гарваните и предпочиташе да не се показва много-много.
Черната птица закрачи около трупа на змията, като от време на време я обръщаше с човката си. После плесна с криле и извика с креслив, пронизителен глас:
— Няма никакво съмнение, Безпомощния е мъртъв.
Птицата още веднъж заобиколи змията, после се спря и дълбоко се замисли, като се чешеше с крак по врата.
— Не може да има втора такава голяма змия в гората — каза тя. — Сигурно е той.
След това вдигна човка, за да я забие в трупа на змията, но изведнъж спря.
— Не ставай глупак, Батаки — каза тя. — Как ще изядеш змията, преди да си извикал Кар? Ако той не се увери сам, никога няма да повярва, че Безпомощния е мъртъв.
Нилс се мъчеше да стои тихо, но птицата, която се разхождаше и говореше тържествено, беше толкова смешна, че той се разсмя.
Птицата го чу и с един скок се намери на камъка. Момчето бързо излезе и тръгна към нея.
— Ти не си ли гарванът Батаки, който е добър приятел с Ака от Кебнекайзе? — попита то.
Птицата го разгледа внимателно и кимна три пъти.
— А ти да не си оня, дето лети с дивите гъски и се нарича Палечко?
— Точно така е — потвърди момчето.
— Добре, че те срещнах. Може би ти знаеш кой е убил този смок?
— Уби го камъкът, който търколих към него — каза момчето и разказа цялата случка.
— Много храбро си постъпил, макар че си толкова мъничък — похвали го гарванът. — Аз имам наблизо един приятел, който много ще се зарадва, че змията е убита и затова искам да ти се отплатя.
— Кажи ми тогава защо толкова се зарадва на смъртта на смока? — попита момчето.
— О — отвърна гарванът, — това е дълга история. Няма да имащ търпение да я изслушаш.
Но момчето настоя и гарванът му разказа цялата история за Кар, Сивушко и Безпомощния. Когато свърши, момчето стоя известно време замислено.
— благодаря ти — каза то. — След като чух тази история, като че им по-добре разбирам гората. Останало ли е още нещо от Мирната гора — По-голямата част е унищожена — отговори Батаки. — Дърветата изглеждат така, сякаш над тях е минал пожар. Трябва да ги изсекат и ще минат много години, докато гората стане това, което беше.
— Тая змия е заслужавала да умре — каза момчето. — Не ми е ясно само как е могла да прати болест между гъсениците.
— Може би е знаела, че те страдат от такива болести — отговори Батаки.
— Може и да е така, но аз мисля, че тя е била умно животно.
Момчето замълча. Гарванът не го слушаше, а стоеше с наведена глава и наострени уши.
— Чуваш ли? — копита той. — Кар е наблизо. Колко ще е доволен, като види, че Безпомощния е мъртъв.
Момчето обърка глава по посока на шума.
— Разговаря с дивите гъски — каза то.
— Да, домъкнал се е до брега, за да научи новини за Сивушко. Момчето и гарванът скочиха от камъка и забързаха към брега.
Гъските бяха излезли от водата и разговаряха с едно старо куче, толкова немощно, като че ли всеки момент щеше да падне мъртво.
— Ето го и Кар — каза Батаки на момчето. — Нека първо чуе какво ще му кажат дивите гъски. После ще му съобщим, че смокът е мъртъв.
Ака разказваше на Кар:
— Това беше миналата година, при пролетното ни пътуване. Бяхме тръгнали една сутрин от Силян в Даларна с Юкси и Какси и летяхме над големите гори на границата между Даларна к Хелзингланд. Под нас се простираха само чернозелените борови гори. Между дърветата снегът беше още дълбок, реките бяха замръзнали, само тук-там се чернееше вода и на някои места край бреговете снегът се беше стопил. Не виждахме почти никакви села или чифлици, само сиви овчарски хижи, изоставени през зимата. Тук-там се виждаха тесни криволичещи пътеки, по които хората бяха смъквали трупи. Край реките имаше големи купища такива трупи.
