Никой от гарваните не знаеше, че Фумле-Друмле беше измъкнал парцала от счупения прозорец. Всички много щяха да се учудят, ако научеха за това. Те не биха повярвали, че Фумле-Друмле ще има смелостта да се приближи до човешко жилище.
А той самият също си мълчеше и имаше основание за това.
Денем, в присъствието на другите, Иле и Кора се отнасяха добре с него, но една късна вечер, когато другите вече спяха по клоните, той бе нападнат от гарвани, които едва не го убиха. Оттогава всяка нощ той напускаше обикновеното си място за спане и се промъкваше в празната къщичка.
Един следобед, след като бяха подредили гнездата см на хълма, направиха чудно откритие. Иле Вятъра, Фумле-Друмле и бяха отишли при големия трап накрай степта. От този трап хората някога бяха копали пясък, но гарваните не можеха да се задоволят с такова просто обяснение. Те все току се вмъкваха в трапа и обръщаха всяка песъчинка, за да разберат защо хората са го изколили. Докато се въртяха там, от едната стена на трапа се свлече голям куп чакъл. Те веднага се спуснаха нататък и за своя най-голяма радост намериха между струпаните камъчета и пясък едно доста голямо глинено гърне с дървена запушалка. Разбира се, те веднага поискаха да видят дали в него има нещо. Опитаха се да пробият дупка или да извадят запушалката, но напразно.
Тъкмо стояха безпомощно и гледаха гърнето, когато изведнъж чуха непознат глас:
— Гарвани, да дойда ли да ви помогна?
Те бързо вдигнаха глави. На края на трапа стоеше една лисица и ги гледаше. И по цвят, и по телосложение това беше най-красивата лисица, която гарваните бяха виждали някога. Единственият й недостатък беше, че едното й ухо бе отхапано.
— Щом ти искаш да ни помогнеш, ние няма да откажем — каза Иле Вятъра и излетя заедно с другите от трапа. Лисицата скочи долу, опита със зъби гърнето и дръпна запушалката, но и тя не можа да я извади.
— Можеш ли да разбереш какво има вътре? — попита Иле Вятъра.
Лисицата почна да търкаля гърнето напред-назад, като слухтеше внимателно.
— Не може да бъде нищо друго освен сребърни пари — каза тя.
Такова нещо гарваните не бяха очаквали.
— Мислиш ли, че е сребро? — попитаха те и очите им едва не изхвръкнаха от алчност, защото, колкото и да е странно, най-много от всичко на света гарваните обичат сребърните пари.
— Слушайте как звънтят! — каза лисицата и пак търкулна гърнето. — Не мога само да проумея как ще ги извадим.
— Не, това е невъзможно — отвърнаха гарваните.
Лисицата стоеше, почесваше се по главата с лявата лапа и мислеше. Може би сега с помощта на гарваните ще успее да пипне онова хлапе, което винаги й се изплъзваше.
— Знам кой може да ви отвори гърнето — рече най-сетне тя.
— Кажи де! Кажи! — развикаха се гарваните и от любопитство наскачаха в трапа.
— Ще ви кажа, ако ми обещаете, че ще изпълните моите условия — отвърна тя.
После им разправи за Палечко и прибави, че ако могат да го доведат в степта, той ще им отвори гърнето. Като награда за този съвет тя искаше да й дадат Палечко, щом той им извади сребърните пари. Гарваните нямаше защо да щадят Палечко и на драго сърце се съгласиха.
Съгласието бе дадено лесно. По-мъчно беше да разберат къде се намират Палечко и дивите гъски.
Иле Вятъра веднага тръгна с петдесет гарвана, като каза, че скоро ще се върне. Но минаваше ден след ден, а от него нямаше никаква вест.
Отвлечен от гарваните
Сряда, 13 април
Дивите гъски станаха в ранни зори, за да могат да се нахранят, преди да тръгнат на път през Остерйотланд. Островчето във фиорда, където прекараха нощта, беше малко ш голо, но водата около него беше пълна с водорасли, с които те можеха да се нахранят. По-лошо беше за момчето, което не намираше нищо за ядене.
Гладно и измръзнало, то се оглеждаше на всички страни и изведнъж забеляза няколко катерички, които си играеха по дърветата на отсрещното полуостровче. Момчето си помисли, че може би им е останало нещичко от зимните запаси и помоли белия гъсок да го пренесе на полуостровчето, за да си изпроси няколко лешника.
