— Още не — отвърнал Кар.
Тогава го завел на края на гората, дето растели грамадни широколистни дървета — дъбове, трепетлики и липи.
— Роднините ти идват тук, за да се хранят с листа и кори — казал Кар. — Те ги смятат най-хубавата храна, но в чужбина ти ще получаваш по-добра.
Сивушко огледал смаян грамадните дървета, които свеждали зелените си куполи над него. После опитал дъбовите листа и кората на трепетликата.
— Те са горчиви и вкусни — казал той. — По-хубави са от детелината.
— Добре, че поне веднъж ги опита — отговорило кучето.
После завело елена при едно малко горско езеро. То лежало съвсем спокойно и блестящо и забулените в тънка, светла мъгла брегове се оглеждали в него. Като го видял, Сивушко се спрял като закован.
— Какво е това, Кар? — попитал той. За пръв път виждал езеро.
— Езеро — отвърнал Кар, — много вода. Твоите роднини го преплуват от единия бряг до другия. От теб не може да се иска такова нещо, но ти би могъл поне да влезеш да се изкъпеш.
Кар влязъл във водата и заплувал. Сивушко дълго стоял на брега. Най-после и той последвал кучето. Дъхът му спрял от удоволствие, когато приятната, хладка вода обгърнала тялото му. Поискал да потопи и гърба си, навлязъл по-навътре, усетил, че водата го носи и заплувал. Обиколил няколко пъти около Кар и се почувствувал във водата като у дома си. Когато излезли отново на брега, кучето го попитало дали не е време да се връщат вече в къщи.
— Утрото е още далеч. Нека се поразходим още малко из гората — отговорил Сивушко.
Върнали се пак в боровата гора. Скоро стигнали до една малка, осветена от луната полянка, обрасла с бляскащи от росата цветя и треви. Сред полянката пасели няколко големи животни — семейство елени с няколко малки еленчета. Сивушко почти не обърнал внимание на кошутите и на еленчетата. Втренчил се в стария елен с широки разклонени рога, висок гръб и увиснала, обрасла с грива шия.
— Кой е този? — запитал той с треперещ от вълнение глас.
— Казва се Рогачко — отговорил Кар — и ти е роднина. Един ден и ти ще имаш такава грива, а ако останеш в гората, също ще водиш стадо.
— Щом ми е роднина, ще отида по-близо да го разгледам — казал Сивушко. — Никога не съм допускал, че едно животно може да бъде толкова красиво.
Сивушко тръгнал към елените, но много скоро се върнал при Кар, който стоял на края на поляната.
— Не те ли посрещнаха добре? — попитал Кар.
— Казах му, че за пръв път виждам роднини и помолих да остана при тях на поляната, но той ме изпъди, като ме заплаши с рогата си.
— Добре, че си избягал — казал Кар. — Млад елен, който още няма широки като лопата рога, трябва да се пази от старите. Всеки друг на твое място би се чувствувал опозорен в цялата гора, задето е избягнал борбата, но ти няма защо да се тревожиш, нали ще заминаваш в чужда страна.
Кар не бил още свършил, когато Сивушко се обърнал и се запътил към поляната. Старият елен също тръгнал към него и борбата веднага почнала. Навели се двамата, сплели рога и старият започнал да избутва Сивушко назад през цялата поляна. Сивушко като че ли не знаел как да използува силата си. Но като стигнал до края на гората, той забил копита в земята, натиснал с рогата си и почнал да избутва Рогачко назад. Сивушко се борел мълчаливо, а Рогачко пъхтял и сумтял. Сега старият елен отстъпвал заднишком през поляната. Изведнъж се чул силен трясък. Счупил се един връх от рогата на стария елен. Той се дръпнал бързо, освободил се от Сивушко и избягал в гората.
Кар още стоял на края на поляната, когато Сивушко се върнал.
— Сега видя какво има в гората — казал Кар. — Искаш ли вече да си тръгваме?
— Да, време е — отговорил еленът.
На връщане и двамата мълчали. Кар въздишал от време на време, като че ли се бил измамил в очакванията си, а Сивушко крачел с високо вдигната глава и изглеждал много доволен от разходката. Вървял без никакво колебание, докато стигнали до оградата, но там изведнъж спрял. Огледал тясната кошара, в която бил живял дотогава, утъпканата земя, увехналата детелина, коритцето, от което пиел вода, и тъмната барачка, дето спял.
