мине през нея, трябвало да си пробива път с брадва. Другите гори се боели от хората, а от Колморден пък хората се баели. Тя била толкова гъста и тъмна, че ловци и дървари много често се губели в нея и едва не загивали от глад, докато се измъкнат. А пътниците, които отивали от Остерйотланд в Сьормланд, направо се излагали на смъртна опасност. Те трябвало да се промъкват по тесните пътечки, утъпкани от животните, защото хората не можели да поддържат дори един път през гората. Нямало нито мостове над реките, нито салове през езерата, нито дървета през тресавищата. В цялата гора не могло да се намери никакво убежище за мирните хора, но бърлоги на диви животни и разбойнически скривалища имало, колкото искаш. Малцина преминавали гората, без да пострадат, но затова пък много хора пропадали в пропастите, затъвали в блатата, бивали ограбвани от разбойници или гонени от дивите зверове. Но и тия, които живеели край гората, макар че не влизали в нея, не били спокойни, защото мечки и вълци непрекъснато слизали от Колморден и задигали добитъка им, а нямало никаква възможност да ги изтребят при сигурните им скривалища в гъстата гора.
Разбира се, и на остйотци, и на сьормландци им се искало да изсекат Колморден, но до тази работа още не идвал ред, защото на други места имало достатъчно обработваема земя. И все пак малко по малко почнали да покоряват гората. Около нея изникнали чифлици и селца, прокарани били пътища, а при Крукек, в най-затънтената част на гората, построили манастир, където пътниците намирали сигурен подслон.
Но гората била все така величествена и опасна, докато един ден някакъв пътник проникнал дълбоко в недрата й и открил в скалите руда. Щом се разчуло това, рудокопачите се втурнали да завладеят богатствата й.
Това именно сломило мощта на гората. Хората започнали да копаят сред нея шахти, издигнали топилни и заводи. Но и това само по себе си нямало да й нанесе особена вреда, ако работата около шахтите не поглъщала грамадни количества дървен материал и въглища. Въглищари и дървари плъзнали из опасната стара гора и едва ли не я довършили. Около заводите тя била съвсем изсечена и земята била превърната в ниви. Придошли нови заселници и скоро там, където доскоро имало само леговища на мечки, изникнали нови села с черкви и свещенически жилища.
Дори и там, където гората не била съвсем унищожена, старите дървета били изсечени и гъсталаците разчистени. Навсякъде били прокарани пътища, а дивите зверове и разбойниците били прогонени. Като се видели господари на гората, хората почнали безмилостно да я секат и да я превръщат на въглища. Не били забравили старата си омраза към нея и като че ли искали съвсем да я унищожат.
За щастие на гората рудата в нея не била много и затова рудокопачите и работниците почнали да напускат мините. Намаляло и горенето на дърветата за въглища и гората могла да си отдъхне малко. Много от онези, които се били заселили край Колморден, останали без работа и едва се изхранвали. А гората почнала отново да расте и да се шири и скоро чифлици и заводи останали сред нея като острови сред морето. Жителите на Колморден опитали да се занимават със земеделие, но без особен успех. Старата горска почва предпочитала да отхранва грамадни ели и борове вместо цвекло и жито.
Хората обикаляли наоколо и хвърляли мрачни погледи към гората, която все повече укрепвала и ставала по-разкошна, докато те все повече обеднявали. Най-после им хрумнало, че могат да имат от нея друга полза, че сигурно и тя може да ги изхрани. Във всеки случай трябвало да се опита.
И те започнали да дялат греди и дъски от гората и да ги продават на жителите от равнината, които отдавна били изсекли своите гори, Скоро забелязали, че ако постъпват разумно, могат да изкарват от гората своето препитание не по-трудно, отколкото от нивите и мините. Тогава почнали да я гледат с други очи. Научили се да я ценят и да я обичат. Забравили старата вражда и започнали да виждат в нея най-добрия си приятел.
Кар
Около дванадесет години преди Нилс Холгерсон да започне пътуването си с дивите гъски, един собственик на мини в Колморден решил да се отърве от ловджийското си куче. Извикал горския пазач, казал му, че не иска да държи вече кучето, защото гонело всички овце и кокошки, които му се мернели, и помолил горския да вземе кучето със себе си в гората и да го застреля.
