разгледа градината му. Той държел лопата и бил препасан с голяма престилка като всички градинари. Баща ми го погледнал в лицето тъкмо когато се готвел да го последва. Изведнъж той познал кичура коса, брадичката и мустаците. Това бил господарят Карл, както го бил виждал на портретите във всички имения, в които…
Тук тя пак прекъсна разказа си. Една главня в огнището изпращя и от нея се посипаха искри и въглени. За миг тъмните ъгли на стаята се осветиха и старата жена съзря някакво джудже, което седеше до мишата дупка и слушаше разказа. Ала то бързо се скри.
Снахата взе метла и лопата, премете въглените и пак седна.
— Продължавай, майко — подкани тя. Но старата жена отказа.
— Стига за тази вечер — рече тя с променен глас.
Другите настояваха, но снаха й видя, че тя е пребледняла и ръцете й треперят.
— Не, мамо, ти си се изморила. Хайде да си легнеш — каза й тя. Малко по-късно момчето вървеше през гората към дивите гъски.
То гризеше морков; беше го намерило пред килера и си мислеше каква разкошна вечеря игла тази вечер, то бе доволно, че можа да прекара няколко часа в топлата стая. „Да можех да си намеря и хубаво местенце за спане!“ — помисли си то.
И тогава му хрумна, че ще е най-добре да си направи легло на големия бор край пътеката. Покатери се на дървото, уплете няколко малки клончета и си направи чудесно легло.
Известно време лежа като си мислеше за онова, което чу в къщата, и главно за господаря Карл, който се разхождал из гората Юльо, но скоро заспа и сигурно щеше да спи до сутринта, ако не го бе събудило скърцането на желязна врата точно под него.
В един миг момчето се събуди, потърка очи и се огледа. Под него се издигаше стена, висока колкото човешки бой, а зад стената се виждаха дървета, огънати от плодове.
Това му се видя много чудно. Когато заспа, нямаше никакви овощни дървета. Но после са припомни цялата вечер и разбра каква е тази градина.
Най-странното беше, че никак не се уплаши. Напротив, обхвана го неудържимо желание да влезе в градината. Горе на бора, където лежеше, беше тъмно и хладно, но в градината беше много светло и плодовете и розите бяха залепи от слънчева светлина. Колко хубаво щеше да бъде да почувствува малко лятна топлина, след като беше скитало толкова дълго време в дъжд и студ!
Изглеждаше, че лесно може да се влезе в градината. На високата стена близо до бора имаше врата и един стар градинар току-що я бе отворил. Сега той стоеше на вратата и се взираше в тъмната гора, като че ли чакаше някого.
Момчето бързо се спусна от дървото. Приближи се до градинаря с шапка в ръка, поклони се и попита може ли да разгледа градината.
— Да, може — отговори градинарят е груб глас. — Влизай!
После затвори желязната врата, заключи я с голям ключ и мушна ключа в пояса си. Момчето стоеше и го гледаше. Той имаше свадливо лице с големи мустаци, малка брадичка и остър нос. Ако не беше синята му градинарска престилка и тежката лопата в ръцете му, момчето би го взело за някой стар воин.
Градинарят тръгна навътре в градината е такива големи крачки, че момчето трябваше да тича, за да не изостане. Пътечката, по която вървяха, беше тясна и момчето случайно нагази в тревата. Градинарят веднага му се скара и то послушно тръгна след него.
На момчето се струваше, че градинарят смята за унижение да показва градината на такова нищожество и затова не смееше нищо да запита, а само потичваше зад него. От време на време градинарят му подхвърляше по някоя дума. Близо до стената имаше гъст плет и като се промъкнаха през него, градинарят му каза, че той се нарича Колморден.
— Да, той е толкова голям, че заслужава името си — отвърна момчето, но градинарят не обърна внимание на думите му.
Щом излязоха от храстите, пред очите му се откри голяма част от градината. Момчето забеляза, че тя е само няколко декара. Откъм юг и запад я пазеше висока стена, а откъм север и изток беше обградена с вода.
