една…
Предчувствайки непредпазливостта на своя приятел д’Енерис се опита да го предупреди със знак, но Ван Хубен продължи:
— Например ключалка, половин въже от звънец, направено от коприна…
Вехтошарката се ослуша, после размени поглед с господина, който се бе обърнал по-живо, отколкото трябвате, и намръщело гледате.
— Бога ми, не — каза тя. — Потърсете в купа… Може би ще намерите неща, дето ще ви допаднат.
д’Енерис бързо отиде към изхода. Господинът извика едно такси и като се наведе към вратата, съвсем ниско произнесе адреса си на шофьора. Ала в този момент полицаят Бешу се бе приближил и мина край автомобила.
д’Енерис не се помръдна през цялото време, докато непознатият можеше да го забележи. Но щом колата зави, отиде при Бешу.
— Е, как, чу ли?
— Да, хотел „Конкорд“, квартал Сент Оноре.
— Ти опасяваше ли се?
— Познах го още докато беше вътре. Това е той.
— Кой?
— Човекът, дето успя да изпрати бележка на граф Дьо Меламар в килията му.
— Авторът на писмото до графа? И той приказваше с жената, която е продала откраднатите вещи от хотел „Меламар“? Бога ми! Ще признаеш, Бешу, че това съвпадение е доста ценно!
Но радостта на д’Енерис не трая дълго. В хотел „Конкорд“ не бе влязъл никакъв господин, отговарящ на описанието, което те дадоха. И зачакаха. Д’Енерис започна да се безпокои.
— Може би даденият адрес е фалшив — каза той най-сетне. — Изглежда, че онзи тип е искал да ни отдалечи от „Малкият Трианон“.
— Защо?
— За да спечели време… Да се върнем там.
д’Енерис не бе се излъгал. Веднага щом стигнаха на улица „Сен Дени“, те забелязаха, че вехтошарският магазин е затворен, ролетките му спуснати и ключалката затворена.
Съседите не можаха да дадат никакви сведения. Всички познаваха майка Трианон, но никой от тях не би могъл да я заговори. Преди десет минути бяха я видели, както и всяка вечер, но два часа по-рано, да затваря дюкяна си. Къде бе отишла? Не знаеха и къде живее.
— Ще разбера — изръмжа Бешу.
— Нищо не ще узнаеш — му каза д’Енерис. — Майка Трианон действа, изглежда, по заповедите на господина, а той ми изглежда човек, който си познава работата и който не само умее да се предпазва, но и никак не се стеснява да нанася удари. Чувстваш ли атаката, а, Бешу?
— Да. Но ще трябва най-напред да се защитава.
— Най-добрият начин да се защити е да напада.
— Той не може нищо да ни направи. Кого ще нападне?
— Кого ще нападне ли?…
д’Енерис помисли известно време, после внезапно скочи в автомобила, изтласка шофьора на Ван Хубен и тръгна с такава скорост, щото Бешу и Ван Хубен едва успяха да се качат на стъпалата. С неимоверна ловкост той премина между спрелите коли и с най-голяма скорост се отправи към крайната част на града. Изкачиха улица „Лепик“. Спряха пред жилището на Арлет и нахълтаха при портиерката.
— Арлет Масол?
— Но тя излезе, господин д’Енерис.
— Преди?…
— Не повече от четвърт час.
— Сама?
— Не.
— С майка си?
— Не. Госпожа Масол е по покупки и още не знае, че госпожица Арлет е излязла.
— Тогава с кого?
— С един господин, който дойде да я вземе с автомобил.
— Висок, рус?
— Да.
— И когото сте виждали и по-напред?
— Цялата седмица следобед той идваше при тези дами.
— Знаете ли името му?
— Да, господин Фажерол, Антон Фажерол.
— Благодаря.
— д’Енерис не прикриваше разочарованието си и яда си.
— Предвиждах това — процеди той през зъби, когато излизаха от будката на портиерката. — Ах, как ни разиграва мръсникът! Той води играта. Но м… м… да не се опита да докосне малката.
Бешу възрази:
— Това, изглежда, не е неговата цел, тъй като той е идвал и друг път и тя, както изглежда, доброволно го е последвала.
— Да, но каква ли клопка се крие в това? Защо тя не ми каза за тези посещения? Най-сетне какво иска този Фажерол?
Както бе скочил в автомобила, воден от внезапно хрумване, така изскочи и тичешком Прекоси улицата, отиде в телефонния пост и потърси Режин. Щом получи връзка, каза:
— Госпожата там ли е? Господин д’Енерис я търси.
— Госпожата току-що излезе — отговори камериерката.
— Сама ли?
— Не, господине, с госпожица Арлет, която дойде да я вземе.
— Трябваше ли да излезе?
— Не, госпожата внезапно реши. Но госпожица Арлет й бе телефонирала тази сутрин.
— Не знаете ли къде отидоха?
— Не, господине.
Така, в разстояние на двайсет минути, двете жени, вече отвличани веднъж, наново изчезваха при обстоятелства, предвещаващи нова клопка и още по-страшна опасност.
Глава шеста
ТАЙНАТА НА СЕМЕЙСТВО МЕЛАМАР
д’Енерис бе привидно спокоен. Не се ядосваше. Не псувате. Но вътрешно бе побеснял. Погледна часовника си:
— Седем. Да вечеряме. Ето насреща една малка кръчма. В осем ще започнем да действаме.
— Защо не още сега? — попита Бешу.
Те седнаха в един ъгъл сред дребни чиновници и шофьори и д’Енерис отговори:
— Защо ли? Защото не зная какво да предприема. Действах наслуки, като се стараех да предотвратя възможните удари. Но е късно и всеки ме съсипва. Нужно е да дойда на себе си, да разбера… Защо ли пък този Фажерол изведе Режин и Арлет? Онова, дето мога да предположа за подобен човек, никак не ме успокоява.
— Вярваш ли, че след час ще се досетиш?
— Винаги трябва да си отделяме известно време. Това ни помага да се досещаме.
Човек би сметнал, че д’Енерис никак не се тревожи, защото той се хранеше с добър апетит и даже приказваше за най-обикновени неща. Но от нервните движения се отгатваше напрежението му. Той смяташе положението за твърде сериозно. Когато станаха към осем часа, каза на Ван Хубен:
— Осведомете се по телефона за графинята. След малко Ван Хубен съобщи:
— Нищо ново, ми каза камериерката. Тя е добре, вечеря.
