малката Масол.
— Какво искаш да правиш с него? — каза вехтошарката, сигурна, че д’Енерис не може да я чуе.
— Това е въпрос, по който не трябва да се спори — каза глухо Лоранс.
— Е?
— Толкова по-зле за него.
Двете жени се спогледаха. Суровото лице на Лоранс доби енергичен израз. Тя добави:
— А и защо се бърка в нашите работи? Най-напред в дюкяна ти… После на улица „Лафайет“ и най-сетне тук… Изглежда, че знае за нас много неща и ще ни издаде. Попитай татко!
Не беше нужно да се иска мнението на онзи, когото Лоранс Мартин наричаше татко. И най-строгите решения намираха в този твърде стар човек, със сурово изражение на лицето, угаснал поглед и набръчкана от старостта кожа, най-ревностен сподвижник. Като го гледаше как действа и започва необясними приготовления, д’Енерис схвана, че таткото веднага го бе осъдил на смърт и че щеше да го убие съвсем хладнокръвно, както бе сторил това с общинския съветник.
Вехтошарката, която не бързаше чак толкова, започна тихо да преговаря. Лоранс стана нетърпелива и каза грубо:
— Стига глупости! Ти винаги си била за полумерките. Това трябва да стане и ще стане. Той или ние.
— Можем да го задържим затворен.
— Ти си луда. Такъв тип.
— Тогава?… Как?…
— Както малката, не се ли сещаш?…
Лоранс се ослуша, после погледна навън през една дупка в стената.
— Ето я… В края на улицата… А сега всички по местата си.
И тримата млъкнаха. Д’Енерис виждаше лицата им и намираше, че те твърде много си приличат, най- вече по еднаквото решително изражение. Това бяха безспорно много дейни същества, с голяма инициативност. Д’Енерис никак не се съмняваше, че двете жени са сестри, а старецът, който най-много плашеше пленника, е техен баща. Той като че ли не живееше действителен живот, а по-скоро бе някакъв автомат, някакъв робот, който извършваше предварително заложени действия. Главата му бе продълговата и мускулите съвсем неподвижни. Изражението му не бе злобно, нито жестоко. Приличаше по-скоро на каменна статуя.
Почука се, както повеляваше написаното на входа. Лоранс Мартин, която стоеше до вратата, отвори и каза на посетителката с много радостен и признателен глас:
— Госпожа Масол, нали? Колко мило от ваша страна, че дойдохте. Дъщеря ми лежи горе и е сериозно болна. Качете се, ако обичате… Как ще се зарадва тя, когато ви види! Преди две години сте работили заедно в шивашкото ателие на Люсиен Удар. Не си ли спомняте? Тя пък съвсем не ви е забравила!
Отговорът на Арлет не се чу. Гласът й бе ясен и бодър и не издаваше никакъв страх.
Лоранс Мартин излезе, за да я заведе горе. Вехтошарката викна отвътре:
— Да дойда ли с тебе?
— Няма нужда — отговори Лоранс с глас, който значеше: „Нямам нужда от никого… И сама съм достатъчно силна за тази работа.“
Стъпалата заскърцаха под краката им. Всяко от тях приближаваше до опасността, до смъртта.
При все това д’Енерис не се безпокоеше много. Фактът, че не бяха го убили начаса, показваше, че изпълнението на престъпния план изисква известно време, а всяко отлагане оставя по малко надежда.
Откъм горния етаж се чу шум от боричкане и внезапен сърцераздирателен вик… Последваха още няколко други, по-слаби викове. После стана тихо. Борбата не трая дълго. Д’Енерис разбра, че като него и Арлет е била вързана и устата й е запушена. „Бедно дете!“ — си каза той.
След малко стълбата наново заскърца и Лоранс Мартин се върна.
— Свърши се — съобщи тя. — И то лесно. Почти веднага припадна.
— Толкова по-добре — каза вехтошарката — По-добре е да не се пробуди скоро. Ще усети какво става само в последния момент.
