчар вече не го слушаше.
— Бих искал да знам — продължаваше той още по-тихо — дали някой може да ми обясни защо тук, на платото, човек винаги изпитва някаква тъга. Аз съм чувствувал това през целия си живот и мисля, че тая тъга се промъква в гърдите на всеки, който мине оттук. Искам да знам никой ли не е разбрал каква е тая тъга, никой ли не е разбрал, че целият остров е една пеперуда, която тъгува за крилете си!
XIII
Малкият Карлов остров
Бурята
Петък, 8 април
Дивите гъски бяха прекарали нощта на северния край на Йоланд и сега летяха към сушата. Над Калмарския пролив духаше силен южен вятър, който ги отнасяше към север. Все пак те напредваха доста бързо към сушата. Но когато наближиха първите острови, чуха силно бучене, като че ли безброй много птици размахваха криле, за да отлетят, а водата под тях изведнъж стана съвсем черна. Ака бързо прибра криле и увисна неподвижно във въздуха. После почна да се спуска надолу към морето. Но преди още ятото да достигне водата, от запад връхлетя буря. Тя гонеше пред себе си облаци прах, парцали солена пяна и малки птички, а сега налетя и върху дивите гъски, пръсна ги и ги понесе към морето.
Бурята беше ужасна. Дивите гъски непрекъснато се опитваха да се върнат към брега, но напразно — вятърът ги отнасяше все по-навътре и но-навътре в Балтийско море. Бяха вече отминали Йоланд и пред тях се простираше само пусто, тихо море. Не им оставаше нищо друго, освен да се предадат.
Като разбра, че не могат да се върнат, Ака реши, че няма смисъл да оставят бурята да ги носи над цялото Балтийско море и затова кацна във водата. Вълнението вече беше голямо и всеки момент се усилваше. Тъмнозелените вълни с пенести гребени непрекъснато прииждаха една от друга по-големи. Те като че ли се надпреварваха коя да се издигне по-високо и да се пени по-застрашително. Ала дивите гъски не се бояха от вълнението. Напротив, то като че ли им доставяше голямо удоволствие. Не правеха усилия да плуват и оставяха вълните да ги издигат върху гребените си и да ги пускат надолу; радваха се като деца на люлка. Единствената им грижа беше да не се разпръскват. Клетите сухоземни птици, които бурята носеше над тях, викаха завистливо:
— Горко ни! Вие поне можете да плувате и за вас това не е беда! Но и дивите гъски не бяха в безопасност, защото люлеенето ги приспиваше. Все току им се искаше; да извият глава назад, да мушнат човка под крилото и да заспят. Ала такова заспиване е-много опасно и затова Ака постоянно се провикваше:
— Не заспивайте, диви гъски! Която заспи, ще се откъсне от ятото. А тая, която се откъсне от ятото, ще загине!
Въпреки усилията си да противостоят на съня, гъските заспиваха една след друга. Дори и Ака вече дремеше, когато внезапно забелязаха на гребена на една вълна нещо кръгло и тъмно.
— Тюлени! Тюлени! Тюлени! — развика се тя с висок, звънлив глас и със силни удари на крилете се издигна във въздуха. И тъкмо навреме. Когато и последната гъска се откъсна от водата, тюлените бяха вече толкова близо, че се опитваха да ги хванат за краката.
И тъй, дивите гъски бяха отново сред бурята, която пак ги подгони навътре в морето, без да им дава нито минута почивка. Пред тях беше необятното море без никаква следа от суша.
Като се поуспокоиха малко, те пак накацаха сред вълните. Но от люлеенето взе отново да им се приспива, а като почнаха да заспиват, тюлените пак доплуваха. Ако Ака не бдеше така зорко, нито една гъска нямаше да остане жива.
Бурята вилия цял ден и нанесе страшни поразии на птиците, които през това време на годината тъкмо прелитаха. Едни от тях бяха отнесени в далечни страни, където измряха от глад, други изпопадаха от умора в морето и се удавиха. Някои разбиха главите си в скалите, а голяма част станаха жертва на тюлените.
