Един ден, когато жената от Улвоса седяла в стаята си к предяла, както бил обичаят едно време, в стаята влязъл беден селянин и седнал на скамейката до вратата.
„За какво ли мислите, милостива госпожо?“ — попитал след известно време селянинът.
„Мисля си за възвишени и свети неща“ — отвърнала тя. „Ами мога ли да попитам за нещо, което ми е легнало на сърцето?“ — рекъл селянинът.
„Знам какво ти е легнало на сърцето: дали ще събереш много жито от нивата си. Кралят пък се допитва до мен какво ще стане с короната му, а папата — какво ще стане с ключовете на папския престол.“
„Да, не е лесно да се отговаря на такива въпроси — казал селянинът, — Чувал съм също, че няма човек, който да си е отишъл оттук доволен от получения отговор.“
При тези думи жената от Улвоса си прехапала устните и се понадигнала на стола.
„Аха, такива ли работи си чувал за мен? — казала тя. — Направи тогава опит: попитай какво искаш да знаеш, за да видиш дали мога да отговоря така, че да останеш доволен.“
Селянинът не чакал нова покана. Той казал, че е дошъл да узнае бъдещето на Остерйотланд. Нищо на света не му било така мило, както родината му и щял да бъде щастлив до последния си час, ако получел хубав отговор.
„Само това ли искаш да знаеш? — рекла ясновидката. — Тогава можеш да бъдеш доволен. Аз веднага мога да ти кажа, че Остерйотланд винаги ще има нещо, с което да превъзхожда другите страни.“
„Да, това е хубав отговор, милостива госпожо — казал селянинът, — и аз бих бил напълно задоволен, ако можех да разбера как ще стане това.“
„Как ще стане ли? — отвърнала жената. — Нали знаеш, че Остерйотланд и сега е прочута? Мислиш ли, че има в Швеция друга област, която да може да се похвали едновременно с два такива манастира като манастирите в Алвастра и във Врета и с такава хубава катедрала като катедралата в Линчьопинг?“
„Може и да е така — казал селянинът, — но аз съм стар човек и знам, че хората се променят. Страх ме е да не дойде време, когато никой няма да ни почита нито заради Алвастра, нито заради Врета, нито за хубавата ни катедрала.“
„Може би си прав — съгласила се жената от Улвоса, — но няма защо да се съмняваш в предсказанието ми. Аз ще издигна сега нов манастир във Вадстена и той ще се прочуе из целия Север. Мало и голямо ще ходи там на поклонение и всички ще прославят страната, която има такова свято място.“
Селянинът отговорил, че много се радва на това. Но той знаел, че всичко е преходно и се питал какво ще прославя страната, ако манастирът зъв Вадстена някой ден изпадне в забвение.
„Не е лесно да те задоволи човек — казала жената, — но аз виждам толкова далеч в бъдещето, че мога да ти отговоря. Преди манастирът във Вадстена да загуби обаянието си, край него ще се издигне замък, който ще бъде най-красивият на своето време. Крале и князе ще гостуват в него и ще се смята за чест на цялата страна, че има такова украшение.“
„И на това много се радвам — отвърнал селянинът. — Но аз съм стар човек и знам какво става с красотите на този свят. Ако замъкът западне, какво ще привлече тогава погледите на хората към тази страна?“
„Не е малко това, което искаш да знаеш — отвърнала жената от Улвоса, — но аз виждам толкова далеч, че забелязвам как се оживяват горите около Финспонг. Виждам как се издигат там леярни и ковачници и мисля, че цялата страна ще бъде на почит, защото произвежда желязо.“
Селянинът не отрекъл, че безкрайно се радва на това. Но ако нещата тръгнат зле, ако и железариите във Финспонг изгубят славата си, тогава Остерйотланд няма да има с какво да се похвали.