д’Енерис изтръпна. Нищо друго, както тези думи, не можеше да определи по-точно желания от тримата злосторници край и мъките, които вероятно щяха да го предшестват. Че неговото предположение е правилно, той видя от внезапното противопоставяне на вехтошарката, която каза:
— Но най-сетне какво искате? Нищо не ни налага да причиняваме страдания на малката. Защо да не ликвидираме с нея още сега? Не си ли на същото мнение, татко?
Лоранс спокойно й подаде едно въженце.
— Лесно. Вържи й това на врата… Или пък ще предпочетеш да й направиш разрез на гърлото — предложи тя, като й подаде малка кама. — Аз не се наемам. Това не са неща, които могат хладнокръвно да се извършват.
Майка Трианон не се помръдна и чак до момента на тяхното излизане те не проговориха нито дума. Без повече да се бави и тъй като Арлет бе вече вързана горе, „таткото“, както го наричаха и двете, продължаваше своята работа и действаше тъй, щото грозящата опасност стана съвсем ясна. Д’Енерис схвана чудовищната и неумолима действителност.
Старецът нареди покрай стените два реда пълни с бензин тенекии. Някои от тях отвори и напръска стените и пода, с изключение на дъските, водещи към вратата. Така се образува проход, в края на който струпа няколко тенекии.
В една от тези тенекии натопи края на дълго въже, което му подаде Л оране Мартин и което те двамата развиха по оставения проход. Старецът разнищи другия край на въжето, извади от джоба си кутия кибрит и го подпали. След като се увери, че няма да угасне, той се изправи.
Всичко това бе свършено от човек, дето, както изглеждаше, през дългия си живот бе извършил много други подобни дела. Самата дейност не му доставяше толкова удоволствие, колкото старанието, изисквано от изпълнението. Това бе, може да се каже, напълно „съвършено“ дело. Нищо не бе оставено на случайността и тримата съучастници можеха спокойно да си отидат.
Така и направиха, като заключиха след себе си вратата. Успешно бяха свършили работата. Сатанинският им замисъл щеше неизбежно да се изпълни. Бараката щеше да изгори като суха треска и Арлет щеше да изчезне завинаги, без да могат да се разпознаят овъглените й останки сред пепелта. Хората едва ли щяха даже да се усъмнят, че се касае за умишлен пожар.
Фитилът гореше. Д’Енерис пресметна, че катастрофата ще стане между дванадесетата и шестнадесетата минута.
Още от първия миг той правеше опити да се освободи, свиваше се, надуваше се и напрягаше всичките си сили. Но възлите бяха направени по такъв начин, че всичките му усилия ги затягаха повече и въжето се впиваше в месата му. Въпреки своята опитност, въпреки всички упражнения, които бе правил с оглед на подобни обстоятелства, той не се надяваше навреме да успее. Ако не станеше някакво непредвидено чудо, експлозията бе неизбежна.
Той страдаше. Отчаян, че така глупаво се е оставил да го хванат в клопката и че не може нищо да се направи, отчаян, че не може да помогне на нещастната Арлет, той същевременно се ядосваше, задето не разбира нищо от случилото се. Връзката между Антон Фажерол и тримата съучастници бе за него вече установен факт. Но защо Фажерол, главатарят на бандата, на когото старецът бе само едно оръдие, защо именно Фажерол бе заповядал това отвратително убийство! Неговите планове, които до този момент изглеждаха изключително обосновани от любовта и завладяването на младото момиче, дотам ли бяха се изменили, щото да наложат нейната смърт?
Фитилът продължаваше да гори. Малката огнена змия отиваше към целта, по неумолимия път, от който нищо не бе в състояние да я отклони. Там горе бе осъдена падналата в безсъзнание безсилна Арлет. Тя щеше да се пробуди само при първите пламъци.
— Още седем минути, още шест минути…
Едва бе успял да разхлаби малко въжето, а кърпата, която запушваше устата му, падна. Би могъл да вика. Би могъл да извика Арлет и да й каже колко бяха силни чувствата му към нея, колко бе чиста и спонтанна любовта му, която тя не съзнаваше и чиято дълбочина той разбра едва в последния момент, когато всичко около него се рушеше. Но имаше ли смисъл да приказва? Ако тя е в безсъзнание, имаше ли