Както летяхме, изведнъж съгледахме трима ловци, които вървяха през гората. Те бяха със ски, водеха вързани кучета и имаха ножове на пояса, но пушки не носеха. Снегът беше хванал твърда ледена кора и те не следваха лъкатушните горски пътеки, а вървяха направо, като че ли знаеха добре къде ще намерят онова, което търсят.
Ние летяхме високо и виждахме ясно цялата гора. Като забелязахме ловците, поискахме да разберем какъв дивеч гонят. Почнахме да летим напред-назад и да се заглеждаме между дърветата. В един гъсталак видяхме нещо, което приличаше на големи, обрасли с мъх камъни. Но това не можеше да бъде камъни, защото по тях нямаше сняг.
Спуснахме се бързо надолу и кацнахме в гъсталака. Тогава трите камъка се размърдаха. Бяха един елен и две кошути; те лежаха в мрака на гората, Като кацнахме, еленът, стана и дойде при нас. Това беше най- голямото и най-красиво животно, което сме виждали. Но като видя, че са го събудили някакви си диви гъски, той пак легна.
„Не, старче, недей ляга да спиш! — казах му аз. — Бягайте, колкото ви държат краката! Има ловци в гората и те вървят право към вашето леговище.“
„Благодаря, бабко — отвърна еленът и изглеждаше като че ли ще заспи още докато говори, — но ние знаем, че по това време на годината ловът на елени е забранен. Ловците сигурно са излезли на лов за лисици.“
„Гората е пълна с лисичи следи, но ловците не ги и поглеждат. Повярвай ми! Те знаят, че сте тук и идват да ви нападнат. Не носят пушки, само копия и ножове, защото не смеят да стрелят по това време.“
Еленът продължи да си лежи спокойно, но кошутите се разтревожиха.
„Гъските сигурно имат право“ — казаха те и почнаха да се надигат.
„Не се тревожете — рече им еленът. — Тук, в леговището, няма да дойдат никакви ловци. Бъдете сигурни.“
Нямаше какво да правим и ние пак отлетяхме. Но продължихме да кръжим над това място, за да видим какво ще стане с елените.
Едва се бяхме издигнали и видяхме, че еленът излиза от гъсталака. Той се огледа и тръгна право към ловците, като стъпваше по сухите клони, тъй че се чуваше силно прашене. Като стигна до едно голямо голо тресавище, той се спря; тук нищо не го прикриваше.
Еленът стоя там, докато ловците се показаха на края на гората. Тогава побягна към противоположна на леговището посока. Ловците пуснаха кучетата и се втурнаха, след него.
Еленът беше прилепил глава на гърба си и тичаше много бързо.
Снегът отхвърчаше така, като че ли около него имаше вихрушка. И, кучетата, и ловците изостанаха далеч назад. Тогава той пак се спря, като че ли за да ги дочака, и когато отново се показаха, той отново хукна да бяга. Разбрахме, че иска да подмами ловците далеч от леговището, където спяха кошутите. Той беше много храбър, излагаше се на опасност, за да запази близките си. Ние не искахме да си отидем, преди да видим как ще свърши това.
Ловът продължи така няколко часа. Чудехме се защо ловците се трепят да преследват елена, като нямат, пушки. Те едва ли можеха да си въобразяват, че ще успеят да изморят бегач като, него.
Но после забелязахме, че той вече не тича така бързо. Мъчеше се да стъпва по-внимателно. А когато измъкваше краката си от снега, по него оставаха кървави следи.
Тогава разбрахме защо ловците са толкова търпеливи. Те разчитаха на снега. Еленът беше тежък и при всяка стъпка затъваше до дъното на преспите. А твърдата ледена кора нараняваше краката му. Тя ожулваше козината и смъкваше кожата и при всяка крачка той изпитваше силни болки.
Ловците и кучетата бяха по-леки, можеха да ходят върху ледената кора и затова продължаваха да го преследват. Той още бягаше, но стъпките му ставаха все по-несигурни и започваше да се препъва. Освен това силно се задъхваше. Не бяха само болките, дълбокият сняг също го уморяваше.
