Най-сетне той загуби търпение и спря, за да дочака кучетата и ловците и да се пребори с тях. Докато чакаше, той погледна нагоре и като ни видя, извика:
„Почакайте, гъски, докато всичко се свърши! И когато следният път минете над Колморден, потърсете кучето Кар и му кажете, че неговият приятел Сивушко е умрял геройски!“
При тези думи старото куче стана и се приближи до Ака.
— Сивушко живя геройски — каза то. — Той ме познава. Знае, че и аз съм храбро куче и ще съм доволен, задето е умрял като герой. Разкажи ми сега как…
То вирна опашка и вдигна глава, за да вземе горда стойка, но пак легна.
— Кар! Кар! — чу се глас откъм гората. Старото куче побърза да стане.
— Вика ме господарят — каза то — и аз трябва да го последвам. Преди малко видях, че напълни пушката и сега ние двамата ще отидем в гората за последен път. Благодаря ви, диви гъски. Сега знам всичко и мога да посрещна доволен смъртта.
XXIII
Хубавата градина
Неделя, 24 април
На другия ден дивите гъски продължиха на север, през Сьодерманланд. Момчето разглеждаше страната и си мислеше, че тя съвсем не прилича на местата, които беше виждало досега. Нямаше големи равнини като в Сконе и Остерйотланд, нито големи гори като в Смоланд, а представляваше една пъстра смесица. „Взели са едно голямо езеро, една голяма река, една голяма гора и една голяма планина, насекли са ги на парчета, разбъркали са ги и са ги пръснали по земята без всякакъв ред“ — мислеше си момчето, защото виждаше само малки долинки, малки езера, малки хълмове и малки горички. Нищо не можеше да се разпростре както трябва. Щом една равнина почваше да расте, някой хълм й препречваше пътя, а ако той искаше да порасте в планина, почваше пак равнината. Щом някое езерце се разширяваше толкова, че да заприлича на истинско езеро, то се стесняваше в река, но и реката не можеше да се простре надълго, защото се разливаше в езерце. Дивите гъски летяха, толкова близо до брега, че момчето виждаше морето, което също не можеше да разгърне безкрайната си шир, а се разпокъсваше от множество острови и пак започваше, преди островите да са станали големи. Гледката непрекъснато се менеше. Иглолистните гори се сменяха с широколистни, нивите — с блата, чифлиците — със селски къщурки.
По нивите не се виждаха работници, но пътищата и пътечките бяха много оживени. От малките къщички по склоновете на Колморден излизаха хора с черни дрехи, с книги и носни кърпи в ръка. „Днес е неделя и те отиват на черква“ — мислеше си момчето, като ги гледаше. Подминаха няколко сватби, а на едно място забелязаха погребение, което бавно се движеше по пътя. Виждаха се големи господарски каляски и малки селски двуколки, по езерата плуваха лодки и всички отиваха към черквата.
Минаха над черквата в Бьорквик, после над черквите в Бетна, Балкста и Вадсбру, а след това в Шьолдинге и Флуда. Навсякъде звъняха камбани. Въздухът бе изпълнен с чудни звуци. Той като че ли целият се беше превърнал в тонове и звън.
— Едно е сигурно — каза момчето, — накъдето и да се обърна в тази страна, ще ме посрещне камбанен звън.
При тази мисъл го обхвана някакво особено спокойствие. Макар че живееше в друг свят, то нямаше да се загуби, докато черковните камбани можеха да го повикат обратно с чудния си звън.
Бяха навлезли доста навътре в Сьормланд, когато момчето съгледа една черна точка, която се движеше по земята под тях. Отначало то я взе за куче и нямаше да се занимава повече с нея, ако тя не се мъчеше да следва посоката на дивите гъски. Тя тичаше през ливади и гори, прескачаше ровове и стени и нищо не я спираше.
— Смире пак ни е открила — каза момчето, — но скоро ще й избягаме.
След това гъските полетяха с най-голяма бързина и летяха така, докато лисицата изчезна от погледа им. После завиха в голяма дъга на запад и юг, като че ли искаха да се върнат към Остерйотланд. „Сигурно е била Смире, щом Ака завива и тръгва по друг път“ — помисли си момчето.
