обяд, другата вечер.
— А сутрин?
— Арлет. Това дете е за обожаване: мила, умна, досетлива, щастлива и затрогваща; проста като дете и тайнствена като истинска жена. И толкова честна! По една случайност й целувах бузите първата вечер. Но сега не може! Ван Хубен, мисля, че пред всички предпочитам Арлет.
д’Енерис казваше истината. Неговата слабост към Режин се -бе превърнала в добро приятелство. С Жилбер се срещаше само защото се надяваше, но напразно, да изтръгне признания. От девойката той бе очарован и сутрин прекарваше времето си при нея. Тя имаше особен чар, който се дължеше едновременно на дълбоко простодушие и на правилно разбиране смисъла на живота. Всичките й неосъществени мечти за подпомагане на нейните колежки звучаха като осъществени, когато тя започваше усмихнато да приказва за тях.
— Арлет, Арлет — казваше й, — не познавам друг, нито по-прост, нито по-загадъчен човек от тебе.
— Аз загадъчна? — питаше тя.
— Да, понякога. Разбирам те напълно, с изключение само на едно, в което не мога да проникна и което, интересно защо, не съществуваше, когато за първи път те видях. Всеки ден тази тайна расте. Както предполагам, любовна е, нали?
— Не е възможно! — отвръщаше тя през смях.
— Да, любовна… Не обичат ли някого?
— Някого? Аз обичам всички!
— Не, не — настояваше той. — В живота ти има нещо ново.
— Вярвам ви, че има ново! Отвличане, тревоги, проверки, разпити, множество хора, които ми пишат: шум, много шум около мене! Всичко това е достатъчно, за да накара една малка манекенка да си изгуби ума!
Той замълчаваше и я гледаше с любов.
В същото време дознанието никак не напредваше. Двайсет дни след арестуването на господин Меламар продължаваха да събират безпредметни свидетелски показания и да правят безплодни обиски. Всички следи бяха лоши и всички предположения — погрешни. Не можаха дори да намерят първия шофьор, който бе откарал Арлет от хотел „Меламар“ до Площада на победите.
Ван Хубен отслабна. Не намираше вече никаква връзка между арестуването на графа и кражбата на диамантите и никак не се стесняваше да оспорва гласно качествата на Бешу.
Един следобед двама мъже позвъниха на партера, където живееше д’Енерис, близо до парка „Монсо“. Слугата им отвори и те влязоха.
— Вън! — викна д’Енерис, когато дойде при тях. — Ван Хубен, Бешу! Както виждам, никак не сте горди!
Те му споделиха своето затруднение.
— Това е една от онези афери, дето мъчно се поддават — призна унило Бешу. — Нямам щастие.
— Нямат щастие всички кратуни като тебе — каза д’Енерис. — Но хайде, ще бъда снизходителен. Обаче искам пълно подчинение, разбирате ли?
— Съгласен съм — заяви Ван Хубен, развеселен от доброто настроение на д’Енерис.
— А ти, Бешу?
— Заповядай! — каза глухо Бешу.
— Ще оставиш настрана Префектурата, ще седнеш върху паркета, ще заявиш, че тези хора там са негодни за нищо, и ще ми дадеш гаранции.
— Какви гаранции?
— Гаранции за честно сътрудничество. Докъде са стигнали там?
— Утре ще има очна ставка между графа, Режин Обри и Арлет Масол.
— По дяволите! Трябва да бързаме. Нищо ли не е останало скрито от обществото?
— Почти нищо.
— Разказвай!
— Меламар е получил бележка, която е намерена в килията му. Тя съдържа следното: „Всичко ще се нареди. Гарантирам. Кураж.“ Събрах сведения. От тази сутрин знам, че тази бележка му е била предадена чрез келнера на ресторанта, откъдето вземаме яденето за графа, и ми призна, че той е отговорил.
— Имаш ли точно описание на лицето, написало бележката?
— Да.
— Отлично! Ван Хубен, тук ли е автомобилът ви?
— Да.
— Тръгвайте!
— Къде?
— Ще видите.
Качиха се в автомобила и д’Енерис продължи:
— Има една точка, Бешу, която ти пренебрегваш и която ми се струва съществена. Какво значи направеното от графа обявление във вестниците няколко седмици преди аферата? Какъв интерес е имал той да издирва ония дреболии? И какъв интерес е ръководил крадците, за да предпочетат дреболиите пред толкова ценни предмети, събрани в хотела на улица „Юрфе“. Едничкият начин да изясним тази работа бе да се отнеса до добрата жена, която ми продаде частта от свещника, въжето от звънеца и останалите дреболии за нищожната сума от тринайсет франка и половина. Това и направих.
— И какъв е резултатът?
— Отрицателен досега, но надявам се, подир малко вече ще бъде положителен. Още на другия ден след събитията намерих жената от вехтошарския магазин и тя си спомни, че вещите са били продадени за сто су от прекупвачка на стари вещи. Името й? Адресът й? Моята търговка не ги знаеше. Но е сигурна, че антикварят господин Гредин, довел прекупвачката, ще може да ги съобщи. Изтичах при господина, чийто дюкян е на левия бряг. Съобщиха ми, че е отпътувал. Ще се завърне днес.
Те скоро стигнаха при господин Гредин и той отговори без колебание:
— Сигурно питате за майка Трианон, която всички ние наричаме така заради дюкянчето й „Малкият Трианон“ на улица „Сен Дени“. Това е доста особена и мълчалива смешна женица, купуваща множество незначителни предмети, но ни препродаде и твърде интересни мебели, изровени не зная откъде… И между другото, красиви мебели от най-чистия стил Людовик XVI, подписани от Шанци, прочутия столар от XVIII век.
— Мебели, които вие препродадохте, нали?
— Да, и изпратих за Америка…
Тримата мъже си излязоха твърде озадачени. Този подпис Шанци бе също сложен на повечето от мебелите на граф Меламар. Ван Хубен потри ръце.
— За нас това съвпадение е благоприятно и нищо не ни пречи да вярваме, че моите диаманти се намират в някое чекмедже в „Малкият Трианон“. В такъв случай д’Енерис, сигурен съм, че ще имате деликатността…
— Да ви ги подаря ли?… Безспорно, драги приятелю.
Автомобилът спря на известно разстояние от „Малкият Трианон“. Д’Енерис и Ван Хубен влязоха вътре, а Бешу остана отвън. Това бе дълъг и тесен дюкян, препълнен с разни дреболии, счупени вази, стари порцеланови съдове, износени кожи, скъсани дантели и всичко онова, дето се намира във вехтошарски магазин. В една стаичка зад дюкяна майка Трианон, стара жена с побелели коси, приказваше с господин, който държеше в ръката си опушено стъкло.
Бавно, като любители, които търсят оказион, Ван Хубен и д’Енерис преминаха между рафтовете. Д’Енерис, наблюдавайки крадешком господина, намери, че той няма вид на клиент, дошъл тук, за да купува. Висок, здрав блондин, на около трийсет години, с елегантен вид и открито лице, събеседникът на майка Трианон поприказва още известно време, после остави стъклото и тръгна към вратата, като разглеждаше разните дреболии и както го разбра д’Енерис, като наблюдавате новодошлите. Ван Хубен не схващаше нищо от тази двойна игра и идвайки до майка Трианон, сметна, че може да я заговори, тъй като д’Енерис не правете това, и каза тихо:
— По някаква случайност не са ли ви продали известни предмети, които ми откраднаха, като например
