Примамката
Неделя, 17 април
След няколко дни Яро беше вече толкова добре, че можеше да лети из цялата къща. Господарката постоянно я галеше, а малкото й момченце тичаше из градината и береше за нея първите поникнали стръкчета трева. Когато господарката я галеше, Яро си мислеше, че макар и да е достатъчно здрава, за да отлети до Токерн, когато поиска, не й се ще да се раздели с хората. Нямаше нищо против да остане при тях за цял живот.
Но рано една сутрин господарката нахлузи на Яро примка, която й пречеше да лети, и я даде на ратая, дето я беше намерил. Ратаят я взе под мишница и слезе с нея при Токерн.
Докато Яро боледуваше, ледът се беше стопил. Старата суха миналогодишна тръстика още стоеше край брега и по островчетата, но отдолу вече никнеха млади стръкове и зелените им връхчета бяха достигнали до повърхността на водата. Бяха си дошли вече и всичките прелетни птици. Човките на патиците надничаха от тръстиките. Гмурците се разхождаха с нови огърлици около шиите, а бекасите събираха сламки за гнездата си.
Ратаят седна в една лодка, сложи Яро на дъното и загреба по езерото. Яро свикна да очаква от хората само добро и затова каза на Цезар, който също беше с тях, че е много благодарна на ратая, задето я разхожда из езерото. Но защо трябваше да я държат вързана, тя нямаше никакво намерение да бяга. Цезар нищо не отговори. Тази сутрин той беше много мълчалив.
Единственото нещо, което се стори на Яро малко чудно, беше това, че ратаят си е взел пушката. Тя не можеше да повярва, че някой от тези добри хора в чифлика ще стреля по птиците. Освен това Цезар й беше казал, че сега не се ходи на лов.
— Ловът е забранен по това време — беше казал той, — макар че това не важи за мен, разбира се.
Ратаят стигна до едно от малките, обрасли с тръстика островчета. После слезе от лодката, събра голям куп суха тръстика и залегна зад него. Яро остана да се разхожда, вързана с дълга връв за лодката. Изведнъж тя съгледа няколко млади патици, с които по-рано летеше над езерото. Те бяха надалеч, но Яро ги повика с високи крясъци. Те й отговориха и едно голямо, красиво ято се приближи към тях. Още отдалеч Яро почна да им разказва за чудното си спасение и за добрината на хората. В този миг зад нея проехтяха два изстрела. Три патици паднаха мъртви във водата, Цезар се хвърли и ги хвана.
Тогава Яро разбра. Хората я бяха спасили, за да могат да я използуват като примамка, и бяха сполучили. Три патици умряха заради нея! Мислеше, че и тя ще умре от срам. Струваше й се, че и приятелят й Цезар я гледа с упрек и когато се прибраха в къщи, не посмя да легне да спи до кучето.
На другата сутрин пак я заведоха на езерото. И този път тя скоро видя няколко патици. Но като забеляза, че идват към нея, развика се:
— Махайте се, махайте се! Внимавайте! Летете настрана! Зад тръстиката се крие ловец. Аз съм само примамка!
И тя наистина успя да ги отклони, преди да бяха достигнали на един изстрел разстояние.
Яро не можа да отскубне нито стръкче трева, толкова беше заета да се оглежда. Тя предупреждаваше всички птици, които се приближаваха. Предупреждаваше дори и гмурците, макар че ги мразеше, защото прогонваха патиците от най-хубавите им скривалища. Но не искаше никоя птица да загине зарад нея. И благодарение на бдителността й ратаят трябваше да се прибере, без да гръмне нито веднъж.
За нейна изненада Цезар нямаше такъв недоволен вид както предишния ден, а когато настъпи вечерта, той я захапа за гърба, занесе я до огнището и я сложи да спи между предните му лапи.
Но Яро вече не се чувствуваше добре в къщи, тя беше дълбоко покрусена. Като си помислеше само, че хората никога не са я обичали, сърцето й се свиваше. Когато господарката или малкото момченце идваха да я погалят, тя пъхаше човка под крилото си и се преструваше на заспала.
