Като стигна на брега, детето извика няколко пъти Яро. Почака известно време, но Яро не се показа. Видя много птици, които приличаха на дивата патица, но те прелитаха край него, без да му обръщат внимание, и то разбра, че това са други патици.
И тъй като Яро не се показа никаква, момченцето си каза, че сигурно ще я намери по-лесно, ако тръгне по езерото. На брега имаше цял куп хубави лодки, но те бяха вързани. Не беше вързана само една стара, пробита лодка, която никой не помисляше да използува. И Пер Ола се покатери с мъка в нея, без да гледа, че цялото й дъно е заляно с вода. Той не можеше да вдигне веслата, а започна да клати и люлее лодката. Сигурно нито един възрастен човек не би могъл да кара лодка из Токерн по този начин, но нали малките деца винаги имат чудната способност да се намерят точно там, където водата е дълбока и нещастието дебне. И скоро Пер Ола се носеше по Токерн и викаше Яро.
Като клатеше така старата лодка по езерото, цепнатините й се отваряха все повече и повече и тя почна да се пълни с вода. Пер Ола никак не се смущаваше от това. Той седеше на малката пейка на носа на лодката, викаше по всяка птица, която зърнеше, и се чудеше защо Яро не идва.
Най-после Яро съгледа Пер Ола. Тя чу, че някой я вика с името, което хората й бяха дали, и разбра, че момченцето е дошло на Токерн, за да я търси. Яро много се зарадва, че все пак един човек наистина я обичаше. Спусна се като стрела при Пер Ола, седна до него и се остави да я галят. И двамата бяха много щастливи, че отново се виждат.
Но изведнъж Яро забеляза в какво състояние е лодката. Тя беше наполовина пълна с вода и всеки момент можеше да потъне. Яро се опита да обясни на Пер Ола, че той трябва да излезе на брега, тъй като не може нито да лети, нито да плува, но Пер Ола не я разбра. Без да се бави нито миг, Яро се спусна да търси помощ.
След малко тя се върна, като носеше на гърба си едно джудже, много по-малко от Пер Ола. Ако не говореше и не се движеше, момченцето би го взело за кукла. Джуджето накара Пер Ола веднага да вземе тънкия дълъг прът, който лежеше на дъното на лодката, и да се опита да я избута към едно малко островче. Пер Ола го послуша и скоро двамата започнаха с общи усилия да бутат лодката. С няколко удара стигнаха до обраслото с тръстика островче и на Пер Ола му бе заповядано да слезе на сушата. В момента, когато стъпи на земята, лодката се напълни с вода и потъна на дъното.
Като видя това, момченцето разбра, че майка му и баща му много ще му се сърдят. То беше готово да се разплаче, ако нещо друго не отвлече вниманието му. На островчето кацна ято големи сиви птици и джуджето го заведе при тях. Там то почна да му разказва кои са те и какво говорят. Това беше толкова забавно, че Пер Ола забрави всичко друго.
През това време хората в чифлика бяха забелязали, че момченцето е изчезнало и почнаха да го търсят. Претърсиха стопанските постройки, погледнаха в кладенеца, надникнаха в килера, после тръгнаха по пътищата и пътечките, обиколиха съседните чифлици, за да проверят дали не е отишло там, и най-после слязоха да го търсят долу при Токерн. Но колкото и да се стараха, не можаха да го намерят. Най-после откриха следите на Пер Ола при лодките. Тогава забелязаха, че старата, пробита лодка я няма на брега и разбраха цялата работа.
Господарят и ратаите веднага се качиха на лодките и тръгнаха да търсят момченцето. Обикаляха Токерн до късно вечерта, но от детето нямаше нито следа. Ясно беше, че старата лодка е потънала и детето лежи мъртво на дъното на езерото.
Мръкна се, но майката на Пер Ола все още продължаваше да обикаля по брега. Всички бяха убедени, че детето се е удавило, но на нея не й се искаше да повярва това и продължаваше да го търси. Надничаше между тръстиките и коравата блатна трева и безспирно обикаляше тинестия бряг, без да забелязва, че краката й потъват дълбоко и че цялата е мокра. Беше безкрайно нещастна. Сърцето й се късаше. Не плачеше, но кършеше ръце и викаше детето си с висок, сърцераздирателен глас.
