също дълги и тънки. Не можеше да бъде нищо друго освен щъркел.
Скоро щъркелът господин Ерменрих кацна до него. Той се наведе над момчето и го побутна с клюн, за да го събуди. Момчето веднага седна.
— Не спя, господин Ерменрих — каза то. — Какво търсите тук посред нощ, защо не сте в къщата Глиминге? С майка Ака ли искате да говорите?
— Нощта е много светла, за да може да се спи — отвърна господин Ерменрих. — Ето защо реших да дойда до Карловия остров и да потърся приятеля си Палечко. Една чайка ми каза, че тази нощ ще бъдеш тук. Аз още не съм се преселил в къщата Глиминге, още живея в Померанкя.
Момчето много се зарадва, че господин Ерменрих му е дошъл на гости. Заприказваха се за разни неща, като стари приятели. Най-после щъркелът го попита не иска ли да се поразходят малко през тази хубава нощ. Момчето прие на драго сърце, като помоли също щъркела да го върне при дивите гъски преди изгрев слънце. Щъркелът обеща и те тръгнаха.
Господин Ерменрих отново полетя право към луната. Издигаха се все по-високо и по-високо, морето потъваше някъде дълбоко под тях, но те летяха така леко и плавно, сякаш стояха неподвижно във въздуха.
На момчето се струваше, като че ли току-що бяха тръгнали, докато господин Ерменрих вече се спускаше надолу, за да кацне.
Спряха на един пуст бряг, покрит със ситен пясък. Край брега се простираха дълги редици дюни, обрасли на върха с висока трева. Самите дюни не бяха високи, но все пак пречеха на момчето да разгледа вътрешността на страната.
Господин Ерменрих кацна на една дюна, вдигна единия си крак и изви шията си назад, за да мушне човка под крилото.
— Можеш да се поразходиш малко по брега — каза той на Палечко, — докато аз си почина. Но не се отдалечавай много, за да не се загубиш.
Момчето искаше първо да се изкачи на дюните, за да разгледа какво има отвъд тях. Но като направи няколко крачки, върхът на дървената му обувка се удари в някакъв твърд предмет. То се наведе и видя на пясъка малка медна монета, зеленясала и разядена, почти прозрачна. Тя имаше толкова лош вид, че то дори не си направи труд да я прибере, а само я подритна.
Но когато се изправи, то просто ахна от учудване: на две крачки от него се издигаше висока мрачна стена с голяма порта и кула над нея.
Миг преди това, когато момчето се навеждаше, пред него блестеше не само гладкото море. Сега морето бе закрито от дълга стена с бойници и кули. А точно пред него, дето по-рано имаше куп водорасли, сега се разкриваше грамадна порта.
На момчето му мина през ума, че тук сигурно има някаква, магия, но реши, че няма защо да се плаши. Това едва ли беше работа на опасните магьосници, от които се боеше нощем. И стената, и портата бяха толкова красиви, че на него му се поиска само да види какво има зад тях. „Трябва да разбера каква е тази работа“ — помисли си то и се запъти към портата.
Под високия свод седяха стражите, облечени в пъстри дрехи е бухнали ръкави, и хвърляха зарове. До тях бяха изправени високите им алебарди. Стражите се бяха увлекли в играта и не обърнала внимание на момчето, което бързо се промъкна край тях.
Зад портата се откри площад, постлан е големи гладки каменни плочи. Наоколо се издигаха високи разкошни къщи, между които минаваха дълга и тесни улици.
Площадът пред портата гъмжеше от народ. Мъжете носеха обшити с кожи палта, под които се виждаха копринени дрехи; на главите си бяха накривили украсени с пера барети, а на гърдите им висяха скъпоценни огърлици. Всички бяха така великолепно облечени, че приличаха на крале.
Жените носеха високи островърхи шапки и дълги рокли с тесни ръкави. И те бяха облечени разкошно, но не можеха да се мерят с мъжете.
Всичко това приличаше на картинките в старата книга с приказки, която майка му понякога изваждаше от сандъка, за да му я покаже. Момчето просто не вярваше на очите си.
Но още по-забележителен от мъжете и жените беше самият град. Всяка къща имаше фронтон към улицата и всички те бяха така украсени, като че ли се състезаваха помежду си.