Много дни наред Яро продължаваше незавидната си служба и вече я познаваше целият Токерн. Една сутрин, когато викаше както обикновено: „Внимавайте, птици! Не се приближавайте до мен! Аз съм само примамка!“ — едно гнездо на гмурец доплува до островчето, на което беше вързана. Това не бе нещо много чудно. Гнездото беше миналогодишно и понеже гнездата на гмурците са направени така, че могат да плуват като лодки, често се случваше да се носят по езерото. Но Яро все пак се спря да погледа, защото гнездото идваше право към островчето, като че ли някой го управляваше.
Когато гнездото се приближи, Яро видя, че в него стои едно човече, най-малкото човече, което беше виждала някога, и го управлява с две пръчици. Това човече й извика:
— Яро, ела, колкото можеш по-близо до водата и бъди готова да отлетиш! Скоро ще бъдеш на свобода.
Не мина много време и гнездото стигна до брега, но малкият гребец не го напусна, а остана сгушен между клончетата и сламките. Яро също стоеше на едно място. Тя беше замряла от страх да не би да открият освободителя й.
После отнякъде долетя ято диви гъски. Яро се сепна и почна да ги предупреждава със силни викове, но въпреки това те прелетяха няколко пъти над островчето. Летяха много високо, по-високо от изстрел, но ратаят все пак гръмна два пъти по тях. Преди още да отзвучат изстрелите, хлапето скочи на брега, измъкна едно малко ножче и с няколко бързи движения сряза примката на Яро.
— Бягай сега, Яро, докато ратаят още не е напълнил пушката! — извика то, скочи в гнездото и отплува.
Ловецът, който гледаше към гъските, не забеляза, че Яро е освободена, но Цезар внимателно следеше какво става и когато Яро замахна с криле, спусна се към нея и я захапа за гърба.
Яро завика жално, а джуджето, което я беше освободило, каза спокойно на Цезар:
— Ако си толкова честен, колкото изглеждаш, ти няма да заставяш една добра птица да стои тук и да примамва другите към гибел.
Като чу тези думи, Цезар се озъби злобно, но в следващия миг пусна Яро.
— Бягай, Яро! — каза той. — Ти наистина си твърде добра, за да служиш за примамка. Аз исках да те задържа само защото без теб къщата ще бъде празна.
Пресушаването на езерото
Сряда, 20 април
Без Яро в къщата наистина почувствуваха голяма празнота. На кучето и котката времето се струваше дълго, защото нямаше за кого да се карат, а на господарката й липсваше веселото квакане, с което Яро я посрещаше всеки път, когато се връщаше в къщи. Но най-много тъгуваше за нея малкото момченце Пер Ола. То беше едва на три годинки и беше единствено дете. Досега то не бе имало такъв другар в игрите като Яро. Откакто чу, че Яро се е върнала при патиците в Токерн, не можеше да се примири с това и почна непрекъснато да мисли как да я върне.
Пер Ола дълго бе разговарял с Яро, докато тя лежеше в кошницата си, и беше убеден, че патицата го разбира. Той помоли майка си да го заведе при езерото, за да намери Яро и да я убеди да се върне пак при тях. Майка му не искаше и да чуе, но той не се отказа да изпълни плана си.
На другия ден след изчезването на Яро Пер Ола излезе в градината. Както обикновено той почна да си играе сам, но Цезар лежеше на стълбите и когато майката извеждаше детето, каза:
— Наглеждай Пер Ола, Цезар!
Ако всичко си беше както обикновено, Цезар щеше да обърне внимание на тази заповед и детето щеше да бъде така добре пазено, че никаква опасност нямаше да го заплашва. Но тези дни Цезар не приличаше на себе си. Той знаеше, че селяните, които живеят около Токерн, сериозно мислят да пресушат езерото и почти са решили да направят това. Патиците щяха да си отидат и Цезар вече нямаше да види почтен лов. Това нещастие така го тревожеше, че забрави да надзирава Пер Ола.
А детето, щом се намери само в градината, веднага реши, че сега е удобно време да отиде на Токерн и да поговори с Яро. То отвори вратичката и тръгна надолу към езерото по тясната пътечка през ливадите. Докато къщата се виждаше, то вървеше съвсем бавно, но после почна да тича. Страх го беше да не го извика обратно майка му или някой друг. Не мислеше да прави нищо лошо, искаше само да убеди Яро да се върне, но чувствуваше, че другите в къщи няма да одобрят намеренията му.
