— Ако нападна някой елен — казала тя, — той веднага ще ме смачка. Старата Безобидна е мъртва и не можем вече да я съживим. Защо тогава да се излагам на опасност заради нея?
Като чул това, смокът надигнал глава на цяла педя от земята и засъскал страшно:
— Виш, ваш! Виш, ваш! Жалко, че си толкова страхлива, та не можеш да употребиш оръжието, което имаш.
При тези думи пепелянката се ядосала.
— Я си върви по пътя! — изсъскала тя. — Зъбите ми се наливат с отрова, но не искам да убивам роднина!
Но смокът не се помръднал и дълго време змиите стояли една срещу друга и си съскали обиди. Когато Крюле се разсърдила толкова, че вече не можела и да съска, а само си вадела и прибирала езика, смокът изведнъж обърнал разговора и започнал със съвсем друг тон.
— Всъщност имах още една работа — рекъл той шепнешком, — но сега така те разсърдих, че ти няма да искаш да ми помогнеш.
— Ако не ме молиш пак за някоя глупост, защо да не ти помогна? — По боровете край моето блато — започнал смокът — живее едно племе пеперуди, които летят нощем късно през лятото.
— Знам ги — пресякла го Крюле — Какво има?
— Те са най-малките насекоми в гората — продължил смокът — и най-безвредните от всички, защото гъсеничките им се задоволяват само с борови иглици.
— Знам и това — потвърдила Крюле.
— Страх ме е, че това племе пеперуди скоро съвсем ще изчезне — казал смокът. — Пролетно време гъсеничките им имат толкова много врагове.
Сега Крюле разбрала, че смокът иска да запази гъсеничките, защото сигурно си е наумил нещо, и предложила любезно:
— Ти навярно искаш да кажа на кукумявките да оставят на мира гъсеничките?
— Добре ще направиш, ако им кажеш — отговорил смокът. — Твоята дума се чува в гората.
— Може и на косовете да кажа някоя добра дума за тия гъсенички — рекла пепелянката. — Винаги съм готова да ти услужа, щом не искаш нещо съвсем невъзможно.
— Ти ми даде надежда, Крюле — отвърнал смокът, — и аз съм доволен, че дойдох при теб.
Калугеричките
Минали много години. Една сутрин Кар спял на къщния праг. Било ранно лято — времето на късите нощи, и съвсем светло, макар че слънцето не било още изгряло. По едно време Кар се събудил, счуло му се, че някой го вика по име.
— Ти ли си, Сивушко? — попитал Кар, защото бил свикнал еленът да идва да го поздравява почти всяка нощ. Отговор не получил, но отново чул, че някой го вика. Сторило му се, че разпознава гласа на Сивушко и се спуснал натам, отдето идел гласът.
Кар чувал, че еленът тича пред него, но не можел да го настигне. Той тичал направо през най-гъстата гора, без всякакъв път. Кар едва успявал да държи следата.
— Кар, Кар! — викало се от време на време и това бил гласът на Сивушко, макар че в него звучала нотка, която кучето не познавало.
— Идвам, идвам. Къде си? — отговаряло кучето.
— Кар, Кар, не виждаш ли как все падат и падат? — попитал Сивушко.
Тогава Кар видял, че иглиците на боровете валели като дъжд.
— Виждам как падат — извикал той и се спуснал да търси елена. Сивушко пак затичал напред през гъсталака и Кар едва не загубил следите му.
— Кар, Кар! — почти изревал Сивушко. Не усещаш ли как мирише в гората?
Кар се спрял и почнал да души. По-рано това не му правело впечатление, но сега усетил, че миризмата, която се носи около боровете, е много по-силна от преди.
— Подушвам — отговорил той, но не се замислил какво означава това, а отново се спуснал след Сивушко.
Еленът избягал пак така бързо, че кучето не могло да го настигне.
— Кар, Кар — извикал той след малко, — не чуваш ли как попукват дърветата?
