В този миг момчето чу пред прозореца познат глас. — Тука ли е? — питаше лисицата Смире.
— Да, скрил се е вътре — отговаряше някакъв гарван.
— Пази се, Палечко! — извика Гарм, — Вън е Кора с лисицата, която иска да те изяде.
Той не можа да каже нищо повече, защото Смире се хвърли към прозореца. Старата изгнила рамка не издържа и в следния миг Смире стоеше на масата до прозореца. Тя веднага прегриза гърлото на Гарм Бялото перо, който не успя да хвръкне. После скочи на пода и почна да търси момчето.
То се опита да се скрие зад едно голямо кълбо прежда, но Смире вече го беше видяла и се готвеше да скочи върху му. Момчето веднага разбра, че в тази малка, ниска къщурка лисицата лесно ще го хване. Но в миг се сети, че има с какво да се защити. Запали бързо клечка кибрит, доближи я до кълбетата и когато те пламнаха, почна да ги хвърля срещу Смире. Като видя огъня, лисицата страшно се изплаши. Тя забрави момчето и избяга обезумяла навън.
Но момчето като че ли се бе отървало от една опасност, за да си навлече друга, още по-голяма. Завесата до леглото се подпали от горящите кълбета. То скочи на пода и се опита да изгаси огъня, но той се беше разгорял много. Къщичката бързо се изпълваше с дим и Смире, която беше застанала пред прозореца, разбра какво става, вътре. — Е, Палечко — извика тя, — какво предпочиташ сега: да изгориш жив, или да излезеш при мен? Аз, разбира се, предпочитам да те изям, но както и да умреш, ще ми бъде приятно.
Момчето видя, че лисицата има право, защото огънят бързо се разпространяваше. Гореше вече цялото легло, от пода се издигаше дим и пламъците пълзяха от ездач към ездач по рисувания ковьор. Момчето беше скочило на огнището и се опитваше да отвори вратичката на фурната, когато чу, че ключът бавно се обръща в ключалката на вратата. Сигурно идваха хора; но то се намираше сега в такова положение, че това не само не го уплаши, а дори го зарадва. Когато вратата най-сетне се отвори, то вече беше на прага. Пред него стояха две деца, ала то не се спря да гледа какво ще направят, като видят пламналата къщурка, а се спусна край тях и избяга.
Момчето не смееше да бяга надалеч. Знаеше, че Смире го дебне и затова трябваше да не се отдалечава много. Обърна се, за да види как изглеждат децата, и в същия миг хукна към тях, като викаше: — Добър ден, гъсарко Оса! Добър ден, Мац! Като видя децата, момчето съвсем забрави къде се намира. И гарваните, и горящата къщурка, и животните, които говореха — всичко изчезна от паметта му. То вървеше през едно стърнище в Западен Веменхьог, където пазеше стадо гъски, а в съседната нива се въртяха смоландските деца със своите гъски. Като ги видя, той се спусна към каменната ограда и извика:
— Добър ден, гъсарко Оса! Добър ден, Мац! Но като съгледаха джуджето, което тичаше към тях с разперени ръце, децата се хванаха за ръка и отстъпиха уплашено назад.
Тогава момчето си спомни как изглежда. Най-лошото нещо, което можеше да му се случи, бе да го видят, че е омагьосано. То пламна от срам, че не е вече човек, обърна се и избяга, без само да знае накъде. Но в степта го чакаше приятна среща. Между бурените му се мярна нещо бяло и като се приближи, то видя белия гъсок и Дюнфин. Като го видя да тича така бързо, гъсокьт помисли, че го преследват врагове, метна го на гърба си и отлетя.
XVII
Старата стопанка
Четвъртък, 14 април
Късно вечерта трима уморени пътници търсеха подслон. Те пътуваха през един беден и пуст край на Северен Смоланд, но все пак биха могли да намерят къде да се подслонят, защото не бяха от онези префинени пътници, които питат за меки легла и добре подредени стаи.
— Ако имаше някой толкова висок и стръмен връх, че никоя лисица да не може да се изкачи на него, щяхме да имаме хубаво място за спане — каза единият от тях.
— Ако някое от тресавищата не беше замръзнало и беше толкова дълбоко, че никоя лисица да не посмее да тръгне по него, също щяхме да имаме добро място за нощуване — каза другият.