„Мъчно е да те задоволи човек — казала жената, — но далеч в бъдещето аз виждам как мъже, които са воювали в чужди страни, ще построят край бреговете на езерото чифлици, големи като замъци. Мисля, че тези чифлици ще донесат на страната не по-малка слава от всичко друго, което споменах.“
„Но ако дойде време, когато никой не ще цени големите чифлици?“ — упорствувал селянинът.
„Няма защо да се боиш — отвърнала жената. — Виждам как бликат лечебни извори в ливадите на Медеви край брега на Ветер. Сигурна съм, че изворите край Медеви ще донесат на страната такава слава, за която само можеш да мечтаеш.“
„Това, което чух, е голямо нещо — казал селянинът. — Но ако дойде време, когато хората ще търсят здраве при други извори?“
„Не се тревожи за това — отговорила жената от Улвоса. — Аз виждам как хората работят като мравки от Муталй до Мем. Те копаят канал напреко през страната и тогава името на Остерйотланд отново ще бъде на устата на всички.“
Но селянинът пак изглеждал неспокоен.
„Виждам как бързеите на река Мутала почват да въртят колела — казала жената от Улвоса и на страните и се появили две червени петна, защото почвала да губи търпение. — Чувам как гърмят чукове в Мутала и как тракат тъкачни станове в Норчьопинг.“
„Да, това е хубаво — съгласил се селянинът, — но всичко е променливо и мен ме е страх, че и това ще отмине и ще бъде забравено.“ Тогава жената изгубила търпение. „Ти твърдиш, че всичко е променливо — рекла тя, — но сега ще ти кажа нещо, което никога няма да се промени. Такива горди и упорити селяни като теб в тая страна ще има до края на света.“
Едва изрекла това и селянинът скочил щастлив и доволен, и почнал да й благодари за хубавия отговор.
„Най-после съм доволен“ — казал той.
„Сега наистина разбирам какво си мислел.“
„Мислех, милостива госпожо — продължил селянинът, — че онова, което създават кралете и монасите, господарите и градските търговци, трае само няколко години. Но като ми казвате, че в Остерйотланд винаги ще има горди и упорити селяни, аз съм сигурен, че страната ще запази честта си. Защото само онези, които крачат прегърбени от вечната работа над земята, могат да предават благосъстоянието и славата на страната от век на век.“
XXI
Шаячната дреха
Събота, 23 април
Момчето летеше високо във въздуха. Под него се простираше голямата Остйотска равнина и то броеше многото бели черкви, които се издигаха сред малки букети от дървета. Не след дълго стигна до петдесет. Но скоро се умори и сбърка сметката.
В повечето чифлици имаше големи бели двуетажни къщи, толкова разкошни, че момчето не преставаше да се учудва.
— В тази страна сигурно няма селяни — каза си то, — щом не виждам селски къщи.
А дивите гъски веднага му отговориха:
— Тук селяните живеят като господари! Тук селяните живеят като господари!
В равнината нямаше вече нито лед, нито сняг и пролетната работа беше започнала.
— Какви са тези дълги раци, които пълзят из нивите? — попита след малко момчето.
— Плугове с волове! Плугове с волове! — отговориха дивите гъски.
Воловете се движеха по нивите съвсем бавно и изглеждаха като че ли стоят на едно място. Гъските им викаха:
— Ще свършите чак догодина! Ще свършите чак догодина!
Но воловете не им оставаха длъжни. Те вдигаха глави нагоре и измучаваха:
— За един час ние извършваме повече работа, отколкото вие през целия си живот.
На някои места в плуговете бяха впрегнати коне. Те се движеха много по-бързо и по-пъргаво от воловете, но гъските не можеха да не закачат и тях.
— Не ви ли е срам да вършите волска работа? — викаха те на конете. — Не ви ли е срам да вършите волска работа?
— А вас не ви ли е срам да мързелувате? — цвилеха конете в отговор. Докато конете и воловете работеха, овенът се разхождаше из двора на чифлика. Той беше току-що остриган и игрив, блъскаше
