един ловец гръмна няколко пъти срещу тях и улучи Яро в гърдите. Тя помисли, че ще умре, но за да не попадне в ръцете на онзи, който я беше прострелял, продължи да лети, додето имаше сили. Не мислеше накъде върви, мъчеше се само да отиде колкото може по-далеч. Когато силите я напуснаха, тя вече не беше над езерото. Намираше се навътре от брега и падна пред вратата на един от големите чифлици край Токерн.

Малко след това през двора мина млад ратай. Той съгледа Яро, приближи се и я вдигна. Но Яро, която искаше само да умре на спокойствие, събра последните си сили и клъвна ратая по пръста в желанието си да се освободи.

Яро не можа да се освободи, но от нападението й все пак имаше полза — ратаят забеляза, че птицата е жива. Той я отнесе внимателно в къщата и я показа на господарката, млада жена с добродушно лице. Тя веднага я взе, погали я по гърба и избърса кръвта, която се процеждаше през пуха на шията й. Разгледа я внимателно, видя колко е красива с тъмнозелената си лъскава глава, бялата огърлица на шията, кафявочервения гръб и сините ръбове на крилата и сигурно й дожаля да не би да умре. Приготви бързо една кошница и настани птицата в нея.

През всичкото това време Яро пляскаше с криле и се бореше да се освободи, но като разбра, че хората не искат да я убиват, легна си в кошницата с чувство на облекчение. Едва сега пролича колко е изтощена от болките и от загубата на кръв. Господарката понесе кошницата към ъгъла до печката, но още преди да я остави, Яро бе затворила очи и бе заспала.

След известно време Яро се събуди, защото някой леко я побутваше. Тя отвори очи и едва не обезумя от ужас. Загубена беше, защото пред нея стоеше същество, по-опасно и от хората, и от грабливите птици. Това беше Цезар, пилчарят с дългата козина, който я гледаше любопитно.

Как се ужасяваше Яро миналото лято, тогава още малко, пухкаво жълто патенце, всеки път, когато над тръстиките се понасяше възглас: „Цезар идва! Цезар идва!“ Като виждаше кучето на кафяви и бели петна, разтворило страшната си, пълна със зъби уста, да се промъква през тръстиката, струваше й се, че вижда самата смърт. Надяваше се само да не доживее часа, когато ще срещне Цезар очи в очи. Сега за свое нещастие беше попаднала в чифлика, в който живееше Цезар, и той стоеше наведен над нея.

— Ти пък коя си? — изръмжа той. — Как си попаднала тук? Ти не живееш ли в тръстиките?

Яро едва събра смелост да отговори.

— Не ми се сърди, че съм тук, Цезар! — каза тя. — Аз не съм виновна. Раниха ме и домакините сами ме настаниха в тази кошница.

— Тъй ли? Значи, те те настаниха тука? Тогава сигурно искат да те лекуват, макар че според мен по- добре ще направят да те изядат, щом са те хванали. Но във всеки случай тук, в къщи, царува мир. Няма защо да се боиш толкова. Това не е Токерн.

С тези думи Цезар се отдалечи и си легна пред запаленото огнище. Като разбра, че страшната опасност отмина, умората отново налетя Яро и тя потъна в дълбок сън.

Когато се събуди пак, пред нея имаше съд с каша и вода. Яро още се чувствуваше зле, но беше гладна и почна да яде. Като я видя, че яде, домакинята се приближи и я погали зарадвана. После Яро отново заспа. Много дни наред тя само спа и яде.

Една сутрин Яро се почувствува толкова добре, че излезе от кошницата и тръгна по пода. Но след няколко крачки падна и остана да лежи. Тогава Цезар дойде, раззина голямата си уста и я захапа. Яро помисли естествено, че кучето ще я убие, но Цезар я занесе в кошницата, без да й причини никаква болка. Оттогава Яро се изпълни с такова доверие към Цезар, че когато отново излезе от кошницата, отиде направо при кучето и легна до него. След това много се сприятелиха с Цезар и всеки ден Яро дълги часове спеше между лапите на кучето. Но към господарката Яро беше още по-привързана. Не изпитваше никакъв страх от нея и гальовно потриваше глава о ръката й, когато тя идваше да я храни. Въздишаше от скръб, когато господарката излизаше от къщи, и й казваше „добре дошла“ на своя собствен език, когато се връщаше.

Яро съвсем забрави колко се боеше по-рано от кучетата и от хората. Те й се виждаха добри и кротки и тя ги обичаше. Искаше й се да оздравее, за да отлети на Токерн и да разкаже на патиците, че старите им врагове не са опасни и че няма защо да се страхуват от тях.

