— Тръгвайте!
— Къде? — запита Бешу.
— Не зная. Да вървим. Трябва да действаме. Трябва — повтори бързо д’Енерис. — Като си помисля само, че и двете са в ръцете на този тип…
Те слязоха пешком от височините на Монмартр и се отправиха към Операта. По пътя Жан си изливаше яда в къси фрази.
— Как ни разиграва този Антон Фажерол! Но той скъпо ще ми плати за това! Докато ние прахосвахме усилията си, той действаше. И то с каква енергия! Кой е той? Какво иска? Приятел на графа ли, както може да се съди по писмото му? Или пък враг? Съучастник или противник? И във всеки случай какво преследва с отвличането на двете жени, вече отвличани веднъж?… Какво цели, като ги отвежда заедно? И защо Арлет не ми се обади?
Той дълго мълча. Размишляваше, тропайки с крак и блъскайки минувачите.
Бешу внезапно каза:
— Знаеш ли къде сме?
— Да. На моста „Конкорд“.
— Значи недалече от улица „Юрфе“.
— Зная, че не сме далече от улица „Юрфе“ и хотел „Меламар“.
— Тогава?
д’Енерис го хвана за ръка.
— Бешу, в тази афера не можем да се ръководим нито от отпечатъци на пръсти, нито от следи от стъпки… нищо… нищо… освен ума. И най-вече инстинкта. При това аз дойдох тук, воден само от инстинкта си. На това място се случи всичко, тук бяха доведени Режин и Арлет. И против волята ми, в ума ми изпъкват постланият с плочки вестибюл, двайсет и петте стъпала на стълбите, салонът…
Те минаха покрай Националното събрание. Бешу извика:
— Това е невъзможно! Защо ли пък този човек бе повторил онова, дето друг вече е направил? И то при много по-опасни за него обстоятелства?
— Именно това ме озадачава, Бешу. Ако той е рискувал с оглед успеха на своите проекти, колко ли страшни тогава са тези проекти?
— Но в този хотел не може да се влиза току-така! — възрази Бешу.
— Не се ядосвай заради мене, Бешу! Влизал съм и денем, и нощем, и то без стария Франсоа да забележи това.
— А той, Антон Фажерол? Как мислиш, че е влязъл? И още повече — че е вкарал и двете дами?
— С помощта на Франсоа, то се знае! — изсмя се д’Енерис.
Приближавайки, той забързваше, като че виждаше нещата по-ясно и с по-голямо безпокойство схващаше събитията, на които трябвате да се попречи.
Той отмина и улица „Юрфе“, заобиколи къщите, които обкръжаваха хотела, и тръгна по безлюдната улица, където бе разположена градината и задната фасада.
Над павилиона намери малката вратичка, през която Арлет бе избягала. Д’Енерис имате ключове от вратата и от катинара и отвори. Пред тях се простираше градината. Хотелът бе потънал в пълен мрак. Ролетките на прозорците бяха спуснати.
Както Арлет, но в противоположна страна, те тръгнаха по тъмната линия на дърветата. Когато стигнаха на десет крачки от къщата, груба ръка хвана рамото на д’Енерис.
— Е, какво? — прошепна той, като се приготви за отбрана.
— Аз съм — каза един глас.
— Кой сте? Ах! Ван Хубен!… Какво искате?
— Диамантите си!…
— Диамантите ли?
— Всичко ме кара да вярвам, че сега ще ги намерите. Но, закълнете ми се…
— Оставете ни на мира! — изсъска извън себе си д’Енерис, като блъсна Ван Хубен, който се спъна от една купчина пръст.
— Пречите ни… Следете оттук…
— Заклевате ли се?…
д’Енерис наново тръгна с Бешу. Ролетките на площадката бяха спуснати. Въпреки това той се покатери по балкона, погледна, ослуша се и скочи на земята.
— Свети. Но вътре нищо не се вижда и нищо не се чува.
— Значи напразно сме дошли?
— Колко си глупав!
Откъм градината през ниска врата се влизате в мазето. Той слезе по една стълба, премина през отрупано със саксии помещение и влезе в осветения от единствена електрическа крушка вестибюл. Нямате никой. Изкачи се по стълбата, предупреждавайки Бешу да мълчи. Срещу стълбището бе салонът и вдясно от него — един будоар, който не бе използван и който той добре познаваше, тъй като вече бе ровил в него.
Влезе, обходи в мрака стената, разделяща двете помещения, и безшумно отвори двукрилата врата, която обикновено не се използвате. Знаеше, че зад тази врата има завеса, продупчена на няколко места, и през нея можете да се наблюдава вътрешността на салона.
Дочуха шума на стъпките на разхождащите се в салона хора. Но звук от гласове нямаше.
д’Енерис натисна с ръка рамото на Бешу, като че искаше да му предаде своите впечатления.
Завесата бе малко отместена. Те почакаха миг, долепиха очи до нея и загледаха.
Сцената, която видяха, не им се стори от онези, дето изискват намеса. Седнали редом на едно канапе, Арлет и Режин гледаха висок рус господин, който се разхождаше из стаята. Това бе човекът, когото те срещнаха в „Малкият Трианон“, авторът на писмото до господин Меламар.
Никой от тримата не приказваше. Младите жени никак не изглеждаха загрижени и Антон Фажерол никак не бе войнствен, нито заплашителен, нито дори неприятен. Напротив, изглеждаше, че тези хора чакат. Често обръщаха погледи към вратата, водеща към стълбата. Антон Фажерол отиде, отвори я и се ослуша.
— Не ви ли безпокои нещо? — го попита Режин.
— Нищо — отговори той.
И Арлет добави:
— Отговорът беше положителен и го получих, без да настоявам. Сигурни ли сте, че слугата ще чуе звънеца?
— Ще го чуе, както го чу, когато ние звъннахме… При това той, заедно с жена си, седи в двора и вратите са отворени.
д’Енерис отново стисна рамото на Бешу. Те се питаха какво щеше да става и кое бе лицето, чието посещение Арлет и Режин очакваха.
Антон Фажерол седна до младото момиче и заприказва ниско и оживено. В разговора им можеше да доловиш интимност. Мъжът изглеждаше твърде усърден и се навеждаше към нея повече, отколкото бе потребно, без тя да се обижда от това. Но те внезапно се разделиха и Фажерол стана. Откъм двора позвъниха два пъти. След къса пауза позвъниха още два пъти.
— Това е сигналът — каза Фажерол и забърза към изхода. Измина минута. Гласовете размениха няколко думи. После той се завърна с жена, която д’Енерис и Бешу веднага познаха: графиня Дьо Меламар.
Рамото на Бешу бе стиснато с такава сила, щото той едва не извика. Появяването на графинята стресна двамата мъже. Д’Енерис всичко бе предвидил, но не и това, че тя ще напусне своето скривалище и ще дойде на устроената от врага среща.
Беше бледа и задъхана. Ръцете й леко трепереха. Гледаше със страх това помещение, в което не бе се връщала след драмата на тези две жени, чиито показания я бяха накарали да избяга и бяха погубили брат й. Тя каза на своя посрещач:
— Антон, благодаря ви за вашата преданост. Приемам я като проява на нашето бившо приятелство… без много надежда.
— Имайте доверие, Жилбер! — каза той. — Не виждате ли, че успях да ви намеря.
