глас:
— Господин графе, снощи вие не бяхте вкъщи. Нито вие, нито госпожа сестра ви. Бяхте пред номер три бис на улица „Мон Табор“. Тук в качеството на доктор Брику вие причакахте едно младо момиче, което вкарахте в автомобила си. Сестра ви му уви главата с покривка и го докарахте в хотела си. Младото момиче обаче избягало. Гонили сте го по улицата, без да можете да го настигнете… Ето го там.
Със свити устни и стиснати юмруци графът процеди през зъби:
— Вие сте луд! Вие сте луд! Какви са всички тези луди тук?
— Аз не съм луд — възкликна полицаят, който постепенно се разпалваше и надутите му, вулгарни изрази веселяха д’Енерис. — Аз казвам само голата истина… Доказателства ли? Имам ги много. Госпожица Арлет Масол, която вие познавате и която причакахте пред вратата на шивача Шерниц, може да послужи като свидетелка. Тя се е качила върху вашата камина, лежала е върху тази библиотека, съборила е тази ваза, отворила е онзи прозорец, преминала е през тази градина. Момичето се кълне за това в името на майка си. Нали е вярно, Арлет Масол, че вие се заклевате в името на любимата си майка?
д’Енерис каза на ухото на Вай Хубен:
— Той си изгуби ума. С какво право се превръща в съдия-следовател? Жалък съдия! Само той приказва… Какво ти приказване…
Бешу просто ревеше. Беше застанал пред графа, чиито изплашени очи изразяваха безкрайно учудване.
— Това не е всичко, господине! Това не е всичко. Това даже не е нищо! Има и друго! Тази дама… Тази дама (той показваше Режин) вие я познавате, нали? Тя е същата, която бе отвлечена от Операта. И от кого? Ами кой я е довел тук, в този салон… чиито мебели тя позна?… Нали, госпожо? Тези фотьойли… това столче… този паркет… Кой я е довел тук, господине? Кой е взел диамантения колан? Граф Дьо Меламар, нали? И сестра му Жилбер?… Доказателство? Пръстенът с трите бисера… И още много доказателства. Съдът ще реши. И моите началници…
Той не довърши. Извън себе си, граф Дьо Меламар го бе стиснал за гушата и го раздрусваше, обсипвайки го с обиди. Бешу се освободи, заплаши го с юмрук и наново подзе своя необичаен обвинителен акт. Увлечен от уличаващите факти, от ролята си в разбулването на тази афера, а най-вече от важността, която тя щеше да му придаде пред началниците и пред гражданството, той, както казваше д’Енерис, си бе изгубил ума. Усети се, внезапно млъкна, изтри потта от челото си, съвзе се и с подчертана важност продължи:
— Превиших правата си, признавам го. Аз не съм компетентен по въпроса, затова ще телефонирам в дирекцията на полицията. Почакайте, ако обичате, да разбера какви нареждания ще ми дадат.
Графът се строполи на стола и наведе глава между ръцете си като човек, който не се опитва дори да се защити. Но Жилбер дьо Меламар прегради пътя на полицая. Тя се задушаваше.
— Полиция… Полиция да дойде тук?… В този хотел?… Но не… Невъзможно е… Вие нямате право… Това е престъпление…
— Съжалявам, госпожо! — каза Бешу, внезапно станал учтив, след успеха си.
Но тя увисна върху ръката на полицая:
— Моля ви се, господине! Брат ми и аз сме жертва на едно ужасно недоразумение. Моят брат е неспособен да извърши лоши дела… Моля ви…
Бешу остана непоколебим. Той бе съзрял телефона в антрето. Отиде, позвъни и се върна.
Не чакаха дълго. След половин час, през който все по-възбуденият Бешу ораторства пред д’Енерис и Ван Хубен, а Арлет и Режин гледаха брата и сестрата с уплаха, примесена със съжаление, началникът на Сигурността пристигна, придружен от няколко агенти. Съобщението на Бешу бе произвело значителен ефект.
