— Голямо нещастие ще е за нас да искаме помощ от хората, но няма какво друго да правим.
Малко след това Кар си тръгнал за в къщи. Като вървял, много загрижен за гората, изведнъж видял да се задава насреща му голям черен смок.
— Добра среща! — изсъскал смокът.
— Добра среща! — изджавкал Кар и отминал, не се спрял. Но змията тръгнала след него и се опитала да го настигне. „Може би и тя се безпокои за гората“ — помислил Кар и спрял. Смокът веднага почнал да му разказва за голямата напаст.
— Но ако извикаме хората, ще се тури край на мира и спокойствието в гората — завършил той.
— И аз се боя от това — отговорил Кар, — но старите жители на гората знаят какво правят.
— Мога да им дам по-добър съвет, ако само изпълнят онова, което аз искам.
— Тебе ли те наричаха Безпомощния? — попитало с известно подозрение кучето.
— Аз съм отдавна в гората — отговорил смокът. — Знам как можем да се отървем от тези гадинки.
— Само да ги махнеш веднъж — казал Кар, — не вярвам да се намери някой, който да откаже да изпълни желанието ти.
Тогава смокът се мушнал под един корен и продължил разговора едва след като се скрил в тясната дупка.
— Поздрави тогава Сивушко и му кажи, че ако напусне Мирната гора и отиде толкова далеч на север, дето няма нито един дъб в гората, и не се връща, докато аз съм жив, ще пратя болест и смърт на всички, които пълзят и гризат дърветата!
— Какво казваш? — попитал Кар и козината на гърба му почнала да настръхва. — Какво зло ти е сторил Сивушко?
— Той уби онази, която обичах най-много от всичко — отвърнал смокът, — и аз искам да му отмъстя.
Още преди да свърши, Кар се хвърлил към него, но смокът се бил скрил добре под корена.
— Лежи си там, колкото щеш! — казал най-после Кар. — Ние ще се справим с гъсениците и без тебе!
На другия ден господарят и горският пазач вървели по пътя през гората. Отначало Кар подскачал около тях, но по едно време изчезнал и малко след това откъм гората се чул силният му лай.
— Кар пак тръгна на лов — казал господарят. Но на пазача не му се вярвало.
— От много години Кар вече не гони дивеч сам — отговорил той и хлътнал в гората, за да види какво значи този лай. Господарят се спуснал подире му.
Те следвали лая до онова място, дето гората е най-гъста, и там той изведнъж пресекнал. Спрели да се ослушат и в тишината доловили как работят челюстите на гъсеничките, видели дъжда от иглици и усетили силната миризма. Тогава забелязали, че дърветата са покрити с гъсенички на калугеричките, малките врагове на дърветата, които могат да унищожат десетки километри гора.
Голямата война с калугеричките
На следната пролет Кар тичал една сутрин през гората.
— Кар, Кар! — извикал го някой.
Кар се обърнал и видял, че го вика една стара лисица, застанала пред дупката си.
— Кажи ми, моля ти се, хората ще направят ли нещо за гората? — попитала тя.
— Бъди сигурна, че ще направят! — отвърнал Кар. — Те работят с всички сили.
— Те избиха целия ми род и сигурно ще убият и мен — продължила лисицата. — Но простено да им е, само да помогнат на гората.
През цялата тази година всеки път, когато Кар минавал през гъсталака, някой го питал дали хората ще помогнат на гората. На Кар не му било лесно да отговаря, защото и хората сами не знаели ще успеят ли да победят калугеричките.
Като си спомнел само човек колко се боели някога от старата Колморденска гора и колко я мразели, чудно му ставало, като виждал как всеки ден повече от сто души отивали в гората и работели, за да я спасят от тази напаст! Сечели ония дървета, които били пострадали най-много, разчиствали гъсталаците и махали най-долните клони, за да не могат гъсеничките да пълзят от дърво на дърво. Изсичали широки ивици около пострадалата гора и издигали намазани с лепило огради, за да не позволят на гъсеничките да нападнат и други места. Като направили това, започнали да мажат с лепило стъблата на дърветата на ивици. Смятали, че по този начин ще попречат на гъсеничките да слязат от дърветата, които вече са изгризали, ще ги принудят да останат там, където са, и да измрат от глад.
Тази работа продължила до късна пролет. Хората били изпълнени с надежда и с нетърпение очаквали да се излюпят новите гъсенички. Сигурни били, че така добре обградените насекоми няма да останат живи.
В началото на лятото гъсеничките се излюпили и били много повече от предишната година. Хората били спокойни, нали ги били затворили и те нямало с какво да се хранят!
Но не станало така, както се надявали. Много гъсенички се налепили по оградата и цели купища останали по дърветата, защото не можели да слязат от тях. Но никой не можел да каже, че са ги ограничили. Имало ги и вътре, имало ги и вън. Имало ги навсякъде. Те пълзели по пътищата, по оградите на нивите, по стените на къщите. Излизали от Мирната гора и нападали други части на Колморден.
— Те няма да се свършат, преди да унищожат цялата гора — казвали хората. Те били много разтревожени и не можели да сдържат сълзите си, когато отивали в гората.
Кар така се отвращавал от тези пълзящи гадинки, че почти не излизал от вратата навън. Но един ден решил, че трябва да отиде да види какво прави Сивушко. Тръгнал по най-късия път, като тичал с наведена до земята муцуна. Когато стигнал до корена, където миналата година разговарял със смока, Безпомощния пак го извикал.
— Каза ли на Сивушко онова, което ти поръчах при миналата ни среща? — попитал смокът.
Кар само изджавкал и продължил пътя си.
— Кажи му все пак! — извикал подире му смокът. — Нали виждаш, че хората нищо не могат да направят против тази напаст!
— И ти нищо не можеш! — отвърнал Кар и затичал нататък. Кар намерил Сивушко, но еленът бил толкова мрачен, че едва отвърнал на поздрава му. Веднага заговорил за гората.
— Какво не бих дал, за да се тури край на това бедствие — казал той.
— Тогава ще ти кажа как можеш да спасиш гората — отговорил Кар и му предал думите на смока.
— Ако беше за някой друг, веднага щях да напусна гората — рекъл еленът. — Но откъде ще намери сили да я спаси един нещастен смок?
— Това са, разбира се, празни приказки — казал Кар. — Смоците винаги си дават вид, че знаят повече от другите животни.
Когато Кар си тръгнал за в къщи, Сивушко го придружил малко по пътя. По едно време Кар чул един кос да вика от върха на една борика:
— Ето го Сивушко, който унищожи гората! Ето го Сивушко, който унищожи гората!
Кар не повярвал на ушите си, но малко след това един заек прекосил пътеката пред тях. Като ги видял, заекът се спрял, размахал уши и извикал:
— Ето го Сивушко, който унищожи гората! — После хукнал да бяга, колкото му държат краката.
— Какво искат да кажат? — попитал Кар.
— Не знам — отвърнал Сивушко. — Мисля, че дребните животни в гората са недоволни от мен, защото аз ги посъветвах да потърсим помощ от хората. Когато разчистиха гъсталаците, те загубиха всичките си скривалища и леговища.
Повървели още малко заедно и Кар чувал как от всички страни викат:
— Ето го Сивушко, който унищожи гората!
Сивушко се преструвал, че нищо не чува, но сега Кар разбрал защо приятелят му бил толкова мрачен. И изведнъж го попитал:
— Слушай, Сивушко, защо смокът казва, че си убил онази, която той обичал най-много от всичко?
— Отде да зная — отвърнал Сивушко. — Ти знаеш, че аз никого не мога да убия.
