на брега на Ветер, бяха обвити в светла синевина, от която боляха очите. „Ако има земя на небето — мислеше си момчето, — тя сигурно ще е така синя.“ Сега то имаше представа как изглежда раят. Към края на деня гъските продължиха пътя си над сините долини. Те бяха в чудесно настроение, крякаха и вдигаха такъв шум, че всички, които можеха да чуват, ги забелязваха.
Това беше първият истински хубав пролетен ден в тази местност. Досега пролетта си беше вършила работата в дъжд и вятър и когато изведнъж настъпи хубавото време, всички почнаха да мечтаят за лятна топлина и зелени гори. И когато дивите гъски прелитаха високо над земята, волни и безгрижни, всички зарязваха работата си и ги проследяваха с поглед.
Първи забелязаха гъските през този ден миньорите при Таберг, които копаеха руда на повърхността на земята. Като чуха квакането, те престанаха да копаят и един от тях викна към птиците:
— Къде отивате? Къде отивате?
Гъските не разбраха какво казва, но момчето се наведе от гьрба на гъсока и отговори:
— Там, където няма нито търнокопи, нито чукове! Когато чуха тези думи, миньорите си помислиха, че техният копнеж е превърнал квакането на гъските в човешки глас:
— Нека дойдем и ние! Нека дойдем и ние! — развикаха се те.
— Догодина! — отговори момчето. — Догодина!
Дивите гъски летяха по реката Таберг към езерото Мунк и навсякъде вдигаха същата врява. На тясната ивица земя между езерото Мунк и Ветер се намираше Йончьопинг с големите си заводи. Дивите гъски прелетяха най-напред над книжната фабрика край езерото Мунк. Обедната почивка тъкмо се беше свършила и големи групи работници се стичаха към вратата на фабриката. Като чуваха дивите гъски, те се спираха за миг, за да ги погледат.
— Къде отивате? Къде отивате? — извика един работник. Дивите гъски не го разбраха, но момчето отговори:
— Там, където няма нито машини, нито парни котли! Когато чуха тези думи, работниците си помислиха, че техният копнеж е превърнал квакането на гъските в човешки глас.
— Нека дойдем и ние — провикнаха се неколцина от тях. — Нека дойдем и ние!
— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина!
После гъските прелетяха над прочутата кибритена фабрика на брега на Ветер, голяма като крепост, забила високите си комини-в небето. Из дворовете не се мяркаше жива душа, но в една голяма зала седяха млади работнички и пълнеха кутии с кибритени клечки. Заради хубавото време те бяха отворили прозорците, та крякането на дивите гъски долетя до тях. Едно момиче, което седеше близо до прозореца, се подаде с кутия кибрит в ръка и извика:
— Къде отивате? Къде отивате?
— В онази страна, дето няма нужда нито от свещи, нито от кибрит — отговори момчето.
Момичето беше убедено, че чува само квакане на гъски, но понеже му се стори, че различава и човешка реч, то извика в отговор:
— Нека дойда и аз! Нека дойда и аз!
— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина!
На изток от фабриките, на най-красивото място, което един град може да си избере, се издига Йончьопинг. Тясното езеро Ветер е обградено от изток и от запад с високи и стръмни пясъчни брегове, но точно на юг тези пясъчни стени се снишават, като че ли за да направят място за една голяма врата, през която може да се достигне езерото. И посред вратата, с планини наляво и планини надясно, с езерото Мунк зад него и Ветер пред него, лежи Йончьопинг.
Гъските прелетяха над дългия и тесен град, като вдигаха и тук същата врява. Но в града никой не ги заговори. Не можеше и да се очаква, че гражданите ще спрат насред улицата и ще почнат да викат по дивите гъски.
Те продължиха пътя си по брега на Ветер и не след дълго стигнаха до болницата „Сана“. Някои от болните бяха излезли на една тераса, за да се порадват на пролетния въздух, и чуха квакането на гъските.