— Ако ледът в някое от замръзналите езера, край които минахме, беше толкова далеч от брега, че никоя лисица да не може да скочи на него, щяхме да сме намерили точно това, което търсим — каза третият.
Най-лошото беше, че като залезе слънцето, на двама от пътниците така им се приспа, че всеки момент можеха да паднат на земята. Третият, който можеше да стои буден, ставаше все по-неспокоен с приближаването на нощта. „Голямо нещастие е — мислеше той, — че се намираме в страна, дето езерата и тресавищата са замръзнали, та лисицата може да броди навсякъде. Другаде ледовете се стопиха, но тука е най-студената част на Смоланд и пролетта още не е дошла.
Просто не знам как да намеря сигурно място за нощуване. Ако то не е добре прикрито, Смире ще ни намери още преди да се е съмнало.“ Той се оглеждаше на всички страни, но не виждаше никакво място, където можеха да се подслонят. А вечерта беше тъмна и студена, духаше вятър и ръмеше. Ставаше все по- неприятно и по-страшно.
Може да изглежда странно, но пътниците като че ли нямаха никакво желание да се подслонят в някой чифлик. Те бяха минали вече покрай няколко села, без да потропат нито на една врата. Не се спираха и пред малките къщички край гората, на които бедните пътници толкова се радват. Падаше им се да търпят несгодите, щом не търсеха помощ там, където можеха да я намерят.
Късно вечерта, когато се беше стъмнило толкова, че бе изчезнала и последната ивичка светлина на хоризонта и двамата сънливци се влачеха полузаспали, те стигнаха до един усамотен чифлик. Той изглеждаше съвсем запустял. От комина не излизаше никакъв дим, прозорците бяха тъмни, а из двора не се виждаше жив човек. Като видя чифлика; пътникът, който можеше да стои буден, си помисли: „Да става, каквото ще, но трябва да се опитаме да се промъкнем в този чифлик. По-добро място не можем да намерим.“
Малко след това тримата бяха в двора. Двамата заспаха, щом се спряха, а третият почна да се оглежда къде биха могли да се подслонят. Чифликът съвсем не беше малък. Освен къщата, конюшнята и обора имаше дълга редица плевни, складове и бараки за инструменти. Но всичко изглеждаше много бедно и изоставено. Стените на къщите бяха сиви, обрасли с мъх и напукани, като че ли всеки миг щяха да се срутят. В покрива зееха дупки, вратите висяха разкривени на счупените панти. Виждаше се, че от много време в този чифлик никой не е заковал нито един гвоздей.
Будният разбра къде е оборът, събуди спътниците си и ги поведе към вратата. За щастие тя беше затворена само с кука, която той лесно избута с една пръчка. После въздъхна с облекчение, като си помисли, че скоро ще бъдат на сигурно място. Но когато вратата се отвори със скърцане, отвътре измуча крава.
— Идваш ли най-сетне, господарке? — каза тя. — Вече си мислех, че тая вечер няма да ме храниш.
Като разбра, че оборът не е празен, будният пътник се спря уплашено на вратата. Но той скоро видя, че вътре има само една крава и три-четири кокошки и отново се окуражи.
— Ние сме трима окаяни пътници и търсим място, където лисица не може да ни нападне и хора да ни хванат — каза той. — Дали това място ще е подходящо за нас?
— Сигурно — отвърна кравата. — Наистина стените са порутени, но лисица все още не може да мине през тях, а тука живее само една старица, която на никого не може да напакости. Ами вие кои сте? — продължи тя, като се обърна, за да види гостите.
— Аз съм Нилс Холгерсон от Западен Вемеихьог, превърнат в джудже — отговори първият от влезлите, — и водя една домашна гъска, на чийто гръб лети, я една сива гъска.
— Такива мили гости още не са идвали сред тези четири стени — каза кравата — и вие сте добре дошли, макар че бих предпочела да беше господарката, която ми носи вечерята.
Момчето въведе гъските в обора, който беше доста голям, и ги настани в една празна преградка, където те още в същия миг заспаха. За себе си то приготви постеля от слама и легна, като очакваше също да заспи.
Но от спането нищо не излезе, защото горката крава, която не беше получила вечерята си, не стоеше мирна нито миг. Тя дрънкаше с веригата си, мърдаше в преградката и се оплакваше, че е гладна. Момчето лежеше и прехвърляше през паметта си всичко онова, което му се беше случило през последните дни.