Градинарят се спря, за да привърже едно дръвче, и момчето можа да се огледа. То не беше виждало много такива градини, но разбра, че тази е по-различна от всички други. Тя трябва да беше направена по някакъв старинен начин, защото сега никъде не можеше да се види такова огромно количество малки могилки, лехички, плетове, полянки и беседки. Никъде нямаше и такъв лабиринт от езерца и канали, каквито се виждаха наоколо.
Навсякъде растяха величествени дървета и прекрасни цветя, а водата в малките канали беше бистра, тъмнозелена и гладка като огледало. Момчето си помисли, че е попаднало е рая. То плесна ръце и извика:
— Никога не съм виждал такова хубаво нещо! Каква е тази градина?
То извика високо и градинарят отговори с грубия си глас:
— Тази градина се нарича Сьормланд. Как може да не знаеш това? Тя винаги се е смятала за една от най-красивите в кралството.
Момчето се позамисли над този отговор, но имаше толкова много неща за гледане, че скоро го забрави. Цветята и каналите бяха наистина много красиви, но още повече му се харесваха малките беседки и къщички, пръснати из градината. Имаше ги навсякъде, но най-много край езерцата и каналите. Те не приличаха на истински къщи. Бяха малки, строени като че ли за джуджета като него, но бяха невероятно красиви. Имаше всякакви. Едни приличаха на замъци с кули и пристройки, други — на черкви, трети — на мелници и селски къщи.
Толкова бяха хубави, че на момчето се искаше да ги разгледа всичките, ала не смееше да се отдели от градинаря. Скоро стигнаха до една постройка — по-голяма и по-разкошна от другите. Тя беше на три етажа, с фронтон и широки крила. Издигаше се на едно хълмче сред цветни лехи и пътечките, които водеха към нея, пресичаха каналите, прехвърляйки се по малки изящни мостчета.
Досега момчето вървеше мълчаливо след градинаря, но като видя тази постройка, така дълбоко въздъхна, че строгият градинар го чу и се спря.
— Тази постройка, се нарича Ериксберг — каза той. — Можеш да влезеш да я разгледаш, ако искаш, но пази се от жената от Пинторпа!
Момчето не чака втора покана. То се спусна по обградената с цветя алея, премина мостчетата и цветните лехи и се вмъкна през вратата. Всичко сякаш беше пригодено за него. Стъпалата бяха високи колкото трябва и то можеше да отвори всички врати. Никога не беше допускало, че ще види такава красота. Дъбовият под блестеше, гипсовите тавани бяха богато изрисувани. Стените бяха покрити с картини, а позлатените мебели бяха облечени с коприна. В някои стаи имаше цели стени с книги, а в други — шкафове и маси, пълни с всякакви украшения.
Колкото и да бързаше, то не успя да разгледа и половината къща, когато градинарят го извика, а като излезе, той вече си хапеше мустаците от нетърпение.
— Е, какво стана? — попита градинарят. — Видя ли жената от Пинторпа?
Но момчето не беше видяло жива душа и като каза това, лицето на градинаря се разкриви.
— Жената от Пинторпа намери покой, само аз не мога! — каза той и момчето се учуди, че в човешки глас може да звучи толкова отчаяние.
После градинарят пак тръгна с големи крачки, а момчето затича след него, като се мъчеше да види колкото може повече от забележителните неща. Заобиколиха едно езерце, малко по-голямо от другите. Между храстите и цветята се мяркаха дълги бели павильони, прилични на господарски къщи. Градинарят не се спираше и продължаваше да върви напред, като от време на време подхвърляше по някоя дума на момчето.
— Това езерце се нарича Юнгарен. А това е Данбюхолм. Ето ти Хагбюберга. Ето и Ховста. А това тук е Окерьо.
После се приближи с няколко големи крачки до друго езерце, което нарече Бовен. Но тук момчето извика от изненада и той се спря. Момчето беше застанало пред малко мостче, което водеше към един замък на малко островче в езерото.
— Можеш да изтичаш до Вибюхолм и да го разгледаш, ако искаш — предложи той. — Но се пази от
