само голият сив каменен скелет.
Когато навлязоха навътре, момчето видя, че повечето къщи са малки и ниски. Тук-там само имаше останали от стари времена черкви и високи къщи с фронтони. Стените на къщите с фронтони бяха боядисани бели и нямаха украшения, но момчето, което скоро беше видяло потъналия град, можеше да си представи как са били украсени: едни със статуи, а други с черен и бял мрамор. Тъй беше и със старите черкви. Повечето от тях нямаха покриви. Стърчаха само голите им стени. На прозорците нямаше стъкла, подовете бяха тревясали, а по стените се виеха пълзящи растения. Ала сега то знаеше как са изглеждали някога, знаеше, че стените са били украсени с рисунки и статуи, че са имали олтари със скъпоценни камъни и златни кръстове и че в тях са служели свещеници със златни одежди.
Момчето виждаше и тесните улички, почти съвсем пусти сега, през този празничен следобед. Но то знаеше какъв поток от богато облечени хора е текъл някога из тях. Знаеше, че те са приличали на големи работилници, пълни с какви ли не занаятчии.
Нилс Холгерсон не можеше да види само, че градът и днес е забележително хубав. Той не виждаше нито уютните къщички в задните улички на града, с тъмни стени, бели ъгли и корнизи и червено мушкато зад блесналите прозорци, нито хубавите градини и алеи, нито красотата на потъналите в бръшляни развалини. Очите му бяха така запленени от разкоша на миналото, че той не можеше да види красотата на настоящето.
Дивите гъски прелетяха няколко пъти над града, за да може Палечко да разгледа всичко. Най-после кацнаха на тревясалия под на една съборена черква, за да пренощуват там.
Гъските се настаниха и заспаха, а Палечко, който не можеше още да заспи, гледаше розовеещото вечерно небе през полусъборените сводове и си мислеше. След известно време той реши, че няма вече да съжалява за потъналия град, който не можа да спаси.
Не, след като видя това, нямаше защо да съжалява. Ако градът, който видя, не беше потънал на морското дъно и той един ден щеше да се разруши като този. Нямаше да може да устои на времето и скоро щеше да заприлича на този град с черкви без покриви, къщи без украса и пусти, изоставени улици. По-добре беше да си остане скрит с цялото си великолепие.
„По-добре, че стана така — мислеше си момчето. — Едва ли щях да спася града, дори да имах власт“. И то престана да тъжи.
Между младите хора има мнозина, които мислят по същия начин. Но когато остареят и свикнат да се задоволяват с малко, те повече се радват на съществуващия град Визби, отколкото на красивата Вината на морското дъно.
XV
Легендата за Смоланд
Вторник, 12 април
Дивите гъски минаха благополучно морето и стигнаха в областта Чуст в северен Смоланд. Не можеше да се каже тази област суша ли е, или море. Фиордите навлизаха дълбоко навътре и нарязваха земята на острови и полуострови, на проливи и носове. Морето беше толкова упорито, че единственото нещо, което можеше да се задържи над повърхността му, бяха хълмовете и по-високите места. Всички низини бяха скрити под водата.
Беше вечер, когато дивите гъски пристигнаха откъм морето; хълмистата страна се разстилаше живописно между блестящите фиорди. Тук-там по островчетата момчето виждаше малки къщурки и колиби и колкото по-навътре навлизаше ятото, толкова по-големи и по-хубави ставаха къщите. Най-сетне се заредиха големи, бели господарски къщи. Откъм брега обикновено имаше венец от дървета, зад тях започваха ниви, а горе, по най-високата част на хълмчетата — пак дървета. Без да иска, момчето си припомни Блекинге. И тук сушата и морето се срещаха спокойно и приятелски, като че ли искаха да си покажат най-хубавото, което имат.
Дивите гъски кацнаха на малко голо островче навътре в Госфиорд. Още с първия поглед, който хвърлиха към брега, забелязаха, че докато те бяха скитали по островите, пролетта беше напреднала много. Красивите големи дървета още не бяха облекли пролетната си премяна, но земята под тях бе изпъстрена с жълти лютичета в сини и бали анемони.