Извършиха повърхностно дознание. Разпитаха двойката слуги—те живеели в отдалечено помещение и се занимавали само със своята служба. Когато били свободни, се оттегляли в стаята си или пък в кухнята, в която се влизало откъм градината.
Но показанията на младите жени бяха обременяващи, а за да ги дадат, достатъчно беше само да се върнат на своите спомени. Арлет показа пътя, по който бе избягала, и описа градината, дърветата, усамотения павилион, вратата и безлюдната уличка, водеща към друга, по-оживена улица.
Не можеше да има никакво съмнение.
Освен това Бешу направи откритие, което не допускаше и най-малката колебливост. Оглеждайки вътрешността, той забеляза няколко стари тома, запазили своите подвързии. Видяха му се подозрителни. Разгледа ги — бяха празни и представляваха нещо като кутии. Единият от тях съдържаше сребърен плат, а другият — пояса.
Режин тутакси възкликна:
— Моята туника!… Моят пояс!…
— Диамантите са изчезнали! — изрева Ван Хубен така отчаяно, сякаш за втори път бяха го ограбили. — Диамантите ми! Какво сте направили с тях, господине?
Граф Дьо Меламар остана равнодушен, но имаше странно изражение. Когато Бешу се обърна към него, показвайки му туниката и пояса, от които диамантите бяха откъснати, той заклати глава и устните му се свиха в ужасна усмивка.
— Сестра ми не е ли тук? — прошепна, като погледна наоколо.
Старата прислужница отговори:
— Мисля, че госпожата е в стаята си.
Той живо извади от джоба си револвер, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.
С рязко движение д’Енерис, който го следеше, му бутна лакътя. Отклонен към прозореца, куршумът счупи едно от стъклата. Няколко агенти се нахвърлиха върху господин Дьо Меламар.
Решиха да го отведат в дирекцията на полицията заедно със сестра му.
Но когато потърсиха графинята, не я намериха нито в стаята, нито в будоара й.
Разтревожен, страхуващ се от самоубийство, д’Енерис лично ръководеше издирванията, но те останаха безрезултатни.
— Нищо — прошепна Бешу. — Вие скоро ще си получите диамантите, господин Ван Хубен. Всичко върви добре и аз добре поработих.
— Трябва да признаем, че и д’Енерис работи добре — забеляза Ван Хубен.
— Смелостта го напусна насред пътя — възрази Бешу. — Моето обвинение разкри всичко…
След няколко часа Ван Хубен се прибра във великолепния си апартамент на булевард „Осман“. Той бе вечерял в ресторант заедно с Бешу, когото водеше със себе си, за да продължат разговора около аферата, която еднакво ги интересуваше.
— Я гледай, я гледай! — каза той, след като разговаряха известно време. — Струва ми се, че чувам шум откъм края на апартамента. При това, слугите не спят от тази страна.
Той мина заедно с Бешу по дълъг коридор, в края на който имаше малък апартамент с отделен вход откъм главното стълбище.
— Това са две съвсем отделни стаи, където понякога приемам приятели — каза той.
Бешу се ослуша.
— Действително вътре има някой.
— Никой друг освен мен няма ключове от тези стаи.
С насочени револвери те се втурнаха в стаята. Ван Хубен извика: „Я гледай ти!…“, на което Бешу отговори: „По дяволите!“
Клекнал пред една простряна на канапето жена, Жан д’Енерис леко целуваше челото и косите й, съгласно своя успокоителен метод.
Приближиха и познаха Жилбер дьо Меламар със затворени очи, твърде бледа и задъхана. Разярен, д’Енсрис застана пред двамата:
— Пак вие!… Я ми кажете, няма ли да ме оставите на спокойствие! Какво търсите тук?
— Как какво търсим? — извика Ван Хубен. — Но аз съм си у дома!
А Бешу добави възмутен:
— Я гледай ти! Каква дързост!… Значи ти самият си помогнал на графинята да избяга от хотела?
д’Енерис се успокои и се обърна:
