вдлъбнатини между планините. Навсякъде се виждали езера, потоци и реки, да не говорим за блатата и тресавищата, които заемали големи пространства. Но най-лошото било, че на едни места имало премного вода, а на други — никак. Големите ливади приличали на сухи степи, където и най-лекият ветрец вдигал облаци прах и пясък. „Защо си направил страната такава?“ — попитал господ, а свети Петър започнал да се оправдава, че я направил висока, за да поема колкото може повече топлина от слънцето. „Ами тогава тя ще поема и много от нощния студ — отговорил господ, — защото и той идва от небето. Боя се, че и малкото, което може да расте тук, ще измръзне.“ За това нещо, разбира се, свети Петър не бил и помислил. „Да, тая страна ще е бедна и студена — казал господ, — но няма какво да се прави.“
Когато малкият Мац стигаше дотук, Оса го прекъсваше.
— Не мога да те слушам, Мац, като разправяш, че Смоланд е толкова беден край! — казваше тя. — Ти забравяш колко хубави земи има там. Спомни си само областта Мьоре при Калмарския залив! Едва ли има земя по-плодородна от кея. Там се редят нива до нива също както тук, в Сконе. И земята е толкова хубава, че едва ли има нещо, което да не може да расте там.
— Съжалявам, но аз само повтарям онова, което други са казали по-рано — отвръщаше малкият Мац.
— А и много хора казват, че няма по-красиво крайбрежие от крайбрежието на Чуст. Помисли си само за заливите и островчетата, за чифлиците и горите! — продължаваше Оса.
— Да, вярно е — съгласяваше се малкият Мац.
— А не помниш ли какво каза учителката — че в цяла Швеция няма по-оживена и по-хубава местност от онази част на Смоланд, която се намира на юг от езерото Ветер? Спомни си красивото езеро и жълтите планини по брега, и Грена, и Иончьопинг с кибритената фабрика, и Мункшьо, и Хускварна с големите заводи!
— Да, вярно е, — съгласяваше се отново Мац. — Ами Висингсьо, Мац, с развалините и дъбовата гора, и легендите! Помисли си за долината на река Ем със селцата и мелниците, с хартиените фабрики и дъскорезниците, с дърводелските работилници!
— Да, всичко това е вярно — казваше малкият Мац тъжно. Но изведнъж се оживяваше. — Ей, че сме глупави! Всичко това се намира в онази част на Смоланд, която е била свършена, преди свети Петър да започне работа. То се знае, че тя ще бъде прекрасна. Но в Смоланд на свети Петър всичко е така, както се казва в легендата. И нищо чудно, че господ се натъжил, като видял направеното. Но свети Петър не се отчаял, а се опитал да го утеши. „Не ми се сърди! — казал той, — Почакай само да направя хората, които ще могат да обработват тресавищата и да превърнат в ниви скалите!“
Тогава господ изгубил търпение и му казал: „Върви в Сконе, която направих хубава и плодородна, и сътвори там хората. За смоландеца аз сам ще имам грижата.“ й тогава създал смоландеца умен и скромен, весел и трудолюбив, предприемчив и способен, за да може да се изхрани в своята бедна страна.
Мац млъкваше и ако Нилс Холгерсон също мълчеше, всичко ядеше да мине добре. Но той не можете да се въздържи да не попита какви е направил жителите на Сконе свети Петър.
— А ти как мислиш? — казваше малкият Мац така подигравателно, че Нилс Холгерсон се спускаше да го натупа.
Мац беше малко момче и Оса, която беше една година по-голяма от него, веднага му идваше на помощ. Макар че беше много добра, тя се хвърляше като лъвица, щом някой докоснеше брат й. Но Нилс Холгерсон не искаше да се бие с момиче, обръщаше гръб и си отиваше. След това цял ден не поглеждаше тия проклети смоландски деца.
XVI
Гарваните
Глиненото гърне
В югозападния край на Смоланд има една местност, която се нарича Сюнербу. Тя е съвсем равна и ако човек я види през зимата, покрита със сняг, веднага си представя, че под снега се крият разорани угари, поникнала ръж и окосени ливади, както е обикновено в равнините. Но когато в началото на април снегът в Сюнербу най-после са стопи, оказва се, че под него е имало само сухи, песъчливи степи, голи скали и тресавища. Наистина тук-там се срещат и ниви, но те са толкова малки, че едва се забелязват. Има и сиви или червеникави селски къщички, но те се гушат в буковите, горички, като че ли ги е страх да се покажат.