— Къде отивате? Къде отивате? — попита един от тях с толкова слаб глас, че едва се чуваше.
— В страната, дето няма нито грижи, нито болести! — отговори момчето.
— Нека дойдем и ние! — викнаха болните.
— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина! След известно време те стигнаха до Хускварна, която лежеше в една долина. Тя беше обградена със стръмни, живописни планини. Един поток се хвърляше от високата планина и падаше като тесен водопад. В подножието на планините имаше големи работилници и фабрики, в долината се намираха работническите жилища, заобиколени с градинки, а под тях се издигаше училището. Точно когато гъските минаваха над него, изби звънецът и децата започнаха да излизат на двора. Те бяха толкова много, че изпълниха целия двор.
— Къде отивате? Къде отивате? — развикаха се децата, като чуха крякането на дивите гъски.
— Там, където няма нито учебници, нито уроци! — отговори момчето.
— Вземете и нас! — закрещяха децата. — Вземете и нас!
— Догодина, не тази година! — извика момчето. — Догодина, не тази година!
XIX
Голямото птичо езеро
Дивата патица Яро
На източния бряг на Ветер лежи Омберг, на изток от Омберг се намира Дагсмосе, на изток от Дагсмосе — езерото Токерн. Около Токери се простира голямата Остьотска равнина.
Токерн е доста голямо езеро, а някога е било още по-голямо. Но хората решили, че то покрива много голяма част от плодородната равнина и се опитали да източат водата, за да могат да засеят и дъното на езерото. Но не могли да пресушат цялото езеро, както искали, и то и досега покрива много земя. Но след като било източвано, езерото станало съвсем плитко и сега то почти никъде не е по-дълбоко от един-два метра. Бреговете му са се превърнали в мокри, кални тресавища и цялото езеро е осеяно с малки блатисти островчета.
Има едно растение, което много обича да стои с крака във водата, стига само тялото и главата му да са отгоре. Това е тръстиката. Тя не може да намери по-хубаво място от бреговете на Токерн и малките блатисти островчета. Тук се чувствува толкова добре, че става по-висока от човешки бой и така гъста, че е почти невъзможно да се промъкнеш с лодка през нея. Тръстиката образува широк зелен пояс около цялото езеро, до което може да се достигне само от няколко места, където хората са направили проходи.
Но ако тръстиката затруднява хората, тя дава защита и подслон на много други същества. В нея има безброй малки вирчета и канали със зелена застояла вода, пълни с водна леща и водорасли, по които пълзят огромно множество личинки, малки рибки и червейчета. А край тези вирчета и канали има много скрити местенца, в които водните птици могат да мътят яйцата си и да отглеждат малките си, без да бъдат смущавани от врагове или от недостиг на храна.
И наистина в тръстиките на Токерн живеят невероятно много птици и те все повече се увеличават, защото виждат какво прекрасно място е то. Най-напред са се заселили тук дивите патици, каквито има с хиляди. Но те вече не владеят цялото езеро, а трябва да го споделят с лебеди, гмурци, водни кокошки, бекаси и безброй още други птици.
Токерн сигурно е най-хубавото и най-голямото птичо езеро в цялата страна и птиците трябва да се смятат щастливи, че имат такова убежище. Но не се знае дали ще запазят още дълго време властта си върху тръстиките и блатистите брегове, защото хората не могат да забравят, че езерото покрива голямо пространство плодородна земя и непрекъснато се канят да го пресушат. Ако действително направят това, хиляди водни птици ще трябва да напуснат тази местност.
Когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, в Токерн имаше една дива патица на име Яро. Тя беше млада; преживяла бе само едно лято, една есен и една зима. Сега беше първата й пролет. Тя беше пристигнала наскоро от Северна Африка и тогава езерото беше още замръзнало.
Една вечер, когато тя и други млади патици се забавляваха, като прелитаха насам-натам по езерото,
