Бялата жена!
Момчето не закъсня да се възползува от разрешението. По стените вътре имаше толкова много картини, че замъкът му се стори като голяма книга с картини. Толкова му беше интересно, че му се искаше да прекара тук цялата нощ. Но скоро чу, че градинарят пак го вика.
— Ела! Ела де! — викаше той. — Аз си имам и друга работа, не мога да вися тук да те чакам, проклето хлапе.
Когато момчето изтича през моста, той му извика:
— Какво стана? Видя ли Бялата жена?
Момчето му каза, че не е видяло никого. Тогава старият градинар удари лопатата в един камък с такава сила, че камъкът се разцепи на две, и каза с глас, в който трептеше дълбоко отчаяние:
— И Бялата жена от Вибюхолм е намерила покой, само аз не мога!
Досега те бяха обикаляли южната част на градината. Сега градинарят се запъти към западната част. Тя беше уредена другояче. Имаше големи поляни, които се прекъсваха от лехи с ягоди, зелеви градини и храсти френско грозде. И тук имаше къщички, но повечето от тях бяха боядисани червено, приличаха на селски къщи и бяха обградени с хмел и вишневи градини.
Градинарят се спря за момент и каза на момчето:
— Това място се казва Вингокер. После посочи една постройка, много по-проста от другите, която приличаше на ковачница.
— Това е една голяма работилница — рече той. — Нарича се Ескилстюна. Ако искаш, можеш да отидеш да я разгледаш.
Момчето веднага отиде и видя безброй много колела, които свистяха, чукове, които удряха, и совалки, които тракаха. Имаше толкова неща за гледане, че то можеше да прекара тук пялата нощ, ако градинарят не го беше повикал.
После тръгнаха край брега на езерото, към северната част на градината. Пътят криволичеше покрай носове и заливи. Край носовете имаше малки островчета, отделени от сушата с тесни проливи. И островчетата принадлежеха към градината. Те бяха обработени също така грижливо.
Момчето минаваше от едно място на друго, без да се спира, докато стигнаха до една разкошна червена черква. Тя се издигаше гордо на един нос, обградена от отрупани с плод овощни дървета. Градинарят искаше да я отмине, но момчето събра кураж и помоли да влезе да я разгледа.
— Влез, влез — отговори градинарят, — но се пази от епископ Роге! Може би той е все още в Стренгнес.
Момчето изтича в черквата и разгледа старите гробници и хубавия олтар. Много му хареса един рицар с позлатена ризница, който стоеше в една стая до преддверието. И тук имаше толкова неща за гледане, че то би могло да остане цяла нощ, но трябваше да си тръгне, за да не го чака градинарят.
Като излезе вън, видя, че градинарят гледа една кукумявка, която гонеше във въздуха синигер. Старият градинар подсвирна на синигера. Той дойде и доверчиво кацна на рамото му. Кукумявката, увлечена в лова, се спусна към него, но градинарят я прогони с лопатата. „Той не е толкова страшен, колкото изглежда“ — помисли си момчето, като видя колко нежно закриля горката птичка.
Като съгледа момчето, градинарят се обърна към него и го попита видяло ли е епископ Роге. Когато момчето отговори, че не го е видяло, той каза скръбно:
— И епископ Роге е намерил покой, само аз не мога!
След малко стигнаха до най-забележителната от всичките сгради. Това беше един изграден от тухли замък с три масивни кръгли кули, съединени с дълги постройки.
— Иди го разгледай, ако искаш! — каза градинарят. — Това е Грипсхолм, но трябва да се пазиш да не срещнеш крал Ерик.
Момчето мина през голям портал и излезе в широк триъгълен двор, обграден с ниски постройки. Те не изглеждаха много хубави и момчето не ги и погледна. То само възседна двете дълги оръдия, които стояха в двора, и затича нататък. Премина през още един портал, влезе в друг двор, обграден с красиви постройки, и веднага се вмъкна вътре. Пред него се откриха редица големи старинни зали с дебели греди по таваните и стени, покрити е високи, мрачни картини, на които бяха нарисувани сериозни мъже и жени с чудновати дрехи.
Залите на втория етаж бяла по-светли и по-весели. Тук момчето разбра, че наистина се намира в кралски дворец, защото по стените се виждаха само красиви портрети на крале и кралици. На третия етаж имаше голям таван, заобиколен с много стаи. Те бяха светли, с красиви бели мебели. Имаше и малък театър и почти до него — истински затвор: едно помещение с голи каменни стени и галерия с отвори наоколо и под, изтъркан от тежките стъпки на затворниците.
Толкова неща имаше за гледане, че на момчето се искаше да остане тук много дни. Но градинарят го извика и то не посмя да се бави повече.
— Видя ли крал Ерик? — попита го той, когато то излезе вън. Но момчето не беше видяло никого и градинарят пак каза с още по-дълбоко отчаяние:
— Ето че и крал Ерик е намерил покой, само аз не мога!
После тръгнаха към източната част на градината. Минаха покрай една баня, която градинарят нарече Сьодертелйе, и един стар замък, който нарече Хьорнингсхолм. Тук нямаше много неща за гледане. Беше пълно със скали и пусти островчета, които навътре в езерото ставаха все по-голи и по-тъжни.
Пак завиха на юг и момчето позна плета Колморден и разбра, че се приближават до изхода.
То беше доволно, че можа да види толкова много неща и когато стигнаха до голямата желязна врата, поиска да благодари на градинаря. Но градинарят тръгна към вратата, без да го слуша. После се обърна към него и му подаде лопатата си.
— Слушай — каза му той, — подръж я малко, докато отключа вратата!
Но момчето се боеше, че е създало много грижи и поиска да му спести труда.
— Няма защо да се мъчите да отваряте тази тежка врата заради мен — рече то и се мушна през решетката. За джудже като него това съвсем не беше мъчно.
То имаше най-добри намерения и затова много се учуди, когато градинарят избухна в гняв зад него, започна да тупа с крак в земята и да разтърсва вратата.
— Какво има? Какво има? — попита момчето. — Аз само исках да ви спестя труда. Защо се сърдите?
— Как да не се сърдя! — каза старият градинар. — Ако беше взел лопатата ми, ти щеше да останеш да се грижиш за градината, а аз щях да бъда освободен. А сега кой знае до кога ще трябва да се въртя тук!
Той стоеше и разтърсваше сърдито вратата, а на момчето дожаля за него и то поиска да го утеши.
— Защо се сърдите, господарю Карл от Сьодерманланд? Никой друг не би могъл да се грижи за градината тъй добре като вас!
При тези думи старият градинар млъкна и се успокои и на момчето се стори, че суровите му черти малко се смекчиха. Но то не можа да го види добре, защото в същия миг избледня и изчезна като мъгла. Избледня и изчезна не само той, а и цялата градина с цветята, плодовете и слънчевата светлина. На нейното място остана само дива, бедна гора.
XXIV
В Нерке
Кайса от Юсетер
Имало едно време в Нерке една вещица, каквато никъде другаде не можела да се срещне. Тя се казвала Кайса от Юсетер.
Наричали я Кайса, защото постоянно имала работа с бури и ветрове, а такива вещици винаги носят това име. А Юсетер било името на блатото в енорията Аскер, откъдето била дошла.
Хората мислели, че живее в Аскер, но я виждали и на други места. Срещали я из цялата област Нерке.
Тя съвсем не била някоя мрачна вещица, а, напротив, жива и весела и най-много от всичко обичала силната буря. Щом излизал много силен вятър, тя веднага пристигала, за да потанцува из равнината на