Надвечер гъските прелетяха над едно старо сьормландско имение с името Стура Юльо. Зад голямата бяла къща започваше парк с широколистни дървета, а пред нея се простираше езерото Стура Юльо с дълбоките си заливи и хълмисти брегове. Имението изглеждаше старинно и гостоприемно и като го гледаше, момчето въздъхна дълбоко. Колко хубаво щеше да бъде, ако след цял ден пътуване можеха да се спрат на такова място вместо в някое блато или на студения лед!
Но за подобно нещо, разбира се, не биваше и да се мисли. Дивите гъски кацнаха малко по на север от имението, на една горска поляна, залята с вода, от която само тук-там се показваха купчинки земя. Това беше най-лошото място за нощуване, където бяха спирали досега. Момчето постоя още малко на гърба на гъсока, като се чудеше какво да прави. После почна да скача от купчинка на купчинка, докато стигна до твърда земя и забърза към имението.
Точно тази вечер няколко души се бяха събрали в една ратайска къща и си приказваха край огнището. Те говореха за проповедта, за полските работи и за времето, а когато разговорът започна да замира, помолиха една стара жена, майката на ратая, да им разкаже някоя история за привидения.
Известно е, че никъде няма толкова имения и никъде не се разправят толкова истории за привидения както в Сьормланд. Жената беше служила на младини в много такива имения и знаеше толкова много странни истории, че би могла да говори чак до сутринта. Тя разказваше така хубаво и убедително, че слушателите й взимаха всичко за чиста истина. Те се гушеха един в друг от страх, когато жената на няколко пъти прекъсна разказа си, за да ги попита не чуват ли някакъв шум.
— Не чувате ли, че някой се промъква тука? — попита тя. Но другите не чуваха нищо.
След като им разказа разни истории за Ериксберг и Вибюхолм, за Юлита и Лангмансьо и за много други места, някой я попита не се ли е случвало нещо чудновато в Стура Юльо.
— Разбира се, и тук не е минало без такива истории — отвърна старата жена.
Всички почнаха да я молят да разкаже какво е ставало в тяхното имение.
Тогава старата жена им разправи, че някога на север от Стура Юльо, на един хълм, обрасъл сега с гора, имало замък, пред който се простирала прекрасна градина. Веднъж един човек, когото наричали господаря Карл и който по онова време управлявал целия Сьормланд, пристигнал в замъка. След като се наял и напил, той излязъл в градината и дълго се любувал на езерото и на красивите му брегове. Както седял там и си мислел че няма по-хубава страна от Сьормланд, някой зад него въздъхнал дълбоко. Той се обърнал и видял един стар работник, наведен над лопатата си.
— Ти ли въздишаш така дълбоко? — попитал господарят Карл. — За какво въздишаш?
— Как да не въздишам, като по цял ден ровя земята — отговорил работникът. Но господарят Карл бил избухлив и не обичал работниците му да се оплакват.
— Нямаш ли за какво друго да се оплачеш? — креснал той. — Аз бих бил доволен, ако можех да копая сьормландската земя цял живот.
— Тогава нека бъде така, както иска ваша милост! — отговорил работникът.
По-късно хората разказвали, че заради това проклятие господарят Карл след смъртта си не намерил спокойствие в гроба, а всяка нощ идвал в Стура Юльо и копаел в градината си. Сега там няма нито замък, нито градина, а само обикновена гора. Но ако минаваш през гората в тъмна нощ, може да ти се случи да видиш градината.
Жената млъкна и погледна към един от тъмните ъгли на стаята.
— Там не помръдна ли нещо? — попита тя.
— Не, майко, разказвай по-нататък! — отговори снахата. — Вчера видях, че плъховете са направили там голяма дупка, но имах толкова работа, че забравих да я запуша. Я кажи, някой виждал ли е тази градина?
— Ще ти кажа — отговори жената. — Собственият ми баща я е видял веднъж. Той минавал през гората една лятна нощ и изведнъж видял край себе си висока ограда, зад която се издигали чудни дървета, така натежали от цвят и плод, че клоните им висели над оградата. Баща ми вървял бавно и се чудел откъде се е взела тази градина. Изведнъж се отворила една врата, показал се градинарят и го попитал не иска ли да