Бурята продължаваше вече много дълго време и най-сетне Ака почна да се бои, че ще ги сполети; нещастие. Гъските бяха уморени до смърт, а тя не виждаше място за почивка. Надвечер вече не смееха да кацат в морето, защото то изведнъж се изпълни с големи ледени блокове, които се блъскаха един в друг и можеха да ги смачкат. Няколко пъти гъските се опитаха да се разположат върху ледовете, но веднъж бясната буря ги изтласка във водата, а друг път безпощадните тюлени се покатериха върху леда.
Към залез слънце гъските пак бяха във въздуха. Те летяха право напред, плашейки се от нощта. А през тази вечер, изпълнена с опасности, тъмнината като че ли настъпваше по-бързо от друг път.
Ужасно беше, дето не се виждаше никаква земя. Какво щеше да стане с тях, ако трябваше да прекарат цялата нощ в морето? Или ледените блокове щяха да ги смачкат, или тюлените да ги изядат, или пък бурята щеше да ги пръсне на всички страни.
Небето беше покрито с облаци, луната се криеше, мракът бързо настъпваше. Наоколо сякаш витаеше някаква заплаха, която караше да тръпне и най-смелото сърце. Над морето цял ден се бяха носили виковете на изпадналите в беда птици, без някой да им обърне внимание; но сега, когато не се виждаше откъде долитат, те звучеха мрачно и заплашително. Долу в морето ледените блокове се блъскаха със силен трясък, на който пригласяше дивият вой на тюлените. Небето и земята сякаш се готвеха да се сгромолясат.
Овцете
известно време момчето гледа замислено морето. Изведнъж му се стори, че шумът се засили и то вдигна поглед. На няколко метра пред него се издигаше стръмна и гола стена. Вълните се разбиваха в подножието й и високо нагоре хвърчаха пръски пяна. Дивите гъски летяха право към скалата и момчето беше убедено, че ще се блъснат в кея.
Преди да има време да се учуди как така Ака не е забелязала тази опасност, те вече бяха пред скалата. Тогава то забеляза, че пред тях се открива полукръглият отвор на пещера. Гъските се втурнаха към нея и миг след това бяха вече вън от опасност.
Първото нещо, което направиха, преди да се зарадват на избавлението си, беше да проверят дали всички са се спасили. Ака, Юкси, Колме, Нелйе, Вииси, Кууси, шестте млади гъски, белият гъсок, Дюнфин и Палечко бяха тук, но Какси от Нюоля, първата гъска отляво, беше изчезнала и никой нищо не знаеше за съдбата й.
Като видяха, че от ятото се е откъснала само Какси, дивите гъски се зарадваха. Какси беше стара и умна. Тя познаваше пътищата и навиците на ятото и щеше да успее да ги намери.
След това гъските почнаха да оглеждат пещерата. През входа й още проникваше малко светлинка и те можаха да видят, че тя е дълбока и широка. Тъкмо се зарадваха, че са намерили такова хубаво място за нощуване, една от тях съгледа няколко зелени точки, които святкаха в един тъмен ъгъл.
— Това са очи! — извика Ака. — Тук има някакви големи животни. И гъските се спуснаха към изхода, но Палечко, който виждаше на тъмно по-добре от гъските, им викна:
— Стойте, не бягайте! Край стената лежат само няколко овце.
Като посвикнаха с полумрака в пещерата, гъските можаха да разгледат овцете. Те бяха приблизително колкото тях на брой, но имаше и няколко агънца. Един голям овен с дълги извити рога като че ли беше водачът на стадото. Дивите гъски тръгнаха с поклони към него.
— Добра среща в това диво място! — поздравиха го те, но овенът продължаваше да лежи и не отговори нито дума.
Дивите гъски помислиха, че овцете са недоволни от тяхното нахлуване в пещерата.
— Сигурно ви е неприятно, че се втурнахме така в жилището ви — каза Ака, — но ние не сме виновни. Вятърът ни довлече тука. Цял ден се борихме с бурята. Ще ви бъдем много благодарни, ако ни позволите тази нощ да останем при вас.