— Елените не могат без гората — извикал той изведнъж, отхвърлил глава така, че шията му докоснала гърба, и се спуснал стремглаво към гората.
Безпомощния
Дълбоко в Мирната гора, в един боров гъсталак, всяка година през август се мяркали няколко сивобели нощни пеперудки от онези, които наричат калугерички. Те били дребни и малко на брой и почти никой не ги забелязвал. Повъртявали се няколко нощи из гората, снасяли с хиляди яйца по стъблата на дърветата и скоро след това падали безжизнени на земята.
С настъпването на пролетта от яйцата изпълзявали малки пъстри гъсенички и почвали да гризат боровите игли. Те били много лакоми, но не успявали да нанесат голяма вреда на дърветата, защото птиците много ги преследвали. Едва ли няколкостотин гъсенички се спасявали от преследвачите.
Онези гъсенички, които успявали да пораснат, плъзвали по клоните, обвивали се в бели пашкули и престоявали така няколко седмици. През това време повече от половината обикновено загивали. Ако през август излитали стотина калугерички, годината можела да се смята добра за тях.
Много години калугеричките водели в Мирната гора такова несигурно и незабележимо съществувание. Никое друго племе насекоми не било толкова малобройно. И те щели да продължат да бъдат все така слаби и безвредни, ако не били намерили съвсем неочакван помощник.
А да намерят помощник, им помогнал еленът, който бил избягал от къщата на горския пазач. След бягството Сивушко цял ден обикалял из гората, за да се запознае с нея. Късно след обед той се промъкнал през един гъсталак и се озовал на едно мочурище. То било заобиколено с високи борове, чиито вейки били оголени от старост, а в средата тъмнеело мътно блато. Мястото не харесало на Сивушко и той тъкмо се канел да си върви, когато забелязал край блатото няколко светлозелени листа змийско биле.
Като навел глава над листата, той събудил една голяма черна змия, която спяла под тях. Кар му бил разказвал, че в гората имало отровни змии и когато змията вдигнала глава, показала раздвоения си език и засъскала срещу него, той разбрал, че е налетял на много опасно животно. Изплашен, Сивушко вдигнал крак, ударил с копитото и смачкал главата на змията. После бързо избягал в гората.
Щом изчезнал между дърветата, от блатото се показала друга, също така дълга и черна змия. Тя допълзяла до убитата и прекарала език по смачканата й глава.
— Наистина ли си мъртва, мила Безобидна? — изсъскала змията. — А ние с теб прекарахме толкова години заедно! И толкова добре ни беше край блатото, че надживяхме всички други смоци в гората! Това е най-голямото нещастие, което можеше да ми се случи.
Смокът бил толкова отчаян, че се свил на кълбо като ранен. Дори и жабите, които живеели в непрекъснат страх от него, почнали да го съжаляват.
— Колко зло трябва да е това животно, за да убие един злочест смок, който не може да се защити! — съскал смокът. — То заслужава най-тежко наказание! — Известно време той лежал и се гърчел от мъка, а после изведнъж вдигнал глава. — Както е истина, че се казвам Безпомощния и че съм най-старият смок в гората, така е истина, че ще отмъстя! Няма да намеря покой, докато този елен не се простре мъртъв на земята като моята мила Безобидна.
Като си дала такъв обет, змията се свила на кълбо и потънала в размисъл. Но за един нещастен смок едва ли има нещо по-трудно от това да измисли как да си отмъсти на един голям, силен елен и старият смок мислил дълги дни и нищи, без да се спре на нещо.
И ето една нощ, като лежал буден и си мислел за отмъщение, той чул над главата си лек шум. Погледнал нагоре и видял няколко светли калугерички, които си играели между дърветата. Дълго ги следил с поглед, после почнал да съска високо и накрая заспал, доволен от онова, което му хрумнало.
На другата сутрин той отишъл при пепелянката Крюле, която живеела на едно високо каменисто място в Мирната гора. Разправил й за смъртта на старата си другарка, припомнил й колко отровно е ухапването й и я помолил да отмъсти за него. Но Крюле не била склонна да влиза в разправии с елените.
