неподдържани, като че ли те не знаеха какво е чистене и къпане. По пръстите и ноктите им имаше засъхнала кал, а в ъгълчетата на човките им се виждаха остатъци от храна. Момчето веднага разбра, че между тези птици и дивите гъски има грамадна разлика. Те постоянно стояха нащрек и бяха жестоки, дръзки и алчни като истински разбойници и скитници.
„Май че съм попаднал сред разбойническа банда“ — помисли си то.
В същия миг чу над главата си крякането на дивите гъски:
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.
Ака и другите гъски бяха тръгнали да го търсят, но преди то да успее да им отговори, големият гарван, който, изглежда, беше водач на бандата, изсъска на ухото му: — Помисли си за очите! Не му оставаше нищо друго, освен да мълчи. Дивите гъски сигурно не знаеха, че то е толкова близо до тях, а само случайно бяха минали над тази гора. Виковете им се чуха още няколко пъти, след това заглъхнаха. „Сега ще трябва сам да се оправяш, Нилс Холгерсон — каза си момчето, — Да видим какво си научил през тези три седмици сред природата.“
Малко след това гарваните почнаха да се стягат за път. Тъй като те се готвеха пак да го носят така — един за яката, друг за чорапа, момчето попита:
— Няма ли между вас някой достатъчно силен, който да ме носи на гърба си? Вие така ме раздърпахте, че аз се чувствувам като разкъсан на две. Нека седна на гърба на някого от вас! Няма да се хвърля долу, обещавам ви.
— Да не мислиш, че нас много ни интересува как се чувствуваш! — отвърна водачът, но най-големият сред тях, един рошав и тромав гарван с бяло перо в крилото, се приближи и каза:
— Иле, и за нас ще е по-добре да отнесем Палечко здрав и читав. Аз ще се опитам да го взема на гърба си.
— Стига да можеш, нямам нищо против, Фумле-Друмле — отвърна Иле Вятъра. — Внимавай само да не го изпуснеш!
Това вече беше голяма сполука и момчето се зарадва. „Няма защо да се отчайвам, че са ме отвлекли гарваните — мислеше си то. — Все ще се справя някак с тези разбойници!“
Гарваните продължиха да летят на югозапад над Смоланд. Времето беше прекрасно, слънчево и тихо, и птиците на земята се надпреварваха да пеят нежните си песни. На върха на един бор сред висока, тъмна гора бе кацнал дрозд и отпуснал криле надолу, пееше с цяло гърло:
— Колко си красива! Колко си красива! Колко си красива! — После: — Няма по-красива. Няма по- красива. Няма по-красива. — И щом свършеше, започваше отново.
Точно по това време момчето беше над гората. Като забеляза, че дроздът не знае никаква друга песен, то сви ръце на фуния пред устата си и извика надолу:
— Колко сме ги слушали такива! Колко сме ги слушали такива!
— Кой е? Кой е? Кой е? Кой ми се подиграва? — попита дроздът, като се опитваше да види кой вика.
— Отвлеченият от гарваните ти се подиграва — отговори момчето. Водачът на гарваните веднага извърна глава и каза:
— Внимавай за очите си, Палечко!
А момчето си мислеше: „Не искам да знам! Ще ти покажа, че не ме е страх от теб.“
Навлизаха все по-навътре в страната, покрита с гори и езера. На гола вейка в една брезова гора бе кацнал гълъб и се переше пред любимата си. Той извиваше шия, полюляваше се и наежваше перата си така, че те достигаха до клончето.
— Ти, ти, ти си най-красивата в гората! — гукаше той. — Никой в цялата гора не е тъй красив като теб, теб, теб!
Но горе, над него, летеше момчето и като го чу, не можа да премълчи.
— Не му вярвай! Не му вярвай! — провикна се то.
— Кой, кой, кой ме клевети? — изгука гълъбът, като се опитваше да види кой вика.
— Отвлеченият от гарваните те клевети — отвърна момчето. Иле Вятъра пак обърна глава към него и му заповяда да мълчи, но Фумле-Друмле, който го носеше, каза:
— Нека си дрънка, та малките птички да помислят, че ние, гарваните, сме станали весели, духовити птици.