Гласът му този път бил толкова жален, че можел да стопи дори камък. Кар се ослушал и доловил слаб, но ясен пукот, идещ от дърветата. Той приличал на цъкане на часовник.
— Чувам как попуква — извикал Кар и останал на мястото си. Разбрал най-сетне, че еленът не иска той да върви подир него, а да обърне внимание на нещо, което става в гората.
Кар стоял под един бор с разкошни нависнали клони и дебели тъмнозелени иглици. Вгледал се в дървото и му се сторило, че игличкте се движат. Като се приближил, видял, че дървото е покрито с гъсенички, които пълзели по клоните и ядели иглиците. Те били нападнали всичките клони и непрекъснато дъвчели. Пукотът идел от малките им неуморни челюсти. На земята непрекъснато падали преядени иглици, а горките дървета издавали такава силна миризма, че на кучето едва не му прилошало.
„На този бор няма да му останат много иглици — помислило си то и обърнало поглед към съседния. Той също бил голям, хубав бор, но също така сега приличал на първия. — Какво ли е това? — мислел си Кар. — Жалко за хубавите дървета! От красотата им скоро нищо няма да остане.“
Тръгнал той от дърво на дърво, за да види навсякъде ли е така. „Ето една ела. Може би нея не са нападнали“ — казвал си той. Но и елата била нападната. „Ето и една бреза. Охо, и тука, и тука! Горският пазач няма да се зарадва много!“
Той продължил из гъсталака, за да види докъде е стигнала тази напаст. Където и да отидел, чувал същото попукване, усещал същата миризма, виждал същия дъжд от иглици. Нямало защо да спира, за да разглежда подробно. По тези белези разбирал истинското положение. Гъсенички имало навсякъде. Те просто изяждали цялата гора.
Изведнъж попаднал на едно място, дето не се чувствувала миризма и било тихо и спокойно. „Тук им се свършва царството“ — помислил си той, спрял и се огледал. Но тук било още по-лошо, защото гъсеничките вече били свършили опустошителната си работа и дърветата били съвсем оголени. Изглеждали като мъртви и единственото нещо, което се виждало по тях, била мрежата от изпокъсани нишки, изтъкани от гъсеничките, за да им служат като мостове и пътища.
Тук, между мъртвите дървета, стоял Сивушко и чакал Кар. Но той не бил сам, а до него имало четири стари елена, най-известните в гората. Кар ги познавал. Това били: Гърбушко — малък, но с най-голямата гърбица от всички, Рогачко, най-красивият в цялото еленско племе, Рошльо с гъстата козина и един стар, дългокрак елен на име Юнака, който бил много избухлив и постоянно налитал на бой, докато при последния лов миналата есен го ранили с куршум в бедрото.
— За бога, какво става с тая гора? — попитал Кар, като се приближил до елените, които стояли замислено, с наведени глави и увиснали муцуни.
— Никой не знае — отговорил Сивушко. — Тези насекоми бяха най-кротките в гората и никога не правеха пакости, но през последните години много се увеличиха и сега като че ли ще унищожат цялата гора.
— Да, лоша е работата — казал Кар, — но виждам, че най-мъдрите в гората са се събрали на съвет и може би ще измислят нещо.
При тези думи Гърбушко вдигнал тържествено тежката си глава, размърдал дългите си уши и казал:
— Извикахме те тук, Кар, за да те попитаме дали хората знаят за тази напаст.
— Не — отвърнал Кар, — в тези гъсталаци хората идват само по време на лов. Те дори не подозират за това бедствие.
— Ние, най-старите обитатели на гората — обадил се Рогачко, — изгубихме надежда, че ще можем сами да се справим с насекомите.
— Ние смятаме, че едното нещастие е не по-малко от другото — казал Рошльо.
— Но не можем да оставим гората да загине — допълнил Юнака. — Просто нямаме избор.
Кар разбрал, че на елените им е трудно да кажат какво искат и се опитал да им помогне.
— Може би искате да кажа на хората какво става тук? Тогава старите елени закимали с глави.