Като видяха този губер от цветя, дивите гъски се изплатиха да не са се забавили твърде много в южната част на страната. Ака веднага каза, че няма защо да търсят място за почивка в Смоланд. Още на следната сутрин щяха да отпътуват на север през Остерйотланд.
Така момчето нямаше да види нищо от Смоланд и това мконо го огорчи. За никоя друга страна то не беше слушало толкова много неща, колкото за Смоланд, и имаше голямо желание да я види със собствените си очи.
Миналото лято, когато пасеше гъските на един селянин край Юрдберга, то почти всеки ден се срещаше с две беднн деца от Смоланд, които също пасяха гъски. Тези деца ужасно го дразнеха с техния Смоланд.
Всъщност не можеше да се каже, че гъсарката Оса го е ядосвала.
Тя беше твърде умна, за да прави това. Но нейният брат, малкият Мац, при всеки случай търсеше повод да го дразни.
— Нилс, чувал ли си как са били създадени Смоланд и Сконе? — запитваше той и ако Нилс Холгерсон отвръщаше отрицателно, той веднага започваше да, му разказва стари легенди.
— Това било по времето, когато господ създавал света. Както си работел, край него минал свети Петър. Спрял се той, погледал малко и попитал тежка ли е тая работа. „Не е много лесна“ — отвърнал дядо господ. Свети Петър постоял още малко и като разбрал колко лесно се създава една страна, поискало му се и той да опита. „Не искаш ли ти да си починеш малко, а аз да продължа работата ти през това време?“ — попитал той господа. Но господ не се съгласил. „Кой те знае колко разбираш, ти от това изкуство. Не смея да те оставя да довършиш започнатото от мене“ — отвърнал той. Тогава свети Петър се ядосал и казал, че и той може да свърши тая работа не по-зле от него.
Точно по това време господ създавал Смоланд. Страната не била и наполовина готова, но изглеждало, че ще бъде много хубава и плодородна. Господ трудно можел да откаже на свети Петър, а и си помислил, че работата, започната добре, не може да се развали. Затова той казал: „Ако искаш, нека опитаме кой от двама ни разбира повече от тази работа. Ти, като начинаещ, ще продължиш онова, което аз съм, започнал, а аз ще направя една нова страна.“ Свети Петър веднага се съгласил и двамата се заловили за работа.
Дядо господ се преместил малко по на юг и се заел със Сконе, която създал за късо време. Веднага след това той попитал свети Петър готов ли е и иска ли да доъде да види работата му. „Отдавна съм свършил“ — отвърнал свети Петър и по гласа му личело, че е много доволен от направеното.
Като видял Сконе, той трябвало да признае, че за страната могат да се кажат само добри неща. Тя била плодородна и удобна за обработване, с равнини, додето стига, погледът, и с нещо, което дава илюзия за планина. Виждало се, че господ наистина е мислел да създаде страна, в която хората да се чувстват добре. „Да, хубава страна — казал свети Петър, — но аз мисля, че моята е по-хубава.“ — „Да отидем да я видим тогава“ — предложил господ.
Когато свети Петър започнал работа, северната и източната част на страната били вече готови, та той довършил само южната и западната част и вътрешността. Господ стигнал там и като погледнал, толкова се ужасил, че останал като закован на мястото си и възкликнал: „Какво си направил е тая страна, свети Петре?!“
Свети Петър се огледал учудено. Та нали най-хубавото за една страна е да има много топлина! Затова той бил насъбрал грамаден куп скали и планини на едно място и направил високо плато, което да бъде по- близо до слънцето и да взима повече от топлината му. Над камъните поръсил: тънък пласт пръст и решил, че всичко е както трябва.
Но докато бил долу в Сконе, превалял силен дъжд и това било достатъчно, за да се види колко струва работата му. Когато господ дошъл да огледа страната, пръстта била отнесена и навсякъде стърчели голи скали. Тук-там било останало малко глина и чакъл, но толкова слаби, че и там щели да могат да растат само хвойна и борове, мъх и изтравниче. Но затова пък вода имало в изобилие. Тя била запълнила всички
