застреля Кар. Извикал кучето, което през всичкото време вървяло подире му, и отново тръгнал през гората.
Отначало пазачът вървял право към определеното място, но по пътя сигурно му дошло нещо на ум, завил и тръгнал обратно към чифлика.
Кар спокойно го следвал, но като забелязал, че отиват към къщи, почнал да се тревожи. Пазачът сигурно е разбрал, че Кар е причина за смъртта на кошутата и сега го води в чифлика, за да го накажат, преди да го застрелят.
Но за Кар боят бил по-лош и от смъртта и затова куражът му съвсем се изпарил. Той вървял с отпусната надолу глава, а като стигнал в чифлика, не смеел да вдигне поглед и се преструвал, че никого не познава.
Когато пристигнали в чифлика, господарят стоял на стълбата.
— Кое е това куче? — попитал той. — Да не би да е Кар? Та той отдавна трябваше да е мъртъв!
Тогава пазачът почнал да разказва за елените, а Кар се свил, колкото може повече, и се мушнал в краката му, като че ли искал да се скрие.
Но пазачът съвсем не представил работата така, както очаквало кучето. Той само хвалел Кар. Казал, че кучето трябва да е разбрало, че елените са в опасност и е искало да ги спаси.
— Правете, каквото искате, господарю, но това куче аз не мога да застрелям — завършил той.
Кучето се понадигнало и наострило уши. Просто не могло да повярва това, което чувало. Макар че не искало да покаже радостта си, все пак не могло да се въздържи и тихичко излаяло. Нима е възможно да остане живо само защото се е тревожело за съдбата на елените?
И господарят намирал, че Кар е постъпил добре, но не искал да го прибере отново и просто не знаел какво да реши.
— Ако ти искаш да го вземеш и отговаряш за него, че ще се държи по-добре от преди, нека остане жив — казал той след малко на пазача.
Пазачът се съгласил и по този начин Кар се преселил при него.
Бягството на Сивушко
От деня, в който се преселил у горския пазач, Кар съвсем престанал да ходи на лов в гората без позволение. Не че го било толкова страх, но не искал пазачът да му се разсърди. След като той му спасил живота, Кар го обичал повече от всичко. По цял ден вървял подире му и бдял над него! Когато пазачът излизал, Кар тичал напред и претърсвал пътя; а когато оставал в къщи, Кар лежал пред вратата и наблюдавал кой влиза и кой излиза.
Когато в къщи било спокойно и не се чували никакви стъпки по пътя, а пазачът се занимавал с малките дръвчета в разсадника, Кар си играел с еленчето.
Отначало той нямал никакво желание да се занимава с него. Но като следвал навсякъде господаря си, той го придружавал и в обора, когато носел мляко на еленчето, и седял пред оградката да го гледа. Пазачът нарекъл еленчето Сивушко, защото смятал, че не заслужава по-хубаво име, и Кар бил съгласен с него. Всеки път му се струвало, че никога не е виждал нещо по-грозно и безформено. Краката му били дълги и тънки, прилични на кокили. Главата му — голяма и набръчкана и стояла винаги наклонена настрана. Кожата му била също набръчкана и висела, като че ли било облякло шуба не по негова мярка. Винаги било тъжно и угрижено, но всеки път, когато виждало пред оградката Кар, бързо се изправяло на крака и като че ли се радвало на идването му.
На еленчето ставало все по-зле и по-зле, докато един ден нямало сили да стане дори когато видяло Кар. Тогава Кар скочил в оградката при него, а очите на горкото еленче заблестели, като че се изпълнило някакво негово голямо желание. Оттогава Кар почнал да ходи при него всеки ден и прекарвал там дълги часове: ближел козината му, играел и се закачал с него и му разказвал най-различни неща, които едно горско животно трябва да знае.
