— Да, да — викна живо графинята. — Да, щяла е да смаже и него, както другите, защото тук, в този хотел, витае смъртта. Тук именно злият дух на семейство Меламар ни притиска и ни събаря. И именно защото след смъртта на родителите ни ние с брат ми му се възпротивихме, затова понасяме последствията на неизбежния закон. Още в първите дни, когато, идвайки от провинцията, пълни с надежда, забравяйки миналото, и щастливи, се върнахме във фамилния дом, и прекрачихме прага на жилището на улица „Юрфе“, още в първите дни ние почувствахме угрозата на тази тайнствена опасност. Най-много я почувства брат ми. Аз не дотолкова, защото се ожених, разведох се и имах щастливи, както и нещастни дни. Адриен стана мрачен — неговото предчувствие бе толкова силно и толкова болезнено, щото той реши да не се жени. По такъв начин, като прекъсва рода Меламар, той предотвратява ударите на съдбата и прекъсва последователността на нещастията. Реши да бъде последен от рода Меламар. Страх го беше.
— Страх ли? От какво? — запита Арлет с пресипнал глас.
— От онова, което щеше да се случи, от онова, което се случи след петнайсет години.
— Нищо ли не го предвещаваше?
— Не. Но съзаклятието се заплиташе в мрака. Неприятелите бродеха около нас. Обсадата на жилището ни постепенно се стесняваше. Предупредени бяхме за внезапната атака.
— Каква атака?
— Онази, дето бе извършена преди няколко седмици. Случката бе съвсем обикновена, но представлявате страшно предупреждение. Една сутрин брат ми забеляза, че липсват предмети, съвсем незначителни предмети: едно въже за звънец, една част от свещник, които бяха нарочно избрани сред много по-ценни предмети, за да ни се даде знак, че часът е настъпил…
Тя помълча, после довърши:
— Че часът е настъпил… И че мълнията скоро ще падне върху главите ни.
Тези думи тя произнесе с почти мистичен ужас. Очите й блуждаеха. В нейното държание се чувстваше онова, което тя и брат й са изпитали при своето очакване…
Тя добави още, и думите й изразяваха ужаса, в който ги бе хвърлила „мълнията“, както казваше тя:
— Адриен се опита да се противопостави. Той даде обявление, с което издирваше изчезналите вещи. По такъв начин, както казваше сам, той искал да омилостиви съдбата. Ако хотелът си възвърнеше онова, дето му бе взето, ако предметите застанеха отново на свещеното си място, което заемаха от век и половина, нямаше вече да бъдат настроени против нас онези тайнствени сили, които тормозеха рода Меламар. Празна надежда. Какво можеш да направиш, когато човек е предварително осъден? Един ден вие двете влязохте тук. Ние никога не бяхме ви виждали преди това, а вие ни обвинихте в неща, които не разбирахме… И всичко свърши. Не можехме да се защитаваме, нали? Бяхме внезапно обезоръжени и оковани. Мракът, обвиващ Жюл и Алфонс дьо Меламар ни обви и нас. Същата развръзка щеше да сложи край на нашите изпитания… Самоубийството… Смъртта… Ето нашата история. Когато работите вземат такъв обрат, не остава друго освен примирението и молитвата. Съпротивата е равна на светотатство, тъй като тези изпитания ни се изпращат от самата съдба. Но какви мъки! Какъв товар носим вече от един век!…
Жилбер свърши своя разказ и наново изпадна в онази апатия, в която стоеше от деня на нещастието. Впечатлението, че някои факти от разказа й са невероятни и несъвместими, бе смекчено от голямото съжаление и уважението, което вдъхваха нейните нещастия. Антон Фажерол, дотогава не бе продумал нито дума, приближи до нея и с уважение й целуна ръка. Арлет заплака. По-чувствителна, Режин също бе трогната.
