Мислеше за гъсарката Оса и за малкия Мац, които срещна така неочаквано, и предполагаше, че подпалената от него къщурка трябва да е била техният стар дом в Смоланд. Спомняше си, че те разказваха за точно такава къщурка и за голямата, обрасла с бурени степ пред нея. Те дълго бяха ходили пеша, за да видят отново дома си и го бяха заварили в пламъци! Това сигурно им е причинило голяма мъка и то много натъжи момчето. Ако някога се превърне пак в човек, то щеше да се опита да поправи злото, което им бе направило.
Най-после мислите му се върнаха към гарваните и като си спомни за Фумле-Друмле, който го беше спасил и намерил смъртта си толкова скоро, след като го бяха избрали за главатар, така се натъжи, че очите му се изпълниха със сълзи.
Не му беше лесно през последните дни, но все пак голямо щастие беше за него, че гъсокът и Дюнфин го бяха намерили.
Както му разказа гъсокът, щом дивите гъски разбрали, че Палечко е изчезнал, веднага почнали да разпитват малките животни в гората за него. Скоро научили, че го е отвлякло едно ято смоландски гарвани. Но гарваните били вече изчезнали и никой не можал да им каже накъде са отлетели. За да могат по-бързо да намерят момчето, Ака наредила дивите гъски да тръгнат две по две в различни посоки да го търсят. Два дни по-късно, независимо от това дали са го намерили, или не, те трябвало да се срещнат в Северозападен Смоланд, на един висок връх, който прилича на прорязана кула и се нарича Таберг. След като Ака им обяснила пътните знаци и им разказала подробно как ще намерят Таберг, те се пръснали.
Белият гъсок си избрал за спътница Дюнфин и двете птици тръгнали да обикалят насам-натам, силно обезпокоени за Палечко. На едно място чули един дрозд, който седял на върха на едно дърво, да се оплаква, че някой си, който казал, че се нарича Отвлеченият от гарваните, му се подигравал. Те се разговорили с дрозда и той им показал накъде е отпътувал Отвлеченият от гарваните. После срещнали един гълъб, след това кос и паток и всички им се оплакали от някакъв пакостник, който смущавал песните им и казвал, че се нарича ту Отвлеченият от гарваните, ту Пленникът на гарваните, ту Грабнатият от гарваните. Така те могли да проследят Палечко чак до обраслата с бурени степ в Сюнербу.
След като намериха Палечко, гъсокът и Дюнфин поеха на север, към Таберг. Но пътят беше дълъг и тъмнината ги настигна, преди още да съгледат върха. „Само да стигнем утре там, всички неприятности ще се свършат“ — мислеше си момчето, като се мушкаше по-надълбоко в сламата, за да се стопли.
През цялото време кравата мърмореше в преградката си, Изведнъж тя заговори на момчето:
— Някой от вас, гостите, не каза ли, че бил джудже? Ако е така, той сигурно знае да се грижи за крава.
— Какво трябва да ти се направи? — попита момчето.
— Всичко — отговори кравата. — Нито съм издоена, нито съм чесана. Нямам никаква вечеря в яслите и под мен не е изчистено. На мръкване господарката дойде, за да се погрижи за мен както обикновено, но й стана лошо и трябваше да се прибере. Оттогава не е идвала.
— Жалко, че съм толкова малък и слаб — отвърна момчето. — Едва ли ще мога да ти помогна.
— Не се опитвай да ме убедиш, че си слаб, защото си малък — — каза кравата. — Всички джуджета, за които са ми разказвали, били толкова силни, че можели да носят цял товар сено и убивали крава с юмрук.
Момчето не можа да не се изсмее на кравата.
— Онези джуджета са били съвсем други — каза то. — Но аз все пак ще ти сваля веригата и ще отворя вратата, за да можеш да излезеш и утолиш жаждата си от някоя локва в двора. Ще се опитам също така да се покатеря в плевнята, за да ти съборя малко сено в яслите.
— Е, и това е помощ — отвърна кравата.
Момчето изпълни обещанието и когато кравата застана пред пълните ясли, то си помисли, че най-после ще може да си легне. Но едва се беше сгушило в сламата и кравата пак се обади.
— Ти сигурно ще ми се разсърдиш, ако те помоля за още нещо — каза тя.
— Няма да се разсърдя. Само дано е нещо, което мога да направя — отговори момчето.
