госпожа Масол, по него можеше да се съди, че тя е имала по-правилни и по-красиви черти от дъщеря си. За да отгледа своите три деца и да забрави мъката, която й бе причинена от поведението на двете по-големи, тя бе работила с настървение и продължаваше да работи, като поправяте стари дантели — работа, в която така се бе специализирала, щото дори бе успяла да си създаде известен комфорт.
д’Енерис влезе в светлия и чист апартамент и каза:
— Мислите ли, че ще се завърна скоро?
— Не зная. След отвличането Арлет не ми казва вече какво прави. Тя се страхува да не би да ме тревожи и шумът, който вдигат около нея, я отчайва. При все това ми каза, че ще отиде да посети една болна манекенка, едно младо момиче, което тази сутрин я е повикало с писмо. Нали знаете колко е добра Арлет и как се грижи за своите другарки!
— Това младо момиче далече ли живее?
— Не зная адреса му.
— Жалко! Толкова щях да се радвам, ако можех да поприказвам с Арлет!
— Но това е лесно. Тя сигурно е хвърлила писмото в коша за непотребни книжа и аз още не съм ги изгорила… Ето… Това трябва да е. Да. Спомних си, Сецила Хелуин… В Лавалоа Пере, четиринадесети номер, булевард „Дьо Курси“. Арлет ще бъде там към четири часа.
— Без съмнение тя отива с господин Фажерол.
— Невъзможно! Арлет не обича да ходи с господа. Освен това господин Фажерол често идва тук.
— А! Често идва тук? — запита д’Енерис с пресипнал глас.
— Почти всяка вечер. Приказват за всички онези работи, дето, както знаете, интересуват Арлет… Касата за зестри. Господин Фажерол й предлага големи капитали. Пишат цифри… кроят планове.
— Богат ли е този господин Фажерол?
— Много богат.
Госпожа Масол приказваше естествено. Явно бе, че за да й спести тревогите, нейната дъщеря не бе й приказвала за аферата Меламар. Гостът продължи:
— Богат и симпатичен?
— Твърде симпатичен — потвърди госпожа Масол. — И е много внимателен към нея.
— Женитба… — каза Жан, като се усмихна насила.
— О! Господин д’Енерис, не се подигравайте. Арлет не би могла да претендира…
— Кой знае!
— Не, не. Най-напред не е винаги любезна с него. Тя много се измени, моята малка Арлет, след всичките тези събития. Станала е по-нервозна и малко разсеяна. Не знаете ли, че се разсърди с Режин Обри?
— Възможно ли е? — викна д’Енерис.
— Да, и то без причина. Или по-право поради причини, които тя не ми съобщи.
Това изненада д’Енерис. Какво ли ставаше?…
Поговориха още малко. Но д’Енерис бързаше да действа и понеже бе твърде рано да отиде и да намери Арлет, той заповяда да го закарат у Режин Обри, която го срещна в момента, когато бе тръгнала да излиза от къщи. На въпроса му отговори живо:
— Дали съм сърдита с Арлет? Бога ми, не. Но може би тя ми е сърдита.
— Най-сетне какво се е случило?
— Една вечер аз отидох у тях. Там заварих Фажерол, приятеля на семейство Меламар. Поприказвахме. На два-три пъти Арлет не се показа твърде любезна с мене. Излязох, без да съм разбрала защо.
— Нищо друго ли няма?
— Нищо. Само че, ако държите за Арлет, д’Енерис, трябва да се пазите от Фажерол. Той е твърде натрапчив и тя никак не е безразлична. Сбогом, Жан!
Така, където и да запиташе, д’Енерис научаваше все повече и повече за отношенията, които свързваха Арлет и Фажерол. Сякаш внезапно се пробуди. Изведнъж разбра, че Антон Фажерол е оплел младото момиче и че в мислите му Арлет заема твърде много място.
Той се питаше: „Безспорно е, че Фажерол ухажва и обича Арлет, но дали тя го обича?“ Този въпрос го измъчваше. Само фактът, че той можеше да бъде поставен, представляваше за Арлет най-голяма обида, а за него — най-грозното унижение. Но този въпрос изникваше, когато се пораждаше чувството, което неговата наранена гордост обръщаше внезапно в цел на живота му.
