И действително една жена слезе на отсрещния тротоар от едно такси и плати на шофьора. Беше висока и облечена твърде просташки. Лицето й бе твърдо и увехнало. Бе на около петдесет години. Тя влезе отсреща в коридора, чиято врата остана отворена.
— Това е положително — каза Бешу, канейки се да излезе. Д’Енерис го хвана за ръката.
— Защо ме подиграваш?
— Ти си луд! Аз съвсем не те подигравам.
— Не лъжи! А преди малко, когато приказваше за Арлет?
— Но, дявол такъв, пусни ме да изтичам насреща.
— Няма да те пусна, докато не ми отговориш.
— Слушай тогава: Арлет чакате някого в една съседна на тяхната улица.
— Кого?
— Фажерол!
— Лъжеш.
— Видях с очите си. Те тръгнаха заедно.
Бешу успя да се отскубне и преминаха на отсрещния тротоар, но не влезе в къщата. Беше разколебан.
— Не — каза той. — Ще останем тук. За предпочитане е да проследим тази Мартин в случай, че се отърве от поставената й клопка. Какво ще кажем?
— Съвсем не ме интересува — отвърна весело възбуденият д’Енерис. — Става дума за Арлет. Качва ли се при майка й?
— Остави ме на мира!
— Слушай, Бешу, ако не ми отговориш, ще предупредя Лоранс Мартин. Не си ли виждал майката на Арлет?
— Арлет не е напускала Париж. Всеки ден излиза и се връща чак за вечеря.
— Лъжа! Или казваш това, за да ме ядосат… Аз познавам Арлет… Тя е неспособна…
Минаха седем или осем минути. Д’Енерис се разхождате мълчаливо, като биеше крак и се блъскаше в минувачите. Бешу следете с приковани във входа очи. Внезапно видя, че жената излезе. Тя набързо ги погледна и се отдалечи с много ускорена походка, видимо неспокойна.
Бешу тръгна след нея. Но когато дойде до една гара на метрото, тя слезе и се качи на пристигащия влак. Бешу не успя да я Догони. Той помисли да телефонира от следващата спирка, но се сети, че само ще си изгуби времето, и се отказа.
— Изпуснах я! — каза на д’Енерис.
— Не се съмнявам! — изкиска се той, доста развеселен от неуспеха на Бешу. — Ти направи точно обратното на това, което’ трябваше да направиш.
— Какво трябваше да направя?
— Да влезеш при господин Лекурсьо още в началото и сам да се заемеш с арестуването на госпожа Мартин. Вместо да сториш това, ти започна да ме дразниш с Арлет и да отговаряш на въпросите ми и накрая, ето че ти си отговорен за това, дето стана вътре.
— И какво стана?
— Да отидем да видим! Но което си е право, никак не действаш тактично.
Бешу се изкачи до галерията на общинския съветник. Там завари пълен безпорядък и смут. Двамата полицаи, поставени да наблюдават, викаха и се движеха като луди. Вратарката също беше там и викаше. Наемателите се трупаха.
На едно канапе сред кантората господин Лекурсьо агонизираше с пробито чело и обляно в кръв лице. Той почина, без да проговори.
С няколко думи полицаите разказаха на Бешу какво беше станало. Те бяха чули, когато госпожа Мартин подновила своето предложение и преброила банкнотите, и се канеха вече да нахълтат в кантората, когато твърде прибързаният господин Лекурсьо направил грешка и извикал. Като преодоляла опасността, жената затворила вратата и те останали вътре.
Тогава те поискали да й препречат пътя за бягство, като минат през друга врата във вестибюла. Но тази втора врата също не се отваряла, въпреки че не можела да бъде заключена отвън нито с брава, нито с райбер. Те започнали да блъскат с всички сили. В този момент се чул изстрел.
— Но госпожа Мартин била вече навън — каза Бешу.
— Та никой не казва, че тя е убийцата — възрази един от полицаите.
— А кой може да е?
— Не друг освен един смачкан старец, който седеше на скамейката във вестибюла. Той беше поискал среща от господин Лекурсьо и той щеше да го приеме след посещението на жената.
— Това трябва да е бил без съмнение някой от съучастниците й — каза Бешу. — Но как беше затворил втората врата?
— С помощта на едно желязо с кука, което бе заврял под вратата. Беше невъзможно да го избутаме.
— И какво е станало с него? Никой ли не го е срещнал?
— Аз го срещнах — отговори портиерката. — Като чух изстрела, изскочих от будката си. Един старец, който спокойно слизаше, ми подхвърли: „Бият се горе. Качете се да видите.“ Вероятно той е извършил престъплението. Но как да се усъмниш в него? Един изтощен старец… който едва се държи на краката си… и който на всичко отгоре куца…
— Какво, куца ли? — извика Бешу. — Сигурна ли сте?
— Съвсем сигурна съм. Старецът куцаше много чувствително.
Бешу промълви:
— Топа е съучастникът на Лоранс Мартин. Като е забелязал, че тя е в опасност, е премахнал господин Лекурсьо.
Както слушаше, д’Енерис разглеждате папките на разхвърляните по масата дела. Той запита:
— Не знаеш ли за кой рапорт се касае и какво е искала да получи Лоранс Мартин?
— Не, господин Лекурсьо не бе определил точно. Касаело се за изменението па смисъла на някои от проектите, с които е бил натоварен общинският съветник.
д’Енерис четеше написаните върху папките заглавия: Проект за кланицата… Проект за кварталните хали… Проект за продължаване на улица „Вийен дьо Маре“… Проект…
— За какво мислиш? — попита го Бешу, който се разхождаше из стаята, разгневен от станалото. — Мръсна работа, нали?
— Коя работа?
— Това убийство…
— Казах ти вече, че цялата тая работа никак не ме интересува. Какво мислиш, че ми става от това, дето този гешефтар е убит и дето ти действа като формен идиот!
— Но — възрази Бешу — ако Лоранс Мартин е убийца, то и Фажерол, когото ти смятат за неин съучастник…
д’Енерис процеди ядовито през зъби:
— Фажерол също е убиец… Фажерол е разбойник.
— Съжалявам този Фажерол. Ако някога ми падне в ноктите и ако не ми падне, да не ме наричаш с истинското ми име…
Той млъкна внезапно, сложи си шапката и излезе. Един автомобил го закара на улица „Вердие“, у Арлет. Бе три часът без десет минути.
— Ах! Господин д’Енерис — викна госпожа Масол. — Колко дълго не сме ви виждали! Арлет много ще се ядосва.
— Но тя не е ли вкъщи?
— Не, всеки ден по това време се разхожда. Интересно е даже как не сте я срещнали.
Глава осма
СЕМЕЙСТВО МАРТИН — ПОДПАЛВАЧИ
Арлет и майка й си приличаха много. Но колкото и да бе съсипано от старостта и ядовете лицето на
