децата, гонеше кучето в колибката му и така се перчеше, като че ли беше господар на чифлика.
— Овньо, овньо, какво си направил с вълната си? — питаха дивите гъски, които прелитаха над чифлика.
— Пратих я във фабриката „Драгс“ в Норчьопинг — отговори овенът с провлечено блеене.
— Овньо, овньо, какво си направил с рогата си? — питаха пак гъските. Но овенът, за голямо негово огорчение, никога не бе имал рога и такъв въпрос беше най-голямата обида за него. Той така се разсърди, че дълго скача и размахва глава във въздуха.
По пътя се зададе човек, който караше пред себе си стадо сконски прасета. Те бяха малки, само на няколко седмици. Караха ги да ги продават. Макар и мънички, те крачеха храбро из пътя, като се притискаха едно до друго, сякаш търсеха защита.
— Грух, грух, грух, много рано се разделихме с татко и мама! Грух, грух, грух, какво ли ще стане с нас, горките прасенца? — казваха те.
Дори и на дивите гъски не им даде сърце да се подиграват с нещастните прасенца.
— Ще се наредите по-добре, отколкото си мислите! — извикаха им те, като прелетяха над тях.
Дивите гъски винаги бяха в настроение, когато летяха над равнина. Тогава никак не бързаха, минаваха от чифлик на чифлик и се шегуваха с домашните животни.
Като летяха над равнината, момчето си спомни една приказка, която беше чувало някога много отдавна. Не я помнеше точно в подробности, но знаеше, че в нея се разказваше нещо за някаква дреха, ушита наполовина от тъкано със златни нишки кадифе и наполовина от сив шаяк. Но притежателят на дрехата украсил шаяка с толкова много бисери и скъпоценни камъни, че той блестял повече от златното кадифе.
Момчето си спомни тази приказка, като гледаше Остерйотланд, защото тя представляваше една голяма равнина, граничеща на север и на юг с гористи планински ивици. Двете обрасли в гори планини се синееха в далечината и блестяха под утринното слънце, като че ли бяха покрити със злато, а равнината, в която се редуваха една след друга голи, непоникнали още ниви, не беше по-красива от сив шаяк.
Но хората се чувствуваха добре в тази равнина, защото тя беше щедра и приветлива, и се бяха постарали да я украсят, колкото могат. На момчето, което летеше горе, градовете и чифлиците, черквите и фабриките, замъците и железопътните гарички изглеждаха като скъпоценни камъни. Керемидените им покриви блестяха, а стъклата на прозорците искряха като брилянти. Проточилите се между селищата жълти пътища, лъскави железопътни релси и сини канали приличаха на копринени нишки. Линчьопинг лежеше около катедралата ри като рамка от бисери около скъпоценен камък, а чифлиците но полето приличаха на брошки и копчета. В тази украса нямаше голям ред, но тя беше толкова хубава, че човек й се възхищаваше без насита.
Гъските бяха напуснали областта Омберг и летяха на изток по канала Йота. И той се готвеше за лятото. Работници поправяха бреговете и мажеха с катран големите врати на шлюзите.
Да, навсякъде, даже и в градовете, работеха, за да посрещнат добре пролетта. Бояджии и зидари пълзяха по високи скели и разхубавяваха зданията, прислужници миеха прозорците. Долу на пристанището боядисваха кораби и платноходки.
При Норчьопинг дивите гъски се разделиха с равнината и се запътиха към Колморден. Известно време следваха един стар междуселски път, който криволичеше между пропасти и се провираше под страшни, скалисти стени, когато момчето изведнъж извика. Както бе седнало на гърба на гъсока и размахваше крака, едната му дървена обувка се беше изхлузила.
— Мортен, Мортен, изпуснах си обувката! — извика то. Гъсокът изви и се спусна надолу, но в този момент момчето видя как две деца, които вървяха по пътя, взеха обувката му.
— Мортен, Мортен — извика бързо момчето, — лети обратно нагоре! Закъсняхме! Не мога вече да си взема обувката.
