Малко след това срещнали четирите стари елена: Гърбушко, Рогачко, Рошльо и Юнака. Те вървели бавно и замислено.
— Добра среща! — извикал им Сивушко.
— Добра среща! — отговорили елените. — Тъкмо те търсехме, Сивушко, за да се посъветваме с теб за гората.
— Научихме се — казал Гърбушко, — че в гората е било извършено злодеяние и че тя сега загива, защото злосторникът не е наказан.
— Какво злодеяние?
— Някой е убил безвредно животно, което не му е послужило за храна. Тук, в Мирната гора, това се смята за злодеяние.
— Кой го е извършил? — попитал Сивушко. — Извършил го бил някой елен и ние искаме да те попитаме не знаеш ли кой е той.
— Не — отвърнал Сивушко. — Никога не съм чувал елен да е убил безвредно животно.
Сивушко се разделил със старите елени и продължил пътя си с Кар, но ставал все по-мълчалив и все по-ниско навеждал глава. Минали край пепелянката Крюле, която лежала на камъка си.
— Ето го Сивушко, който унищожи гората! — изсъскала и Крюле като останалите. Сега Сивушко изгубил търпение. Той се приближил до змията и вдигнал крак.
— И мен ли искаш да убиеш, както уби жената на стария смок? — казала Крюле.
— Кога съм убивал смок? — попитал Сивушко.
— Първия ден, когато пристигна в гората, ти уби жената на Безпомощния — отговорила Крюле.
Сивушко бързо отстъпил назад и продължил пътя си с Кар. Изведнъж той се спрял.
— Кар, аз съм извършил това злодеяние. Аз съм убил едно безвредно животно. Заради мен загива гората.
— Какво приказваш?! — прекъснал го Кар.
— Кажи на Безпомощния, че Сивушко тази нощ напуска гората!
— Такова нещо никога няма да кажа! — отвърнал Кар. — Страната на север е опасна за елените.
— Мислиш ли, че мога да остана на това място, след като съм му навлякъл такова нещастие? — рекъл Сивушко.
— Не прибързвай. Почакай до сутринта и тогава решавай!
— Ти си ми казвал, че елените не могат без гората — отвърнал Сивушко и с тези думи се разделил с Кар.
Кар се прибрал много обезпокоен от този разговор и още на сутринта отишъл пак в гората да търси елена. Но Сивушко никъде го нямало и кучето не го търсило дълго. То разбрало, че Сивушко е послушал, смока и е отишъл в изгнание.
Кар си тръгнал в много лошо настроение. Не можел да разбере как Сивушко се е оставил да бъде прогонен от този проклет смок. Такава глупост Кар никога не допускал. Каква власт може да има Безпомощния?
Като вървял така, потънал в мислите си, Кар видял горския пазач, който гледал към едно дърво.
— Какво гледаш? — попитал го човекът, който стоял до него.
— Някаква болест, е налегнала гъсеничките — отговорил пазачът.
Кар много се учудил, а още повече се ядосал, че смокът е имал сила да сдържи думата си. Сега Сивушко ще трябва да стои в изгнание цяла вечност, защото този смок изглеждал безсмъртен.
Но както се ядосвал, хрумнало му нещо, което малко го утешило. „Смокът може и да не живее толкова дълго. Няма все да лежи скрит в корените я! Нека само изчисти гъсениците, аз знам кой ще му прегризе врата.“
Сред гъсеничките наистина се явила някаква болест, но първото лято тя не се разпространила много. Едва избухнала и гъсеничките се увили в пашкули. От тях излезли милиони пеперудки. Нощем те летели като снежинки между дърветата и снасяли безброй яйца. На следната година трябвало да се очаква още по- голямо бедствие.
Бедствието дошло, но не само над гората, а и между гъсеничките. Болестта бързо се разнасяла от една област в друга. Болните гъсенички преставали да ядат, изпълзявали на върховете на дърветата и там умирали. Голяма радост настъпила между хората, но между животните тя била още по-голяма.