Белият гъсок веднага преплува с него оттатък. Ала за съжаление катеричките така се бяха увлекли в играта да се гонят по дърветата, че не го и забелязваха. Те навлизаха все по-навътре и по-навътре в гората и момчето ги следваше. Гъсокът, който го чакаше на брега, скоро го изгуби от погледа си.
Момчето се промъкваше между анемоните, които бяха толкова високи, че стигаха до брадата му. Изведнъж то усети, че някой го хваща отзад и се опитва да го вдигне. Обърна се и видя, че един гарван го е уловил за яката на ризата. Опита да се освободи, но в този миг долетя друг гарван, който го хвана за чорапа и го събори.
Ако Нилс Холгерсон беше извикал веднага за помощ, белият гъсок сигурно щеше да го освободи, но момчето смяташе, че и самичко иде успее да се справи. То махаше и риташе, но гарваните не го пускаха и дори можаха да се издигнат във въздуха с него. При това те летяха така непредпазливо, че главата му се удари в един клон. Ударът беше силен, пред очите му притъмня и то изгуби съзнание.
Когато отново отвори очи, момчето се намираше вече високо над земята. Съзнанието му се възвръщаше бавно и то не можа веднага да разбере къде се намира и какво вижда. Като погледна надолу, стори му се, че под него е разстлан невероятно голям губер, изтъкан в зелено и кафяво на големи неправилни фигури. Той беше много дебел и хубав и то съжали, че е така изпокъсан. Килимът наистина беше скъсан, тук-таме цепнат, а на някои места липсваха цели парчета. Но най-чудното беше, че изглеждаше постлан върху огледало, защото през цепнатините и дупките прозираше блестящо и лъскаво стъкло.
После момчето забеляза, че слънцето вече се издига на небето. Огледалото под дупките в губера изведнъж запламтя в златисточервени отблясъци. Беше много красиво и момчето се възхищаваше от непрекъснатите промени на цветовете, макар и да не разбираше какво вижда. Но след това гарваните се спуснаха надолу и то забеляза, че големият губер под него е всъщност земята, облечена тук със зелени борови гори и голи кафяви широколистни дървета, а цепнатините и дупките бяха блесналите фиорди и езерца.
Спомни си, че в началото на пътуването земята в Сконе му се беше сторила като покривка на квадрати. А каква беше тази страна, която приличаше на скъсан килим?
То почна да си задава куп въпроси: защо не седи на гърба на белия гъсок? Защо около него летят голямо ято гарвани? И защо го подхвърлят и дърпат насам-натам, като че ли ще го разкъсат?
Но изведнъж разбра всичко. Гарваните го бяха отвлекли! Белият гъсок стоеше на брега и го чакаше. Дивите гъски се готвеха да продължат днес пътуването си през Остерйотланд. А него сега го носеха към югозапад! То разбра това по слънцето, което оставаше зад гърба му. А големият килим от гори долу сигурно беше Смоланд.
„Какво ще стане сега с белия гъсок, като няма да мога вече да се грижа за него?“ — помисли си момчето и почна да вика на гарваните веднага да го заведат при давите гъски. За себе си никак не се тревожеше. Струваше му се, че гарваните са го отвлекли, за да са пошегуват.
А гарваните никак не обръщаха внимание на виковете му и продължаваха бързо да летят напред. Скоро един от тях запляска е криле по начин, който означаваше: „Внимание! Опасност!“ Веднага след тава те се спуснаха з една борова гора, промъкнаха се между грамадните клони чак до земята и оставиха момчето под едно голямо дърво, където то беше така добре скрито, че дори и сокол не би могъл да го съгледа.
Петдесет гарвана се наредиха около момчето с човки; обърнати към него, за да го пазят.
— Може би сега ще ми кажете, гарвани, защо ме отвлякохте. То не можа да се доизкаже, защото един голям гарван му изсъска.
— Да мълчиш или ще ти изкълва очите!
Ясно беше, че това не са празни заплашвания в момчето се подчини. То млъкна и загледа гарваните, а гарваните — него.
Колкото по-дълго ги гледаше, толкова по-малко му харесваха. Перата им бяха ужасно мръсни и
