си и може да извърши някоя глупост. Ако беше послушал себе си да влезе крадешком при Арлет и след като поиска обяснение да я предупреди за Антон Фажерол, щеше да извърши напълно ненужна постъпка. Сега важното бе най-напред да си припомни всички моменти от разговора и да си състави мнение, различно от онова, дето му диктуваха личното самолюбие и ревността му.
— Заплете ги всичките! — каза той с досада. — Признавам, че ако не беше случката в „Малкият Трианон“, щеше и мене да ме излъже… И после… Не, не, неговият разказ е твърде глупав! Съда може би ще заблуди, но не и мен! Много жалко го е скроил. Но всъщност какво иска той? Защо се притичва в помощ на Меламар?… Как има смелостта да излезе от сянката и да застане на предната линия така, като че ли нищо не рискува?
д’Енерис също се ядосваше, задето Антон Фажерол бе успял така умело да се вмъкне в живота на Арлет, и то по начин, който не можете да разбере; да добие върху нея необяснимо влияние, в противовес на неговото, но което бе тъй силно, че бе я накарало да действа без негово знание и дори против него. Това за д’Енерис бе унижение, от което той страдате.
На другата вечер Бешу дойде подчертано развълнуван.
— Свърши се. Съдът се заблуди.
— Като тебе.
— Като мене! Не като мене… Но аз признавам…
— Че и ти си се омотал като останалите и че Фажерол до един ви заблуди. Разправяй!
— Всичко стана според установения ред. Очна ставка. Разпит. Със своите непълни сведения и своите откази Арлет и Режин разколебаха следователя, след това се явиха графинята и Фажерол и програмата продължи.
— Фажерол ли бе актьорът?
— Да, неудържим актьор с красноречие и опитност!
— Продължавай! Познавам си стоката: един първокласен дърдорко.
— Уверявам те…
— Какво беше заключението? Недоказаност ли? Графът ще бъде освободен, нали?
— Утре или вдругиден.
— Какъв удар е това за тебе! Защото ти си отговорен за арестуването му. Но я ми кажи как се държа Арлет? Още ли е под влиянието на Фажерол?
— Чух я да съобщава на графинята, че ще замине — каза Бешу.
— Ще замине ли?
— Да. Ще престои известно време при своя приятелка на село.
— Много добре — каза Жан, зарадван от тази новина. Довиждане, Бешу. Помъчи се да ми събереш сведения за Антон Фажерол и майка Трианон. И ме остави да спя.
Спането на д’Енерис трая една седмица и се състоя в пушене на цигари. Той бе прекъснат само от Ван Хубен, който дойде да му иска диамантите и го заплаши със смърт; от Режин, която седя мълчалива до него, тъй като той й забрани да му приказва, за да не му прекъсне мислите; и от Бешу, който го повика на телефона и му прочете следната записка:
— Фажерол — двайсетгодишен според паспорта. Роден в Буенос Айрес от родители французи, сега покойници. Пристигнал в Париж преди три месеца и живее в хотел „Мондиал“ на улица „Шатодин“. Без професия. Слаби връзки из спортните среди. Никакви сведения за частния ЖИВОТ и миналото му.
Мина още седмица. Д’Енерис не мръдна от къщи. Той мислеше. Ту потриваше радостно ръце, ту пък се разхождаше замислен из стаята. Най-сетне един ден наново го повикаха на телефона и Бешу му заприказва с пресипнал глас:
— Ела. Няма време за губене. Да се срещнем в кафене „Рошамбо“, на края на улица „Лафайет“. Много е наложително.
Боят започваше и д’Енерис отиде с радост като човек, чиито мисли са прояснени и положението не му изглежда толкова забъркано.
В кафене „Рошамбо“ седна до Бешу, който наблюдаваше улицата през прозореца.
— Предполагам, че не си ме извикал за този, дето духа, нали? Бешу, който в подобни случаи си придаваше голяма важност и се впускаше в нескончаеми фрази, започна:
— Успоредно с моите издирвания…
— Я остави тия надути фрази, искам само факти.
— Значи, понеже дюкянът на майка Трианон продължаваше да се инати и да стои затворен…
— Един дюкян не може да се инати. Препоръчвам ти телефонния стил… Даже негърския.
— Значи дюкянът…
— Вече каза това.
— Ах! Досаждаш ми най-после.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да ти кажа, че този дюкян е бил нает от някаква госпожица Лоранс Мартин.
— Видя ли, че нямаше нужда да държиш речи? Вехтошарката ли е Лоранс Мартин?
— Не. Проверих при нотариуса. Лоранс Мартин е по-възрастна от петдесет години.
— Тогава тя трябва да е пренаела дюкяна или пък е оставила някого на мястото си.
— Точно така… Тя е оставила вехтошарката… Която според събраните от мене сведения трябва да е сестра на Лоранс Мартин…
— Къде живее?
— Невъзможно бе да узная. Договорът за наемането е отпреди двайсет години и посоченият в него адрес не е верен.
— Как си плаща наема?
— Чрез един много стар куп човек. Бях съвсем объркан, но тази сутрин щастието ми се усмихна.
— Толкова по-добре за тебе. Накъсо?
— Накъсо, тази сутрин научих в Префектурата, че някаква дама предлагала на Лекурсьо, общинския съветник, петдесет хиляди франка рушвет, ако измени заключението па един рапорт, който той се готвел незабавно да внесе. Господин Лекурсьо се радва на доста двояка репутация и за да се реабилитира от един скорошен скандал, незабавно предупредил полицията. Предаването на парите трябва да стане след малко в кантората, където господин Лекурсьо стои всеки ден на разположение на своите избиратели и която се намира отсреща. Двама агенти са скрити в съседна стая, откъдето ще констатират опита за подкуп.
— Жената казала ли си е името?
— Не, не го е казала. Но по една случайност господин Лекурсьо я познава, понеже й е вършил работа, за която тя не си спомняше.
— Да не е Лоранс Мартин?
— Да, Лоранс Мартин.
д’Енерис се зарадва.
— Чудесно. Съучастническата връзка, която съединява Фажерол с майка Трианон се простира сега до Лоранс Мартин. А пък всичко, което доказва двуличието на този господин Фажерол, ми прави удоволствие. Къде е кантората на общинския съветник?
— В партера на отсрещната къща. Със само два прозореца. Отзад има чакалня, която, както кантората, има вестибюл.
— Само това ли искаш да разкажеш?
— Не. Но времето напредва. Вече е два часът без пет минути и…
— Кажи все пак. Да не се касае за Арлет?
— Да.
— Я кажи какво има?
— Видях я вчера твоята Арлет — каза Бешу с оттенък на подигравка в гласа.
— Как! Нали ми каза, че е напуснала Париж?
— Не го е напуснала.
— Ти срещна ли я? Сигурен ли си?
Бешу не отговори. Той внезапно стана наполовина и се залепи за стъклото.
— Внимание, тази Мартин…