Кар изпитвал някакво мрачно задоволство, като си мислел за часа, когато ще може да прегризе врата на Безпомощния.
Но гъсеничките били плъзнали на десетки километри из боровата гора, та и през това лято болестта не засегнала всички, а много от тях останали живи и се превърнали в пашкули и пеперуди.
Прелетните птици носели на Кар поздрави от Сивушко, който пращал известие, че е жив и здрав. Но птиците разказвали на Кар, че Сивушко много пъти бил преследван от ловци и едва успявал да се спаси.
Кар живеел в тревога, мъки и копнеж. Но трябвало да изчака още две лета. Едва тогава гъсеничките изчезнали.
Щом чул от горския пазач, че гората е в безопасност, той тръгнал да дири Безпомощния. Но като стигнал до гъсталака, направил ужасно откритие. Не го бивало вече за лов, не можел да тича, не можел да души следите на врага си, а и нищо не виждал. През тия години на дълго чакане старостта се промъкнала тайно при него. Кар остарял, без да забележи. Не можел да прегризе дори врата на смок. Нямал сили да освободи приятеля си Сивушко от неговия враг.
Отмъщението
Един следобед Ака от Кебнекайзе и ятото й кацнаха на брега на едно езеро сред гората. Те бяха още в Колморден, но бяха напуснали Остерйотланд и сега се намираха в областта Йонокер в Сьормланд. Пролетта бе позакъсняла, както често се случва в планинските области, и езерото беше почти цялото покрито с лед, с изключение на една ивица вода около брега. Гъските веднага се втурнаха във водата да се къпят и да си търсят храна. Нилс Холгерсон, който сутринта си бе изгубил едната обувка, тръгна между елхите и брезите край езерото, за да потърси нещо, с което да я замести.
Докато намери подходящо парче кора, момчето доста се отдалечи, като се оглеждаше неспокойно, защото в гората не се чувствуваше много добре. „В равнината или край езерото е по-добре — казваше си то. — Там виждаш какво има насреща ти. Да беше букова гора, в нея поне земята е гола. А в тия брезови и борови гори, диви и изоставени, просто не може да се ходи. Ако беше моя, щях цялата да я изсека!“ Най- сетне то съгледа парче брезова кора и тъкмо когато го мереше на крака, чу зад гърба си шум. Обърна се и видя, че една змия бързо пълзи през храстите към него. Тя беше необикновено дълга и дебела, но момчето веднага съгледа двете бели петна отстрани на главата и остана спокойно на мястото си. „Това е смок — помисли си то. — Нищо няма да ми направи.“
Но следния миг змията така го блъсна в гърдите, че то се претърколи. После скочи на крака и бързо побягна, а змията се спусна подир него. Земята беше покрита с камъни и клони и момчето не можеше да тича бързо, тъй че змията го следваше по петите.
Точно на пътя му се изпречи голям стръмен камък и то почна да се катери по него. „Тук смокът едва ли ще успее да се изкачи“ — помисли си момчето, но като се обърна, видя, че змията се опитва да го последва и там.
На върха на каменния блок имаше друг камък, почти кръгъл и голям колкото човешка глава. Той се крепеше само на единия си тесен ръб. Просто чудно, че не беше паднал. Когато змията се приближи, момчето скочи зад кръглия камък и силно го блъсна. Той се търколи надолу право към змията, събори я на земята и й смачка главата.
„Хубава работа свърши тоя камък — рече си момчето и въздъхна облекчено, като видя как змията трепна няколко пъти и замря. — Това беше най-голямата опасност, която срещам, откакто сме тръгнали.“
Едва беше дошло на себе си, когато чу отгоре плясък на криле и видя как една птица кацна до змията. По големина и форма тя приличаше на гарван, но беше облечена с красиви черни, блестящи като метал пера. Момчето се скри предпазливо в една вдлъбнатина в камъка. То още помнеше как го бяха отвлекли