Забелязала беше, че и хората, и Цезар имат спокойни очи които е приятно да гледаш. Единственото същество, чийто поглед я караше да изпитва боязън, беше домашната котка Клорина. И тя не й правеше нищо лошо, но в нея нямаше доверие. Освен това постоянно й натякваше, задето обичала хората.

— Ти си мислиш, че се грижат за теб, защото те обичат? — казваше Клорина. — Почакай само, докато се угоиш! Веднага ще ти извият врата. Знам ги аз тях!

Като всички птици, Яро имаше нежно и вярно сърце и много се смущаваше от такива думи. Не можеше да повярва, че господарката или пък малкото й момченце, което с часове седеше до кошницата, като бъбреше и се шегуваше с нея, ще й направят някакво зло. Струваше й се, че и двамата я обичат така, както тя ги обича.

Един ден, когато Яро и Цезар лежеха на обичайното си място пред огнището, Клорина седна на плочата над огнището и почна да се заяжда с дивата патица.

— Чудя се, Яро, какво ще правите вие, дивите патици, догодина, когато пресушат Токерн и го превърнат в ниви — каза Клорина.

— Какво говориш, Клорина? — извика Яро и скочи уплашено.

— Все забравям, Яро, че ти не разбираш говора на хората като нас с Цезар — отвърна котката. — Иначе щеше да чуеш как снощните гости разказваха, че ще пресушат Токерн и че догодина дъното на езерото ще бъде сухо като пода на стаята. Затова се чудя къде ще вървите вие, дивите гъски.

Тия думи толкова ядосаха Яро, че тя почна да съска като змия.

— Ти си зла като гмурец — викна тя на Клорина. — Само искаш да ме скараш с хората. Аз не вярвам да направят подобно нещо. Нали знаят, че Токерн принадлежи на дивите патици. Защо ще правят толкова много птици бездомни и нещастни? Ти сигурно измисляш всичко това, за да ме плашиш! Дано те разкъса Горго орелът! Дано господарката ти остриже мустаците!

Но макар че избухна така, Яро не можа да накара Клорина да млъкне.

— Така ли? Значи, ти мислиш, че лъжа? — каза тя. — Попитай тогава Цезар! Снощи и той беше в къщи. Цезар никога не лъже.

— Цезаре — обърна се Яро към него, — ти разбираш езика на хората по-добре от Клорина. Кажи ми, нали тя не е разбрала добре? Помисли си какво ще стане, ако хората пресушат Токерн и превърнат дъното на езерото в ниви! Тогава няма да има вече водни бълхи и гнили водорасли за големите патици, нито попови лъжички и личинки за патетата. Ще изчезнат и тръстиките, в които сега малките се крият, докато се научат да летят. Патиците ще трябва да се изселят оттук и да си търсят друго място за живеене. Но къде ще намерят такова хубаво убежище като Токерн? Цезаре, кажи, че Клорина не е разбрала!

Държането на Цезар при тези думи беше много чудновато. Досега той беше съвсем буден, но когато Яро се обърна към него, почна да се прозява, турна дългата си муцуна върху предните лапи и дълбоко заспа.

Котката гледаше Цезар с лукава усмивка.

— Според мен Цезар няма да си даде труд да ти отговори — каза тя на Яро. — И той е като всички кучета: никога не искат да признаят, че хората могат да извършат несправедливост. Можеш да вярваш на думите ми. Ще ти кажа и защо искат да пресушат езерото точно сега. Докато вие, дивите патици, владеехте изцяло Токерн, те не искаха да го пресушават, защото от вас все пак имаха някаква полза. Но сега разни гмурци и други птици, които не им служат за храна, напълниха тръстиките и хората смятат, че няма защо да държат езерото заради тях.

Без да отговори на Клорина, Яро вдигна глава и извика в ухото на Цезар:

— Цезаре! Ти знаеш, че Токерн е пълен с патици и че когато те литнат, закриват небето като облак. Кажи, нали не е вярно, че хората се канят да ги направят бездомни?

Тогава Цезар скочи и така се нахвърли върху Клорина, че тя трябваше да се покатери на една лавица.

— Ще те науча аз тебе да мълчиш, когато искам да спя! — викаше Цезар. — Вярно е, че ставаше дума да се пресуши тази година езерото. Но за това и по-рано често се е говорило, а нищо не стана. И аз съм против пресушаването. Какво ще стане с лова, ако пресушат Токерн? Ти си глупачка, щом се радваш на това! Как ще се забавляваме ние с теб, ако в Токерн няма птици?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×