Но, чудно нещо, откакто Кар почнал да ходи при еленчето, то се почувствувало по-добре и взело да расте. А като тръгнало веднъж, за няколко седмици толкова пораснало, че вече не се събирало в малката оградка и трябвало да го преместят в една кошара. Няколко месеца по-късно краката му станали толкова дълги, че то можело да прескача кошарата, когато си поиска. Тогава господарят наредил на пазача да му издигне голяма и висока ограда. Там еленът живял много години и станал силно и красиво животно. Всяка свободна минута Кар прекарвал при него, но не вече от състрадание, а защото между двамата възникнало голямо приятелство. Еленът все още бил тъжен и като че ли нямал желание за нищо, но Кар умеел да го развесели и разиграе.
Сивушко бил преживял в дома на пазача пет лета, когато господарят получил писмо от една зоологическа градина на чужда страна, която искала да купи елена. Господарят нямал нищо против това, а пазачът се натъжил, но нямало какво да стори. И така, решили да продадат елена. Кар веднага разбрал какво се готви и изтичал при него да му каже, че ще го продават. Кучето много се бояло да не изгуби приятеля си, но еленът посрещнал новината съвсем спокойно и равнодушно.
— Ще се оставиш да те отведат, без да се съпротивяваш? — попитал го Кар.
— Каква полза от това? — отвърнал Сивушко. — Аз предпочитам да си остана тук, но щом са ме продали, ще трябва да вървя.
Кар стоял пред Сивушко и го измервал с поглед. Виждало се, че еленът още не е съвсем пораснал. Рогата му не били тъй широки, както на възрастните елени, гърбът му не бил тъй висок и гривата му — така гъста, но все пак бил достатъчно силен, за да се бори за свободата си. „Личи си, че цял живот е бил пленник“ — помислил си Кар, но не казал нищо.
Той отишъл отново при елена едва след полунощ, защото знаел, че Сивушко вече се е наспал и започва първата си закуска.
— Добре правиш, Сивушко, че се оставяш да те отведат — казал Кар, като се преструвал на спокоен и доволен. — Ще те държат затворен в една голяма градина и ще водиш безгрижен живот. Жалко само, че ще си отидеш оттук, без да си видял гората. Твоите роднини, елените, казват, че елените не могат без гората, а ти нито веднъж не си влизал в гора.
Сивушко оставил детелината, която ядял, и вдигнал глава.
— И аз искам да видя гората, но как да прескоча през оградата? — рекъл той с обикновеното си равнодушие.
— То се знае, че е невъзможно с тия къси крака — пошегувал се Кар.
Еленът погледнал накриво Кар, който прескачал оградата много пъти на ден, макар че бил толкова малък, приближил се до нея и с един скок се намерил на свобода, без сам да разбере как.
Кар и Сивушко се запътили към гората. Била ясна лунна нощ в края на лятото, но в гората било тъмно и еленът вървял съвсем бавно.
— Не е ли по-добре да се върнем? — подхвърлил Кар. — Ти никога не си ходил в гората и може да си счупиш някой крак.
Тогава Сивушко закрачил по-бързо и по-смело.
Кар завел елена на едно място в гората, дето грамадните борове растели толкова нагъсто, че никакъв вятър не можел да проникне през тях.
— Ето къде твоите роднини намират убежище от студа и вятъра — казал Кар. — Те прекарват тук под открито небе цялата зима. Но там, където отиваш, ти ще си много по-добре. Ще имаш покрив над главата си и ще живееш в обор като домашно животно.
Сивушко нищо не отговарял, само вдъхвал дълбоко силната борова миризма.
Тогава Кар го завел край едно голямо тресавище и му показал туфите и люлеещата се земя в него.
— През това тресавище бягат елените, когато ги преследва неприятел — казал Кар. — Не зная само как успяват да минат през него, без да потънат, като са толкова големи и тежки. През такова опасно място ти няма да можеш да минеш, но не ще се и наложи, защото теб ловец никога няма да те гони.
Сивушко нищо не отговорил, но с един голям скок се намерил в тресавището. Приятно му било, като чувствувал как се люлее почвата под него. Кръстосал тресавището и се върнал при Кар, без да затъне нито веднъж.
— Видяхме ли вече цялата гора? — попитал той.