На границата между Сюнербу и Халанд има една степ, толкова голяма, че краят й не се вижда. Тя цялата е обрасла само е изтравниче. А и едва ли би могло да се посее нещо друго. Преди всичко би трябвало да се изкорени изтравничето, а то си въобразява че е дърво и се държи като истинско дърво, макар че има само едно малко, криво стъбло, тънки криви клончета и сухи, набръчкани листенца. Разпростира се като цяла гора, вчепква се здраво и не допуска други растения около себе си.
Единственото място, дето изтравничето не е пълновластен господар, е ниският каменист хълм, който се издига сред степта Там растат и хвойна, и елшак, и няколко високи, красиви буки. По окова време, когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, там имаше и една къщурка с малко обработваема земя, но хората, които някога бяха живели в нея, се бяха изселили по една или друга, причина. Къщурката стоеше празна, а земята — необработена.
Когато са напуснали къщурката си, стопаните зазидали комина, затворили здраво прозорците и заключили вратата. Но те бяха забравили, че стъклото на един прозорец е счупено и дупката е запушена с парцал. След като няколко лета дъждовете бяха мокрили парцала, том се бе свил, изгнил и най-после един гарван, успя да го измъкне.
Хълмът в степта съвсем не беше така пуст, както изглеждате на пръв поглед. Населяваха го голямо ято гарвани, Разбира се, те не живееха там през цялата година. Зиме отлитаха в далечни страни, през есента обикаляха нивите в Йоталанд и кълвяха житни зърна, а лете се пръскаха из чифлиците в Сюнербу и крадяха яйца, ягоди и малки пиленца, но всяка пролет, когато идваше време да свиват гнезда и снасят яйца, се връщаха в степта.
Гарванът, който измъкна парцала от прозореца, носеше името Гарм Бялото перо, но всички му викаха Фумле или Друмле, или дори, Фумле-Друмле, защото беше глупав и непохватен и не го биваше за нищо друго, освен да му се присмиват. Фумле-Друмле беше най-големият и най-силният от всички гарвани, но нямаше никаква полза от това и другите непрекъснато го вземаха на подбив. Не му помагаше и това, че беше от знатен род. По право той би трябвало да бъде водач на цялото ято, защото от древни времена с тази чест беше удостояван най-старият от рода Бялото перо. Но много време преди да се роди Фумле- Друмле, неговият род беше загубил властта, която сега държеше мрачният и див гарван на име Иле Вятъра.
Тази промяна беше станала, защото гарваните от хълма бяха решили да променят изцяло начина си на живеене. Мнозина сигурно смятат, че всички гарвани живеят еднакво, но това съвсем не е така. Има цели ята, който водят почтен живот, тоест хранят се само със семена, нервен, личинки и умрели животни, но има други, които водят просто разбойнически живот: нападат зайчета и малки птици и ограбват всяко гнездо, което съгледат.
Гарваните от рода Бялото перо били строги и въздържани и докато те водели ятото, другите птици не можели да кажат нищо лошо за тях, Но ятото нараснало много, а сиромашията била голяма. Гарваните не издържали на този строг ред, въстанали и дали властта на Иле Вятър, най-големия крадец и разбойник, ако не се смята жена му, Сора, която надминавала и него. Под тяхното водачество ятото заживяло така, че от него почнали да се боят повече, отколкото от ястребите и кукумявките.
Разбира се, Фумле-Друмле нямаше никакво влияние сред ятото. Всички бяха единодушни, че той не прилича на гарваните от рода си и че не го бива за водач. Него изобщо нямаше да го споменават, ако не отриеше все кови и нови глупости. По-умните казваха, че Фумле-Друмле е имал късмет, защото, ако не беше такъв глупак, Иле Вятъра и Кора отделна да са прогонили от ятото този потомък на стария главатарски род.
Сега те бяха много любезни с него и често го взимаха със себе си на лов. Там всички можеха да видят колко по-ловки и по-храбри са те от нето.