Пазачът вързал кучето и го повел към едно място в гората, където застрелвали и заравяли престарелите кучета от чифлика на господаря. Той не бил лош човек, но бил готов да застреля кучето, защото знаел, че то гони не само овци и кокошки. Много често ходело в гората и давело зайци и глухари.
Кучето било малко, черно, с кафяво петно на гърдите и кафяви предни лапи. Казвало се Кар и било толкова умно, че разбирало всичко, което говорят хората. Когато пазачът го повел, то много добре знаело какво го чака, но с нищо не се издавало. Нито навеждало глава надолу, нито свивало опашка между краката, а потичвало все така безгрижно както винаги.
То много държало да не се разбере, че го е страх тъкмо защото вървели през тази гора. Тя се издигала висока и дива. Както сред хората, така и между животните била известна с това, че от много години никой не бил отсякъл нито дръвче от нея. Господарят не позволявал дори да разчистят гъсталаците и тя си растяла на свобода. Една тъй добре пазена гора представлява естествено чудесно убежище за животните и те се били стекли в нея на големи стада. Наричали я Мирната гора и я смятали за най-сигурното място в цялата околност.
Като минавали през гората, кучето си спомнило какво страшилище е било за малките животни, които живеели в нея. „Колко ли ще са доволни, Кар, ако знаят накъде са те повели!“ — мислило си то, като размахвало опашка и лаело весело, за да не разберат колко го е страх.
„На какво щеше да прилича животът, ако не можех от време на време да отида на лов? — казвало си то. — Който иска, нека съжалява. Аз не съжалявам за нищо.“
Но в същия миг с него станала някаква промяна. Вдигнало глава нагоре, като че се готвело да почне да вие. Престанало да подскача около горския и тръгнало кротко след него. Ясно било, че си е спомнило нещо неприятно.
Било тъкмо в началото на лятото. Кошутите наскоро били родили малките си и предната вечер кучето успяло да отдели едно еленче на около пет дни от майка му и да го вкара в тресавището. Там то го гонило насам-натам не за да го хване, а просто да се позабавлява на страха му. Майката знаела, че тресавището е дълбоко и че не може да издържи голямо животно като нея, затова стояла на брега. Но тъй като Кар гонел еленчето все по-навътре и по-навътре, най-сетне и тя влязла в тресавището, изпъдила кучето, извикала рожбата си и тръгнала към брега. Кошутите са по-ловки от другите животни в изкуството да вървят по несигурна и опасна почва и известно време изглеждало, че ще успее да излезе благополучно на брега. Но когато била вече съвсем близо, една туфа, на която била стъпила, потънала надолу и тя хлътнала заедно с нея. Опитала се да се измъкне, но не могла да намери твърда опора и почнала да затъва все повече и повече. Кар стоял на брега и не смеел да си поеме дъх, но като разбрал, че кошутата няма да може да се спаси, хукнал да бяга с всички сили. Представил си какъв бой ще яде, ако разберат, че е подмамил кошута към гибел, и така се уплашил, че се спрял чак в къщи.
Това си спомнило сега кучето и то го натъжило повече от всички други злини, които било направило. То не желаело смъртта нито на кошутата, нито на малкото й и те загинали просто поради лекомислието му.
„Може би още са живи! — минало му изведнъж през ума. — Когато избягах, не бяха потънали съвсем. Може да са се спасили някак.“
Обхванало го непреодолимо желание да разбере, докато още не било късно, какво е станало с тях. Усетило, че пазачът не държи каишката много здраво, скочило внезапно настрана и се освободило. После се спуснало през гората към тресавището толкова бързо, че докато пазачът вдигне пушката и се прицели, то изчезнало.
На пазача не му оставало нищо друго, освен да тръгне по следите му и като го настигнал при тресавището, видял, че то стои на една туфа на няколко метра от брега и вие, колкото му глас държи. Решил да разбере какво значи това, хвърлил пушката и тръгнал на четири крака през тресавището. След малко видял кошутата, която лежала мъртва, а до нея се притискало малко еленче. То било още живо, но толкова изтощено, че не можело да се движи. До еленчето стоял Кар. Той ту се навеждал и го ближел, ту вдигал глава и високо виел за помощ.
Горският пазач занесъл малкото у дома си и го затворил в обора. После взел няколко души на помощ, за да извадят от тресавището умрялата кошута, и едва след като свършил това, се сетил, че трябвало да
