сграбчи с две ръце за врата масивния си противник, повдигна го и го положи в протегнатите ръце на Бонифас и Людовик.
— Хайде чупка! Плонжирай, и то бързо!
Чу се сгромолясването на нещастника, после няколко ругатни, последвани от заплахи, звукът от които се отдалечаваше.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Убивал ли съм, Бонифас?
Няколко мига, преди да се изпълни тази операция, Максим Дютийол се беше появил на площадката. Свидетел на сцената, той остана слисан. Как беше възможно! Той беше взел всички предпазни мерки, за да не може никой да ги намери с Натали, а ето че всички противници се намираха в залата на старата кула! Елен Рок… Бонифас… Людовик… и самият Форвил. Форвил, за когото си мислеше, че пътува, и когото Бонифас и Людовик по заповед на Елен Рок изхвърляха по стълбището.
— Ето това е, скъпи ми Максим — каза весело Елен Рок. — А аз съм доволен, че идвате да чуете края на драмата…
И добави с по-сериозен тон:
— На най-патетичното място може би… във всеки случай на това място, което най-силно ме засяга.
Бонифас се приближаваше с фалшива усмивка. Никога бившият му господар не му беше изглеждал толкова страшен. Людовик също се усмихваше подло. И двамата се страхуваха от съдбата, която им беше определена.
Елен Рок пристъпи към тях и каза с режещ глас на човек, който иска да свърши с всичко:
— А вие, приятели, какво решавате? Вие чухте г-н Форвил, в чиято компания дойдохте да ме убиете. Аз съм във вашите ръце, така както и вие в моите, а правосъдието ще ни сложи в един кюп. Тогава какво, война или мир?
Бонифас клатеше рамене с объркан и разкаян вид.
— Можете ли да ни питате за това, Жерико? Да воюваме с главатаря си точно когато го намерихме отново!
— Ти доста добре го удари по главата с тоягата, твоя главатар!
— Ах, Жерико, да не говорим за това! Когато си спомня!
— Все пак и днес, заедно с Форвил…
— Бях луд. Този идиот ми завъртя главата.
— Значи няма да опитваш отново?
— Никога. Такова нещо се прави само един път…
— Да, за майтап. Е, да го забравим. Значи се разбрахме? Ще оставиш ли г-ца Манолсен на спокойствие?
— Да.
— От моя страна аз няма повече да се занимавам с вас. Безполезно е да се опитвам да те вкарам, в правия път и да те преобразя в почтен човек, нали? Ти си негодник и ще умреш като негодник. Но държа да те предупредя, че ако не спазваш обещанията си, аз ще бъда свободен да действам. Резултат: ще си имаш работа с полицаите. Разбрано ли е?
— Разбрано, Жерико. Имам само една честна дума.
— Добре. Сега ще ми кажеш цялата истина.
— Истината за какво?
— За мен. Трябва да си научил, че твоят удар с тояга ме накара почти да загубя разума си. Днес всичко е наред. Но имам нужда от твоите свидетелски показания. Г-ца Манолсен е тук. Говори направо пред нея… Чуваш ли, говори искрено… каквато и да е действителността, разкрий я.
— Питайте, Жерико.
— Аз ли убих г-н Манолсен?
— Не.
Отговорът беше даден поривисто, с грубо тропване на ток по паркета. Лицето на Елен Рок светна.
— Знаех си аз — каза той, — ти беше, нали? Не се колебай да отговаряш, тъй като знам истината.
— Знаете ли я?
— Да, изцяло.
— От кого? От Паскарела ли?
— Не, от Зафирос.
— Идиот! Е добре, щом е проговорил, безполезно е да шикалкавя. Да, аз извърших това дело.
— По моя заповед ли?
— Не. Напротив. Като ме пращахте по следите на г-н Манолсен да взема медальона, вие ми казахте: „Най-вече не му причинявай зло.“ И всеки път в Сицилия ми давахте същата препоръка.
— Тогава?
— Е, когато видях г-н Манолсен да спи на стълбите на храма, се оставих на изкушението. Отместих слънчобрана.
— Защо?
— Надявах се да намеря медальона у него… и да го оставя за себе си.
— Още един въпрос. Виждал си ме как действам, Бонифас. Ти живееше до мен и аз никога не съм се крил от теб, нали?
— Никога.
— Убивал ли съм?
— Вие ли? Никога.
— Никога ли не си ме виждал да убивам? Наистина ли няма никакво действие в живота ми, което да те е карало да подозираш, че съм извършил престъпление?
— Никога. Заповедите ви бяха категорични. Забранено е да се убива.
— Все пак по време на вашите експедиции е имало престъпления.
— Те не са свързани с вас.
— А аз знаех ли?
— Не. Узнахте го по-късно, по-точно след смъртта на г-н Манолсен. И искахте да се разделите с мен. Това е една от причините, заради конто ви ударих.
— Добре, разбрахме се. Протегни ръка.
Бонифас се подчини.
— Закълни се в спасението на душата си и в гроба на майка си, че каза цялата истина.
— Кълна се — каза сериозен Бонифас.
Елен Рок сякаш се издължи повече. Зле прикривана радост озаряваше лицето му. Тон се заразхожда напред-назад из стаята с големи крачки, като тропаше по паркета.
Човек би казал, че тялото му се е освободило от тежки вериги и че може да повдигне глава. Той изгледа портретите на някои от предците си с вид, сякаш им заявяваше гордо:
— Ако съм направил като вас глупости, то ръцете ми не са опетнени с кръв.
На два пъти пристъпи към Натали, сякаш се учудваше, че тя въобще не го поздрави за невинността му. Но младото момиче стоеше притеснено настрана и избягваше желания от него разговор, а той не се осмели да я заговори. Баронът сграбчи двамата бандити с толкова грубост и презрение, сякаш никога не са били на негова служба, заплаши ги с жестокото си наказание, ако пак нападнат г-ца Манолсен, и ги изтика към стълбището.
Максим, който дебнеше на прага, пропусна Бонифас и Людовик, но задържа Елен Рок.
— Те нека си ходят, но вие останете, Елен Рок.
— Защо?
Максим изчака другите двама да се отдалечат и произнесе тихо:
— Г-ца д’Анилис идва… Тя е със стария Жофроа…
Елен Рок извика с непринуден тон:
— Ах, вие я познавате? Нали е очарователна?
— Наистина очарователна.