А долу на пътя стояха гъсарката Оса и братчето й, малкият Мац, и разглеждаха една малка дървена обувчица, паднала от небето.
— Дивите гъски я изпуснаха — каза малкият Мац.
Гъсарката Оса дълго стоя замислена. Най-сетне каза бавно и някак унесено:
— Не си ли спомняш, Мац, че когато минавахме край Йоведския манастир, разказваха за някакво джудже, което видели в един чифлик? Ами момичето във Витщьовле, дето разправяше как едно джудже с дървени обуща отлетяло на гърба на един гъсок? А когато стигнахме у дома, Мац, не видяхме ли едно джудже, също така облечено, което се качи на бял гъсок и си замина? Може би то е летяло сега горе с гъсока и си е изпуснало обувката.
— Да, сигурно е така — съгласи се малкият Мац.
Те почнаха да обръщат насам-натам обувката и да я разглеждат, защото обувки на джуджета не се намират всеки ден по пътищата.
— Чакай, чакай, Мац! — провикна се изведнъж гъсарката Оса. — Тук отстрана пише нещо.
— Вярно. Но буквите са много дребни.
— Дай на мен! Да, тука пише… пише: Нилс Холгерсон от 3. Веменхьог.
— Това е най-чудното нешо, което съм чул през живота си! — каза малкият Мац.
XXII
Историята на Кар и Сивушко
Колморден
На север от Бровикен, там, дето минава границата между Остерйотланд и Сьормланд, се издига една планина, десетки километри дълга и повече от десет километра широка. Ако височината й отговаряше на дължината и широчината, тя, щеше да е една от най-величествените планини на света; но тя не е висока.
Много често се срещат постройки, започнати в такъв голям мащаб, че собственикът им не може да ги довърши. Като се приближи до тях, човек вижда дебелите им основи, дълбоките зимници и грамадните сводове, но постройката няма нито стени, нито покрив; тя се издига над земята само няколко педи. Който види планината, без да иска, се сеща за някоя такава изоставена постройка, защото тя не прилича на завършена планина, а по-скоро на подножие на планина. Издига се в равнината със стръмни склонове, осеяни с купища камъни, които сякаш са предназначени за строеж на високи, грамадни зали. Всичко е могъщо, диво и грамадно, но няма нито един истински връх. Строителят се е уморил и е напуснал работата, преди да е стигнал до височините и върховете, които представляват стените и покрива на завършената планина.
Но вместо с върхове и каменни куполи тази планина винаги се е славела с високи, прекрасни гори. В подножието на планината и в долините растат дъбове и липи, езерата са обкръжени с брези и елхи, а навсякъде по стръмнините, дето има макар и шепа пръст, се издигат борове. Това е голямата гора Колморден, някога толкова опасна, че всеки, който е трябвало да мине през нея, е чел молитвата си и смятал, че е ударил последният му час.
Тази гора е толкова стара, че никой не знае кога е израсла. Отначало, разбира се, й е било трудно върху голите скали, но необходимостта да намери опора в твърдите камъни и храна от бедната почва я е направила още по-устойчива. С нея е станало това, което става с много хора, прекарали тежко детинство — те израстват здрави и силни. Когато гората пораснала, в нея имало дървета, които трима души едва обхващали; клоните били сплетени в непроходима мрежа, а земята била покрита с твърди и хлъзгави корени. Гората била прекрасно убежище за диви животни и за разбойници, които знаели как да се промъкват и да пълзят, за да минат през нея. Но за другите тя не била много привлекателна. Била тъмна и усойна, недостъпна и непроходима, пълна с бодливи храсти, а старите дървета с бради по клоните и с мъх по стъблата приличали на магьосници.
Когато хората почнали да се заселват в Сьормланд и Остерйотланд, гори имало почти навсякъде, но в равнините и плодородните долини те скоро били изсечени. Само в Колморден, където почвата е бедна, никой не се заел да сече гората. А колкото по-дълго стояла непокътната, толкова по-величествена ставала тя. Най-после заприличала на крепост, чиито стени ставали от ден на ден по-дебели, и ако някой искал да