Когато човек види набързо толкова много неща, мъчно може да запомни всичко. Но момчето и по-късно ясно си спомняше стъпаловидните фронтони със статуи на Исус и апостолите на различните стъпала, фронтоните с ниши, в които също имаше статуи; някои бяха облицовани с разноцветни стъкла, а други изпъстрени с ивици и квадрати от бял и черен мрамор.
Докато се възхищаваше от всичко това, момчето бе обхванато от трескаво нетърпение. „Очите ми никога не са виждали и няма да видят подобно нещо“ — каза си то и тръгна да обикаля града, от улица в улица.
Улиците бяха тесни, но не пусти и мрачни като в градовете, които познаваше. Навсякъде беше пълно с хора. Стари жени седяха пред вратите и предяха без чекрък, само с вретено. Дюкянчетата на търговците бяха отворени към улицата. Занаятчиите работеха навън. На едно място топяха рибя мас, на друго обработваха кожи, на трето плетяха дълги въжета.
Ако имаше само време, момчето щеше да научи тук много неща. То видя как ковачи на оръжие изработваха тънки ризници, златари поставяха елмазени камъни на пръстени и гривни; стругари обработваха железа, обущари слагаха подметки на меки червени обуща; видя как се изтегляха златки нишки и как тъкачите ги втъкаваха в копринените тъкани.
Ала момчето нямаше време да се спира. То само тичаше напред, за да види колкото може повече неща, преди градът отново да изчезне. Високата стена заобикаляше целия град. То я виждаше на края на всяка улица, украсена е кули и бойници. По нея се разхождаха стражи с блестящи ризници и шлемове.
Като кръстоса надлъж и шир целия град, то стигна до друга порта в стената. През нея се виждаха морето и пристанището. То беше пълно със старинни кораби с пейки за гребците в средата и високи надстройки на носа и на кърмата. В едни от тях товареха и разтоварваха стоки, друга току-що пристигаха. Носачи и търговци се суетяха насам-натам. Навред кипеше работа.
Момчето и тук не се спря за дълго. То се спусна пак към града и този път излезе на Пазарния площад. Тук се издигаше катедралата с три високи камбанарии и дълбоки, украсени с фигури входове. С фигури бяха украсени к целите стени на черквата. А през отворената врата се виждаха златни кръстове, излети от злато олтари и свещеници в златни одежди. Точно срещу църквата имаше постройка с бойници на покрива и с една-единствена тясна висока, кула. Това сигурно беше градският съвет. А между църквата и градския съвет се редяха фронтон след фронтон с най-разнообразна украса.
Момчето се беше разгорещило и уморило от тичане. То реши, че вече е видяло най-забележителните неща и тръгна по-бавно. Сигурно в тая улица, по която сега вървеше, гражданите купуваха разкошните си дрехи. Цели тълпи стояха пред малките магазинчета, където търговците показваха твърда коприна на цветя, плътен златен брокат, разноцветни кадифета, леки воали и тънки като паяжина дантели.
Докато момчето тичаше, никой не му обръщаше внимание. Хората сигурно мислеха, че край тях притичва някой малък сив плъх. Но сега, като вървеше бавно по улицата, един търговец го съгледа и почна да го вика с ръка.
Отначало момчето се изплаши и поиска да избяга, но търговецът само му махаше, като се усмихваше и разстилаше на тезгяха прекрасно парче копринен дамаск, сякаш за да го примами.
Момчето поклати глава. „Никога няма да стана толкова богат, че да мога да си купя дори един метър от този плат“ — помисли си то. Сега вече го бяха забелязали от всички магазинчета в улицата. Накъдето и да погледнеше, търговците му махаха. Те изоставяха богатите купувачи и мислеха само за него. Виждаше ги да тичат към най-тъмните кътчета на магазините и да изваждат най-хубавите платове, които имаха, а ръцете им трепереха от бързане и усърдие, като ги разгъваха на тезгяха.
Когато момчето продължи по улицата, един от търговците прескочи тезгяха си, догони го и постла пред него парче сребърен брокат и искряща от цветове покривка. Момчето само му се засмя. Търговецът трябваше да разбере, че сиромах като него не може да купува такива неща, То се спря и показа двете си празни ръце, за да видят, че няма нищо и да го оставят на мира.
Но търговецът посочи единия си пръст, закима и бутна към него цял куп прекрасни неща.
„Дали не иска да каже, че ще ми продаде всичко това за една жълтица?“ — учуди се момчето.