— Те не са толкова глупави — отвърна Иле Вятъра, но сигурно тази мисъл му хареса, защото по-нататък остави момчето да вика, колкото си иска.
Летяха най-вече над гори и горски поляни, но срещаха, разбира се, и селца, черкви, къщички край горите. На едно място видяха хубав стар чифлик. Зад него започваха горите, а отпред лежеше езеро. Господарската къща имаше червени стени и силно наклонен покрив. Дворът беше обграден с големи яворови дървета, а градината бе пълна с френско грозде. На покрива беше кацнал кос и пееше високо, за да го чуе женската, която мътеше в гнездото на крушата.
— Имаме си четири хубави яйчица! — пееше косът. — Имаме си четири хубави кръгли яйчица! Цялото ни гнездо е пълно с чудесни яйчица!
Когато повтаряше песента за хиляден път, момчето мина над чифлика. То сви ръцете си на тръба и извика:
— Гаргата ще ги вземе! Гаргата ще ги вземе!
— Кой ме плаши? — попита косът, като изпляска тревожно с криле.
— Пленникът на гарваните те плаши — отговори момчето. Този път водачът на гарваните не се и опита да накара момчето да мълчи. Напротив, и той, и цялото ято така се забавляваха, че грачеха от удоволствие.
Колкото по-навътре навлизаха в страната, толкова по-големи ставаха езерата, изпълнени с островчета и провлаци. Край брега на едно езеро стоеше паток и се кланяше дълбоко на една патица.
— Ще ти бъда верен цял живот! Ще ти бъда верен цял живот! — казваше патокът.
— Няма да трае и до края на лятото! — изкрещя момчето, което минаваше над тях.
— Ти пък кой си? — извика патокът.
— Грабнатият от гарваните — отговори момчето. Към обед гарваните спряха на една поляна и се пръснаха да си търсят храна, но никой не помисли да даде и на момчето нещо.
Изведнъж Фумле-Друмле долетя при водача с шипково клонче в човката си, на което имаше няколко миналогодишни червени шипки.
— Заповядай, Иле — каза той. — Хубаво нещо, тъкмо за тебе. Иле Вятъра изсумтя презрително.
— Ти да не смяташ, че ще седна да ям стари сухи шипки? — каза той.
— Аз пък мислех, че ще им се зарадваш! — отвърна Фумле-Друмле и захвърли недоволно шипковото клонче. Клончето падна точно пред момчето, което не закъсня да го вземе и да се нахрани. Като се наядоха, гарваните се разприказваха.
— Какво си се закискал, Иле? Днес си много мълчалив — обърна се един от тях към водача.
— Спомних си, че някога тук живееше една кокошка, която много обичаше господарката си. За да я зарадва, тя снесе куп яйца, които скри под пода на плевнята. Докато мътеше яйцата, кокошката непрекъснато си мислеше колко доволна ще бъде господарката й, като види пиленцата. А господарката се чудеше как е изчезнала кокошката. Търси я навред, но не успя да я намери. Можеш ли да отгатнеш, Дълги Клюне, кой намери кокошката и яйцата?
— Мисля, че мога, Иле, но тъй като стана дума за това, нека и аз да разкажа нещо. Помните ли голямата черна котка в къщата на свещеника в Хинерюд? Тя беше много недоволна от стопаните ек, защото винаги й отнемаха новородените котета и ги давеха. Само веднъж успя да ги скрие в една купа сено на ливадите. Тя много се радваше на котетата, но мене ми се струва, че аз повече им се радвах.
Гарваните така се разпалиха, че почнаха да се прекъсват един друг.
— Голяма работа — да крадеш яйца и котета! — каза един. — Веднъж аз гоних едно зайче, голямо почти колкото стар заек. Трябваше да го преследвам от храст в храст.
Гарванът не можа да продължи, защото друг го прекъсна:
— Може да е приятно да дразниш кокошките и котките, но според мен по-голям майсторлък е да ядосаш човек. Веднъж аз откраднах една сребърна лъжица…
Ала момчето най-сетне се възмути от тези истории.