В това време кучето Цезар, което бе проследило господарката си до езерото, се приближи до нея, хвана я за полата и я задърпа.
— Какво правиш, Цезар? — извика тя, като се опита да се освободи. Но после изведнъж избухна: — Да не би да знаеш къде е Пер Ола?
Цезар залая весело и се спусна напред. Уверена, че той знае къде е Пер Ола, господарката хукна след него и скоро чу детски плач.
С Палечко и птиците Пер Ола бе прекарал най-веселия ден в живота си, но сега се бе разплакал, защото беше гладен и се страхуваше от тъмнината, й много се зарадва, когато баща му, майка му и Цезар дойдоха да го приберат.
XX
Предсказанието
Петък, 22 април
Една нощ, когато спеше на едно островче в Токерн, момчето се събуди от плясъка на весла. То отвори очи, но веднага почна да премигва, заслепено от силна светлина.
Отначало не можеше да разбере какво свети толкова силно в езерото, но скоро съгледа край тръстиките лодка, на кърмата на която гореше катранена факла, закрепена на желязна подставка. Червената светлина на факлата се отразяваше в тъмното като нощ езеро. Ярката светлина сигурно привличаше рибите, защото край нея се виждаха във водата множество черни сенки, които непрекъснато се движеха и сменяха местата си.
В лодката седяха двама старци. Единият гребеше, а другият седеше на кърмата и държеше в ръката си късо копие с груби, извити на върха куки. Онзи, който гребеше, сигурно беше беден рибар. Той беше дребен, слаб и загорял от слънцето, а палтенцето му беше тънко и износено. Виждаше се, че, е свикнал да излиза навън по всяко време, без да обръща внимание на студа. Другият беше охранен, добре облечен и приличаше на тежък, самоуверен чифликчия.
— Спри тука! — каза чифликчията тъкмо когато стигнаха пред островчето, на което спеше момчето. После бързо хвърли копието във водата. Когато го изтегли обратно, с него се показа от дълбочината една дълга, хубава змиорка.
— Погледни! — каза той, като освобождаваше змиорката от куката. — Бива си я. Мисля, че засега наловихме достатъчно, можем вече да се прибираме.
Но другарят му седеше, без да вдигне веслата, и се оглеждаше. — Колко хубаво е езерото тази вечер! — каза той, И наистина беше така. Водата бе съвсем спокойна и гладка с изключение на следата, която лодката оставяше след себе си. Под светлината на факлата тази следа блестеше като златна пътека. Небето беше ясно, тъмносиньо и гъсто обсипано със звезди. Островчетата закриваха брега. Само на запад се издигаше върхът Омберг, висок и мрачен, много по-могъщ от обикновено, и изрязваше голям триъгълник в небосвода.
Другият обърна глава, за да не му пречи светлината, и също се огледа. — Да, Остерйотланд е красива страна — каза той, — но най-хубавото не е красотата й.
— А кое й е най-хубавото? — попита гребецът.
— Това, че винаги е била славна и почитана страна.
— Вярно, че е така.
— И че завинаги ще си остане такава.
— Отде знаеш? — попита гребецът. Чифликчията се изправи и се подпря на копието.
— Има една стара история, която в нашия род се предава от баща на син. В нея се разправя какво ще стане с Остерйотланд.
— Разкажи ми я тогава — помоли гребецът.
— Ние обикновено не я разказваме на кой да е, но от един стар приятел няма защо да я крия.
— В Улвоса в Остерйотланд — продължи той и по тона му личеше, че разказва нещо, което е чул от други и знае вече наизуст — живеела преди много години една жена, която гадаела бъдещето и предсказвала на хората какво ще им се случи така точно и сигурно, като че ли вече се е случило. Тя се прочула навред с това и, разбира се, отблизо и далеч се стичали хора, за да научат добро ли ги чака, или зло.