— Тогава ще те помоля да отидеш в къщата отсреща и да видиш какво прави господарката. Боя се да не й се е случило нещо лошо.
— Това не мога да направя — отвърна момчето. — Не смея да се показвам пред хора.
— Да не би да те е страх от една стара, болна бабичка? — попита кравата. — Тогава няма защо да влизаш в къщата. Застани отвън и погледни през пролуката на вратата!
— Щом искаш само това, ще го направя — каза момчето.
То отвори вратата на обора и излезе навън. Нощта беше ужасна. Нямаше нито луна, нито звезди, вятърът виеше, дъждът плющеше. Но най-лошото беше, че на покрива на къщата бяха кацнали една до друга седем големи кукумявки. Страшно беше да ги слуша само как се оплакват от времето, а още по- страшна беше мисълта, че ако някоя от тях го забележи, с него е свършено.
— Тежко на малките! — каза момчето, като тръгна през двора, и имаше защо да го каже. Докато стигне до къщата, то два пъти падна и единия път вятърът го събори в една локва, която беше толкова дълбока, че то едва не се удави. Най-сетне стигна.
Покатери се по няколко стъпала, с мъка се прехвърли през прага и се намери в пруста. Вратата на стаята беше затворена, но в долния й ъгъл беше изрязано едно голямо парче, за да може котката да влиза и излиза, и за момчето не беше трудно да погледне вътре. Но едва долепило око, то се дръпна уплашено. На пода лежеше просната една стара жена с бели коси. Тя нито се движеше, нито охкаше, а лицето й се открояваше с някаква странна белота, като че ли невидима луна хвърляше върху него бледата си светлина.
Момчето си спомни, че когато дядо му умря, неговото лице беше също така бяло и разбра, че старицата, която лежеше на пода в стаята, е умряла. Смъртта е дошла така внезапно, че тя дори не е успяла да стигне до леглото.
Момчето ужасно се изплаши, като си помисли, че е само с мъртвата в тъмната нощ. Презглава се хвърли към стълбите и хукна към обора.
Като разказа на кравата какво е видяло в къщата, тя престана да яде.
— Ах, значи, господарката е мъртва! — каза тя. — Тогава и на мен скоро ще ми дойде краят!
— Все ще се намери някой да се погрижи за теб — опита се да я утеши момчето.
— Ти не знаеш — каза кравата, — че аз отдавна съм надминала възрастта, в която обикновено продават кравите за клане. Но все ми е едно дали ще живея, или не, щом господарката няма вече да се грижи за мен.
Кравата замълча и момчето забеляза, че тя нито спи, нито яде. Не след дълго тя отново заговори.
— На голия под ли лежи? — попита тя.
— Да — отвърна момчето.
— Тя винаги идваше в обора и ми разказваше всичките си грижи — продължи кравата. — Аз разбирах какво казва, макар че не можех да и отговоря. През последните дни все се боеше, че няма да има никой при нея, когато умре. Тревожеше се, че няма кой да й затвори очите и да скръсти ръцете й на гърдите. Може би ти ще се съгласиш да направиш това?
Момчето се колебаеше. Спомняше си, че когато дядо му умря, майка му много държеше да го нагласи както трябва. То знаеше, че това трябва да се направи. Но от друга страна чувствуваше, че няма да посмее да отиде при умрялата в тази ужасна нощ. Не отказа, но и не направи нито крачка към вратата.
Известно време старата крава мълча, като че ли очакваше отговор. Но момчето не казваше нищо и тя не повтори молбата си. Вместо това започна да му разказва за господарката си.
Имаше какво да се разкаже. Най-напред тя разправи за децата, които господарката отгледала. Те идвали в обора всеки ден, а лете излизали с добитъка по ливадите и блатата, та старата крава добре Ги познавала. Всички те били добри, весели и работливи. Една крава добре знае колко струва пазачът й.
Имаше какво да се разказва и за чифлика. Някога той не е бил толкова беден като сега. Бил много голям, макар че по-голямата част от земята му била блатиста и каменлива. Нивите не били много, но навсякъде имало отлична паша. Оборът бил пълен с крави и волове, а в къщата царели радост и веселие. Когато господарката отваряла вратата на обора, тя пеела и се смеела, а кравите мучели от удоволствие, като я чували, че идва.
Ала господарят умрял още когато децата били малки и неспособни за работа и господарката трябвало