— Четири часът без четвърт — си каза той при слизане от автомобила близо до посоченото място. Дали ще дойде сама? Фажерол придружава ли я?
Булевард „Дьо Курси“ бе наскоро построен в квартал Лавалоа Пере, извън работническите общежития, сред неурегулираните места край Сена, където имаше няколко фабрики и малко частни жилища. Между две дълги стени от тухли се отваря кална улица, накрая на която се вижда номер четиринайсет, написан с катран върху една полуразрушена ограда.
Открит коридор, дълъг няколко метра, изпълнен със стари автомобилни гуми и шасита, нещо като дървен гараж с външна стълба, водеща към таванските стаи, осветена само от два прозореца. Под стълбата — врата, на която пишеше: „Почукайте!“
д’Енерис не почука. Вярно е, че той се колебаеше. Мисълта да чака Арлет вън му се стори по-правилна. Но, от друга страна пък, едно неопределено чувство, което се пораждаше в него, го възпря. Мястото му се виждаше толкова чудновато, толкова невероятно бе болно момиче да живее в тези тавански стаи над този усамотен гараж, че внезапно усети в себе си предчувствието, че на Арлет бе устроен някакъв капан. Той си спомни за оная банда, която обикаляше около нея и умножаваше атаките си с невероятна бързина. Още след обяд опит за подкуп и убийство на общинския съветник. Два часа по-късно покушение против Арлет, привлечена в тази клопка. Изпълнители бяха: Лоранс Мартин, майка Трианон и куцият старец. Техен главатар: Антон Фажерол.
Всичко това му се натрупа по такъв неоспорим начин, щото всичките му съмнения изчезнаха и тъй като отвътре не идваше никакъв шум, той помисли, че злосторниците не са там, и заключи: най-естествено е да влезе и да чака вътре.
Опита се да отвори. Вратата бе заключена, а това го накара да помисли със сигурност, че вътре няма никой.
Смело, без да има предвид възможността да го нападнат, той изкърти бравата и провря глава. Не видя никого. Видя инструменти, дъски. Няколко тенекии бензин, наредени една върху друга. С други думи, някаква ремонтна работилница, изоставена и превърната в склад за бензин.
Той блъсна по-силно. Раменете му преминаха. Продължи да блъска и внезапно почувства, че нещо с неимоверна сила го удари в гърдите. Това бе желязна ръчка, прикрепена за стената, която се отхвърляше от пружина с голяма сила, когато вратата се отвореше донякъде.
д’Енерис остана известно време задъхан, залитна да падне и така изгуби всякаква възможност да се защитава. За неговите противници това време бе достатъчно. Те наблюдаваха, скрити зад куповете тенекии с бензин, и въпреки че бяха само две жени и един старец, успяха да му завържат ръцете и краката, да му запушат устата, да го занесат до една желязна колонка и да го завържат за нея.
д’Енерис не бе се излъгал в своите предположения: имаше устроена засада против Арлет и той невнимателно пръв бе попаднал в нея. Позна Лоранс Мартин и майка Трианон. Старецът не беше куц, но като го разглеждаше по-внимателно, човек можеше да забележи как десният му крак се подгъваше слабо, а това му позволяваше при случай да увеличи подгъването и да създаде заблудата, че е куц. Този бе убиецът на общинския съветник.
Тримата съучастници не показваха никаква възбуда. Човек можеше да отгатне, че са свикнали да вършат най-лошото. Фактът, че са предотвратили непредвидената атака на д’Енерис, не бе за тях съвсем незначителен инцидент, който те не смятаха за победа.
Майка Трианон се наведе над него, разгледа го и след това отиде при Лоранс Мартин. Двете започнаха разговор, от който д’Енерис дочу само няколко фрази:
— Вярваш ли, че е действително същият онзи тип?
— Да, същият е, който ме проследи в дюкяна.
— Тогава това е Жан д’Енерис — прошепна Лоранс Мартин. — Един опасен за нас човек. Вероятно е бил с Бешу на тротоара на улица „Лафайет“. За щастие аз чух шума на стъпките му. Сигурно е имал среща с