Глава седма
СПАСИТЕЛЯТ ФАЖЕРОЛ
Жан д’Енерис и Бешу стояха неподвижни зад завесата. Само от време на време д’Енерис стискаше рамото на полицая. Възползвал се от настъпилото в стаята мълчание, той прошепна на ухото на другаря си:
— Как ти се вижда? Работата се избистря, нали? Полицаят промълви:
— И с избистрянето всичко още повече се оплита. Ние научихме тайната на семейство Меламар, но не научихме нищо за двойното отвличане и за диамантите.
— Съвършено вярно. Ван Хубен няма щастие. Ала имай малко търпение. Господин Фажерол се вълнува.
И действително, Фажерол се отмести от Жилбер и се обърна към двете млади жени. Приготви се да направи заключението от разказа й и да разкрие своите проекти. Ето защо запита:
— Госпожице Арлет, вие нали вярвате всичко, което каза Жилбер дьо Меламар?
— Да.
— Вие също, госпожо? — каза на Режин.
— Да.
— И двете сте готови да действате според убежденията си?
— Да.
Той продължи:
— В такъв случай трябва да действаме предпазливо и с единственото намерение да освободим граф Дьо Меламар. А това само вие можете да го направите.
— По какъв начин? — запита Арлет.
— Много просто: като смекчите своите показания, като обвинявате не така категорично и като правите по-неопределени твърдения.
— Но — възрази Режин — аз съм сигурна, че бях доведена в този салон, и не мога да откажа това.
— Не. Но сигурна ли сте, че тук са ви довели господин и госпожа дьо Меламар.
— Познах пръстена на госпожата.
— Как можете да потвърдите това? Всъщност правосъдието се обосновава само на предположения и от първия ден до днес не са събрани никакви нови доказателства. Съдията, както научавам, е твърде неспокоен. Достатъчно е да се съгласите да кажете: „Този пръстен действително прилича на онзи, който видях в деня на отвличането ми. При все това ми изглежда, че бисерите не са наредени по същия начин.“ И положението коренно ще се измени.
— Но — каза Арлет — за да може да стане това, ще трябва при очната ставка да присъства и графинята.
— Тя ще присъства — отвърна Антон Фажерол.
Този отговор направи твърде силно впечатление. Жилбер скочи като ужилена:
— Да присъствам ли?… Нужно ли е да присъствам?
— Нужно е!… — викна Фажерол с повелителен глас. — Не можете повече да се прикривате и да бягате. Ваш дълг е смело да посрещнете обвинението, да се защитавате стъпка по стъпка, да се отърсите от това вцепенение, в което ви е хвърлил страхът, и от глупавото примирение, дето съвсем ви е парализирало. По такъв начин ще насърчите и брат си да се защитава. Тази нощ ще преспите в хотела, ще си отидете на мястото, за да не открие Жан д’Енерис, че сте излизали, и щом дойде времето за очната ставка, ще се представите там. Достатъчно е само да искате да успеете, за да успеете.
— Но — каза тя — може да ме арестуват.
— Не!
Тази дума бе казана така твърдо и физиономията на Фажерол изразяваше такава вяра в успеха, че Жилбер послушно наведе глава.
— Ние ще ви помогнем, госпожо — каза Арлет, възбудена на свой ред. — Но дали ще бъде достатъчна само нашата добра воля? Тъй като ние бяхме доведени тук една след друга и познаваме този салон, а освен това в библиотеката намерихме сребърната туника, то правосъдието ще приеме ли, че госпожа Дьо Меламар и брат й не са престъпници или най-малкото съучастници? Понеже живеят в този хотел и са си били вкъщи през въпросните часове, те трябва да са видели и двете сцени и даже да са присъствали на тях.
— Те нищо не са видели и нищо не знаят. Представете си само разположението на хотела. Апартаментите на графа и графинята, където те се хранят и където прекарват вечерта, са разположени в лявото крило на втория етаж откъм градината… В дясното крило, пак откъм градината, е стаята на слугите… Долу и в средата не живее никой. Никой няма също в двора и в пристройките. Ето ви едно напълно свободно
